Джеймс Фенимор Купър
Шпионинът (32)

XXXI ГЛАВА

Напусни ме,

извъртане свенливо, дай ми слово

безхитростна и свята откровеност…!

Жена ако ме искате, то ей ме;

Буря Шекспир

Когато отиде при мис Пейтън, Франсис разбра, че Дънуди още не се е върнал, но в желанието си да отърве приятеля си от предполагаемия фанатик, той бе помолил един уважаван свещеник от тяхната църква да дойде и да предложи услугите си. Този джентълмен бе вече пристигнал и бе прекарал половин час в смислен и учтив разговор със старата мома, който не засягаше семейните им проблеми.

На нетърпеливите въпроси на леля си, Франсис можа да отговори само, че трябва да мълчи и препоръча същото и на леля си. По красивите устни на момичето играеше усмивка и добрата жена разбра че всичко е наред. Тя тъкмо караше племенницата си да хапне нещо след уморителната експедиция; когато навън се чуха конски копита, които оповестиха връщането на майора. Куриерът, изпратен от Мейсън, го бе намерил край ферибота в очакване на Харпър и той веднага бе тръгнал към лагера, измъчван от хиляди опасения. Сърцето на Франсис се разтуптя при звука на приближаващите се стъпки. До изтичането на времето, определено от търговеца като достатъчно за да се измъкнат, оставаше още един час. Дори и добронамереният и могъщ Харпър бе наблегнал на това колко важно е да се задържат вирджинците. Но тя нямаше време да събере мислите си, преди той да влезе през вратата, а тактичната мис Пейтън да излезе през другата.

Лицето му бе зачервено и объркало, в държанието му се чувстваше разочарование.

— Франсис, това бе дръзко! Не! Обидно! — каза той и се отпусна в един стол. — Да избяга в мига, в който го уверих, не е в безопасност! Почти съм убеден, че се радваш, когато има различия в чувствата ни и в нещата, които сме длъжни да правим!

— В задълженията ни е възможно да има различия — отговори тя и като се приближи, се облегна на стената. — Но не и в чувствата ни, Пейтън. Не може да не се радваш за спасението на Хенри!

— Но никаква опасност не го грозеше! Харпър му е обещал, а на неговата дума може да се довериш. О, Франсис, Франсис, ако познаваше този човек, никога не би се съмнявала в него. Нито би ме довела до това ужасно положение!

— Какво ужасно положение? — попита тя, като дълбоко съжаляваше за чувствата му, но и всячески се стремеше да удължи разговора.

— Как какво? Нима не съм длъжен да прекарам нощта на коня си в преследване на брат ти? Когато можеше да дойда при него и с радост да му кажа, че съм допринесъл за избавлението му? Караш ме да се чувствам твой враг! Аз, който бих пролял и последната си капка кръв за теб! Повтарям, Франсис, това е безразсъдство, това е обида, това е една ужасна грешка!

Тя се наведе към него и боязливо взе ръката му, а с другата нежно махна къдриците от горящото му чело.

— Защо изобщо да тръгваш, мили Пейтън? Ти си направил достатъчно за страната си и тя не може да иска такава жертва от теб.

— Франсис, мис Уортън! — извика той и като скочи на крака, закрачи нервно из стаята с пламтящо под загара лице и чувство за наранено достойнство. — Не става дума за страната, а за моята чест. Нима не е избягал от охраната на моя ескадрон? Попе този удар можеше да ми бъде спестен! Но ако очите на вирджинците са слепи за измамата, то конете им са бързи и сабите остри! Ще видим още преди изгрев слънце, дали някой ще мисли, че красотата на сестрата е осигурила прикритие за брата! Да, да — засмя се той горчиво — бих искал дори сега да видя кой ще си помисли, че може да съществува такова предателство!

— Пейтън, мили Пейтън — каза Франсис изплашена от лошия му поглед — смразяващ кръвта ми! Нима би убил брат ми?

— А не бих ли умрял за него? — каза Дънуди като омекна. — Знаеш, че бих го направил. Но съм ужасен от подозренията, които ще паднат върху мен. Какво би помислил Вашингтон, ако някога се оженя за теб и той научи?

— Ако само това е причината да действаш така спрямо брат ми — отговори Франсис с несигурен глас — нека той никога не научи за това.

— И това е утеха?

— Не, мили Пейтън, нямах предвид нищо грубо или лошо. Но не мислиш ли, че ни поставяш в по-голяма зависимост от Вашингтон, отколкото е в действителност?

— Главнокомандващият ме познава — каза майорът гордо. — Нито пък ти си толкова незабележима, колкото си скромна. Франсис, вярвам ти когато казваш, че ми съчувстваш. И за мен е важно да съм заслужил чувствата ти. Но губя ценно време. Тази нощ трябва да преминем през планините, за да можем да сме готови за утрешния ден. Мейсън вече очаква заповедта ми. Франсис, оставям те с натежало сърце. Можеш да ми съчувстваш, но не се безпокой за брат си — той ще бъде заловен отново, но косъм няма да падне от главата му.

— Спри, Дънуди, умолявам те — извика Франсис задъхана, когато видя, че стрелката на часовника трябваше да измине много път до желания час. — Преди да тръгнеш, прочети тази бележка, която Хенри остави за теб и която без съмнение е отправил към човек, когото смята за приятел от детинство.

— Франсис, уважавам чувствата ти, но ще дойде време, когато и ти ще ме разбереш.

— Това време е дошло — отговори тя и протегна ръка, неспособна повече да имитира недоволство.

— Къде намери тази бележка? — попита той, докато погледът му пробягваше през редовете. — Горкият Хенри, той наистина е приятел. Ако някой желае щастието ми, това той!

— Така е. Той го желае и, повярвай, всяка дума е истина!

— Вярвам му, мило момиче, той иска да се обърна към теб за уверение. Мога ли да се доверя така и на теб?

— Можеш, Пейтън.

— Тогава прочети сама и потвърди думите си. — Той и подаде бележката.

Франсис я пое изненадана и прочете следното:

Животът е твърде ценен, за да се поверява на нещо, което не е съвсем сигурно. Напускам те, Пейтън, със знанието единствено на Цезар и те моля да имаш милост към него. Но имам една грижа, която ме притиска тежко — погледни стария ми баща. Той ще бъде обвинен за предполагаемото престъпление на сина си. Погледни сестрите ми, които оставям без закрила. Докажи, че обичаш всички ни. Нека свещеникът, който ще доведеш ви свърже теб и Франсис още тази нощ и стани наш брат, съпруг и син.

Бележката падна от ръцете на Франсис и тя се опита да повдигне поглед към лицето на Дънуди, но не успя и засрамена го сведе към пода.

— Заслужавам ли това доверие? Ще ме изпратиш ли тази нощ да търся брат си, или офицерът на Конгреса ще търси офицера на краля?

— А ти би ли изпълнил дълга си в по-малка степен, ако съм твоя жена? Това как ще помогне на Хенри?

— Повтарям, Хенри е в безопасност. Думата на Харпър е гаранция за това. Но аз ще покажа на света — той може би се лъжеше до известна степен — един младоженец, който изпълнявайки дълга си арестува брата на съпругата си!

— А дали светът ще разбере такава безупречна честност? — каза Франсис със замислен вид, който събуди хиляди надежди у любимия й. Наистина, изкушението бе голямо. Май нямаше друг начин да го задържи докато мине фаталния час. Думите на Харпър, който й бе казал, че вече не може да направи много за брат й, и че всичко зависи от спечеленото време, бяха дълбоко запечатани в съзнанието й. Освен това, съществуваше и опасността да бъде вечно разделена от този, когото обича, ако той залови отново брат й. Трудно е да се преценяват човешките чувства, а те преминават през женското сърце с бързината и яркостта на мълния.

— Защо се колебаеш, мила Франсис? — извика Дънуди, който внимателно гледаше лицето й. — След няколко минути мога да имам правото да те защитя като съпруг.

Главата на Франсис се замая. Тя погледна угрижено часовника, който сякаш бе спрял с намерението да я измъчва.

— Отговори ми Франсис. Да повикам ли леля ни? Решавай, времето не чака.

Тя се опита да отговори, но само успя да прошепне нещо неразбираемо, което любимият й, по прастар обичай, изтълкува като съгласие. Той се обърна и полетя към вратата, но тя овладя гласа си:

— Чакай, Пейтън. Не мога да вляза в този Свещен съюз с измама на съвестта си. Видях Хенри след като избяга и за него най-важно е времето. Ето ти ръката ми. Ако я приемеш, знаейки последствията от забавянето ти — твоя е.

— Да не я приема? Приемам я като най-скъп дар от небето. За всички ни има достатъчно време. За два часа ще пресека планините и утре до обяд ще се върна с опрощението на Вашингтон, а Хенри ще помогне да е весел бракът ни.

— Тогава, чакай ме тук след десет минути — каза Франсис, облекчена от признанието си и изпълнена с надежди, че ще осигури спасението на Хенри. — Ще дойда за да изрека клетвата, която ще ме свърже с теб завинаги.

Дънуди я задържа колкото да я притисне до гърдите си и отиде да повика свещеника.

Мис Пейтън прие новините от племенницата си с голямо изумление и известно неудоволствие. Такава набързо уредена сватба противоречеше на всички правила на приличието и порядките. Но Франсис със смирена твърдост заяви, че решението е взето и че отдавна има благословията на близките си, които очакват само тяхната готовност. Бе обещала на Дънуди и желаеше да изпълни обещанието си. Тя не смееше да каже повече, за да не застраши Бърч или Харпър, или и двамата. Мис Пейтън не бе свикнала да се противопоставя и тъй като наистина бе много привързана към роднините си, възраженията й отстъпиха пред твърдостта на Франсис. Мистър Уортън бе твърде повлиян от увереността, че трябва пасивно да се подчинява и да не се противопоставя на желанията на офицер от американската армия от ранга на Дънуди и дъщеря му, придружена от него и сестрата на покойната му съпруга, влезе в стаята при майора в уреченото време. Той и свещеникът вече бяха там. Без излишна сдържаност, Франсис мълчаливо постави халката на майка си в ръката на младоженеца и след кратка подготовка мис Пейтън каза, че церемонията може да започва.

Часовникът бе право пред очите на Франсис и тя час по час го поглеждаше угрижено, но тържественият глас на свещеника скоро привлече вниманието й и тя се съсредоточи върху клетвата, която трябваше да произнесе. Церемонията бързо завърши и когато прозвуча последната благословия, часовникът показваше девет — часът посочен от Харпър. От плещите на Франсис падна тежък товар.

Дънуди я прегърна, поздрави лелята отново и отново и многократно стисна ръцете на мистър Уортън и на свещеника. Посред радостта им, на вратата се почука. Тя се отвори и влезе Мейсън.

— Чакаме на конете — каза той. — С ваше разрешение, мога да поведа. С кон като вашия ще ни настигнете бързо.

— Да, да, приятелю, тръгвайте — каза Дънуди, щастлив че може да се забави още. — Ще ви настигна при първата почивка.

Лейтенантът се оттегли, за да изпълни нареждането, следван от мистър Уортън и свещеника.

— Сега, Пейтън — каза Франсис — наистина ще търсиш брат. Сигурна съм, че няма нужда да се моля за него, ако за нещастие го намериш.

— Кажи, за щастие. Защото все още желая да танцува на сватбата ми. Да можеше да го спечеля за нашата кауза… Каузата на страната му… Рамо до рамо с него бих се бил с голямо удоволствие.

— Не говори така. Събуждаш ужасни мисли!

— Няма — отвърна съпругът й. — Но сега трябва да се оставя. Колкото по-рано тръгна, толкова по-рано ще се върна.

Навън се чу приближаващ се конски тропот и Дънуди още се сбогуваше, когато ординарецът му въведе в стаята един офицер.

По униформата му Дънуди веднага разбра, че е от щаба на Вашингтон.

— Майор Дънуди — започна той след като се поклони на дамите — главнокомандващият нареди да ви предам тази заповед.

Той изпълни задължението си и като каза че трябва да бърза, излезе незабавно.

— Ето ти неочакван обрат — извика майорът. — Но всичко е ясно. Харпър е получил писмото ми и влиянието му вече се чувства.

— Новини касаещи Хенри ли са това? — попита Франсис и застана до него.

— Слушай и прецени сама.

Сър, при получаването на това писмо, трябва да сте готов да съсредоточите ескадрона си срещу напредващия неприятел по течението на реката до десет часа, утре сутринта. При възвишенията на Кротън ще намерите пехота, която ще ви подкрепи. За бягството на британския шпионин ми бе докладвано, но арестуването му не е по-съществено от новата ви задача. Ето защо, върнете всички хора, заети с преследването му и се постарайте да разгромите врага.

Ваш Дж. Вашингтон.

— Слава Богу — възкликна Дънуди. — Залавянето на Хенри пада от плещите ми. Сега мога с чест да изпълня дълга си.

— И с разум, мили Пейтън — каза Франсис с мъртвешки бяло лице. — Помни, че имаш нов дълг — да останеш жив!

Дънуди погледна прехласнат лицето й, и като я прегърна, възкликна:

— Заради теб, с разум, невинна моя!

Франсис заплака на гърдите му и след миг той се откъсна от нея и излезе.

Мис Пейтън се оттегли с племенницата си, на която се счете задължена, преди лягане да прочете лекция за задълженията в брака. Напътствията й бяха приети смирено, ако и да не бяха добре проумени. Съжаляваме, че историята не е запазила за нас тази ценна лекция, но в резултат на проучванията си, достигнахме до извода, че е била до голяма степен изпълнена с тези особености, за които се говори, че управляват живота на рожбите на ергенския живот. А сега ще изоставим семейство Уортън за да се върнем при Капитан Уортън и Харви Бърч.