Джеймс Фенимор Купър
Шпионинът (11)

X ГЛАВА

Душата тръгваща от този свят,

на любяща гръд разчита

сълзи са нужни на очите затворени навеки

дори във гроба, на природата гласът се чува

дори във пепелта ни огънят естествен не умира.

Елегия написана на селското гробище

Томас Грей

Имението на мистър Уортън се простираше на известно разстояние от всички страни на къщата, в която живееше, и повечето от земята му бе незаета. В различни части на владенията му можеха да се видят някои къщурки, но те бяха запуснати и необитаеми. Близостта на тази земя до военните действия почти бе премахнала земеделието от тях. Беше безпредметно да отдадеш времето и усилията си за да напълниш хамбара, който първият военен отряд, минал наоколо, щеше да опразни. Никой не обработваше земята освен, за да се сдобие с най-необходимото, за да живее. Изключение правеха тези, които бяха толкова близо до една от двете враждуващи страни, че правеха набезите на противника невъзможни. За тях войната се превръщаше в златна жътва, особено ако имаха достъп до кралската армия. Мистър Уортън нямаше нужда да обработва земята си, за да живее, и с готовност направи това, което повечето хора правеха — ограничи се с продукти, които бързо щяха да се изконсумират в собствената му къща, или можеха лесно да се укрият от грабителите. В резултат на това, наоколо нямаше нито една населена къща освен тази на бащата на Харви Бърч. Тя се намираше точно на средата между мястото, на което се бяха сблъскали двете конници, и мястото, където бе атакувана войската на Уелмър.

За Кейти Хейнс денят бе изпълнен със събития. Разумната икономка държеше политическите си пристрастия в състояние на строг неутралитет. Нейните приятели бяха прегърнали каузата на страната си, но тя самата никога не изгуби от поглед момента, в който като от жена с по-богати надежди, от нея може да бъде поискано да жертва любовта към родината на олтара на домашната хармония. Въпреки цялата си мъдрост, понякога тя изпитваше тежки съмнения по въпроса на чия страна да хвърли красноречието си, така че със сигурност да подкрепи каузата предпочитана от търговеца. И в поведението и в думите му имаше толкова много двусмислие, че често, когато в самотата на къщата им тя бе готова да се впусне във възхваляване на Вашингтон и последователите му, предпазливостта заключваше устата и, а недоверието изпълваше ума й. Накратко, цялото поведение на мистериозното същество, което тя изучавате, можеше да обърка мнението и на човек, който имаше по-широки възгледи за хората и живота, отколкото нейните собствени.

Битката при Уайт Плейнс бе показала на предпазливия Вашингтон какви са преимуществата на враговете му по отношение на организацията, въоръжението и дисциплината. Тези преимущества трябвате да се компенсират със собствената му бдителност и грижи. На атаките той отговори като изтегли войските си в планините и сър Уилиам Хау^[1] трябваше да се задоволи с безплодпата победа — да завладее един напуснат град. Никога след това двете армии не премериха силите си на територията на Уестчестър, но едва ли минаваше ден без отделни отряди да навлизат навътре или изгрев, след който жителите да не слушат за изстъпления, които тъмнината е прикривала. Търговецът се движеше повече по времето, през което другите почиват. Често вечерното слънце го оставяше в единия край на областта, а изгревът го сварваше в другия. Торбата му беше негов вечен спътник и тези, които следяха движението му, смятаха, че единствената му цел е да трупа злато. Често го виждаха в планинските области с тяло, превито от товара, и след това до река Харлем, с по-леки стъпки да се отправя на запад. Но тези му появявалия бяха кратки и случайни — през по-голямата част от времето никой не го виждаше. Изчезваше е месени и никой не знаеше къде ходи.

Височините на Харлем бяха заети от силни отряди, а северната част на остров Манхатън искреше от щиковете на кралската армия, и все пак търговецът успяваше да се промуши сред тях незабелязан и необезпокояван. Той също така често се приближаваше и до американските части, но го правеше така, че да не могат да го преследват. Много стражи, поставени в планинските клисури, разказваха за странната фигура, която са видели да се промъква край тях в мъгливите вечери. Тези разкази достигаха до ушите на офицерите и както вече казахме, той на два пъти бе попадал в ръцете на американците. Първия път бе избягал от Лоутън, скоро след като бе арестуван, но втория път бе осъден на смърт. Сутринта преди екзекуцията клетката бе отворена, но птичето бе вече излетяло. Това необикновено бягство бе станало, когато началник на охраната бе офицер, особено ценен от Вашингтон, и стражи, смятани за достойни да охраняват самия главнокомандващ. За подкуп и предателство не можеше и дума да става, и сред обикновените войници плъзна слухът, че има вземане даване с нечестивия. Кейти обаче винаги отхвърляше това обвинение с възмущение, защото в собствената си душа, след като размисли върху събитията, тя бе решила, че злият дух не плаща със злато. Нито пък Вашингтон, разсъждаваше нататък предпазливата стара мома — лидерът на американците можеше да предложи на служителите си само обещания и хартия. След съюза с Франция, когато среброто в страната етапа повече, въпреки че наблюдателните и очи не пропускаха възможност да надникнат в кесията от еленова кожа, Кейти никога не забеляза наред с добре познатия лик на Джордж III и образа на Луи XVI. С една дума, тайните спестявания на Харви показваха, че всичките му приходи са от англичаните.

На няколко пъти американците бяха наблюдавали къщата му с цел да го арестуват, но винаги безуспешно. Обявеният за шпионин явно имаше начин да научава плановете им и да им се изплъзва. Веднъж, когато силен отряд бе отседнал в околността в продължение на цяло лято, Вашингтон бе наредил къщата му да не се изпуска от наблюдение. Заповедта бе спазена педантично и през цялото това време никой не видя търговеца. Когато отрядът се оттегли, Харви се появи още на следващия ден. Баща му бе тормозен много пъти заради подозрителното поведение на сина му, но въпреки най-внимателните наблюдения, срещу него не успяха да открият нито една улика, а и собствеността му бе твърде малко, за да събуди интереса на професионалните патриоти. Да се конфискува и откупи не би си струвало усилията. Скръбта и възрастта му вече щяха да му спестят по-нататъшния тормоз, защото лампата на живота му бе вече останала без гориво. Последната раздяла на бащата и сина беше болезнена, но и двамата се бяха примирили с това, което смятаха за дълг. Старецът бе скрил от съседите си, че скоро ще умре, защото се надяваше синът му да е при него в последните дни. Обърканите времена и нарастващият ужас, че Харви може да закъснее, ускоряваха събитието, което той би дал мило и драго да отложи с още малко. С настъпването на нощта болестта му се засили до такава степен, че отчаяната Кейти изпрати едно съседско момче укрило се у тях докато траят военните действия до Локъст, за да извика някой, който да разсее самотата й. Само Цезар можеше да бъде изпратен и натоварен с храни и искрени поздрави от добросърдечната мис Пейтън, и той се отправи да изпълни поръката. Старецът вече не можеше да бъде излекуван с лекарства и единствената му грижа изглежда бе да се срещне със сина си.

Шумът от преследването се чу и при тях, но те не разбраха причината за него. Тъй като и Кейти и негърът знаеха за останалия назад американски отряд, те предположиха, че той се завръща. Чуха драгуните, когато минаха на бавен ход край къщата, но в изпълнение на мъдрото предупреждение на Цезар, Кейти се въздържа да задоволи любопитството си. Старецът бе затворил очи и те вярваха, че е заспал. В къщата имаше две големи и две малки стаи. Една от големите служеше за кухня — и всекидневна, а в другата беше бащата на Харви. Едната от двете по-малки служеше за склад на продукти, а в другата живееше Кейти. Голям каменен комин разделяше двете по-големи стаи и във всяка от тях имаше значителна по размерите си камина. В стаята, която служеше за всекидневна гореше буен огън и до самата паст на камината седяха Кейти и Цезар. Той й предавате собствената си предпазливост и обясняваше колко е опасно да задоволяваш празното си любопитство.

— По-допре не изкушава Сатана — каза Цезар, обръщайки очи нагоре, докато огънят заблестя в бялото им. — Ас обича като любопитство скъсат уши. От него голям беля. Ако човек не бил любопитен види Африка, черен човек не излязъл от там бил. Но иска Харви бъде тук.

— Много неуважително е, че го няма в това време. Ами ако баща му реши да направи завещанието си, да запише последния си завет, кой ще бъде тук за това тържествено нещо? Харви е много разпилян и непочтителен човек.

— Може направил преди?

— Няма да е чудно. По цели дни чете Библията.

— Чете тогава хубав книга — каза негърът тържествено. — Мис Фани чете в него на Дайна сегис-тогис.

— Прав си Цезар, Библията е най-хубавата книга и щом някой я чете толкова често, колкото баща му на Харви, има защо да прави така. Това си е здрав разум.

Тя стана от мястото си, влезе тихо в стаята на болния и от едно чекмедже извади голяма тежка Библия с медни закопчалки, с която се върна при чернокожия. Отвориха книгата нетърпеливо и започнаха да разглеждат страниците. Кейти беше далеч от науката, а за Цезар буквите бяха абсолютно непознати. Известно време икономката бе заета да открие името Матей и след като го намери, веднага го показа на внимателния Цезар.

— Много добре. Сега чети — каза чернокожият като гледаше през рамото й и осветяваше страниците с една дълга восъчна свещ.

— Да, но трябва да започна от началото на книгата — отговори тя и започна да прелиства назад, докато стигна до една страница покрита с ръкописни букви.

— Ето — каза Кейти, трепереща от нетърпение. — Тук са самите думи. Целият свят бих дала да науча на кого е оставил големите сребърни токи за обувки.

— Прочети ги — каза Цезар лаконично.

— И черният орехов скрин, защото на Харви никога няма да му трябва такова хубаво нещо докато е ерген.

— Защо да не иска него, като негов баща?

— И шестте сребърни лъжици. Харви винаги яде с обикновените.

— Може казал без толкова говорене — каза Цезар с поучителен тон и заби един от кривите си мръсни пръсти в отворения том.

Подканена няколко пъти и подтиквана от собственото си любопитство, Кейти започна да чете. Нетърпеливо, тя започна направо оттам откъдето най-много я интересуваше.

Честър Бърч, роден на 1-ви септември 1755 година — прочете тя с усилие, което не правеше чест на образованието й.

— Кажи какво дал него?

Абигейл Бърч, родена на 12-ти Юли 1757 година — продължи Кейти със същия тон.

— Мисля трябва нея даде лъжици.

1-ви юни 1760 година. На тоз ужасен ден разгневеният Бог стовари присъдата си над моя дом. Едно стенание от съседната стая накара старата мома инстинктивно да затвори книгата и Цезар се затресе от страх. Никой от двамата не бе достатъчно решителен, за да отиде да види как е болният, но тежкото му дишане продължи както обикновено. Кейти не посмя отново да отвори Библията и като щракна внимателно заключалките я постави мълчаливо на масата. Цезар седна на стола си отново и след като огледа боязливо стаята, отбеляза:

— Времето му сигурно дошло.

— Не — каза Кейти замислено. — Ще живее докато свърши прилива или до първи петли утре.

— Беден човек! — продължи негърът и се сви още по-навътре в ъгъла до комина. — Надява лежи спокоен след смърт.

— Не ще се изненадам ако не стане така, защото казват, че неспокоен живот води до неспокоен гроб.

— Джони, Бърч много добър човек. Цял свят не може бъде свещеник. Ако така, кой бъде паство?

— Ах, Цезар, добър е само който прави добро. Можеш ли ми каза, защо честно спечелено злато трябва да се крие в земята?

— Ха, за да не може скинър намери. Ако знае къде, защо не изкопае?

— Може да има причини дето не ги разбираш — каза Кейти и премести стола си така, че роклята и да покрие камъка, под който бяха скритите съкровища на търговеца. Не можеше да не говори за това, което никак не и се искаше да разкрива — Но груба външност често скрива гладка вътрешност.

Цезар заразглежда стаята без да е в състояние да разбере скрития смисъл на думите й, когато блуждаещите му очи изведнъж се втренчиха и зъбите му затракаха от страх. Промяната у него бе забелязана веднага от жената и когато се обърна, тя видя самия амбулантен търговец, застанал на вратата.

— Жив ли е? — попита той с треперещ глас и явно се боеше от отговора.

— Разбира се — каза Кейти и церемониално му отстъпи стола си. — Ще живее до утре или докато свърши прилива.

Без да обръща внимание на нищо друго освен на факта, че баща му още е жив, търговецът бързо влезе в стаята на умиращия. Връзката, която съществуваше между баща и син, не бе обикновена. Те бяха всичко един за друг в големия свят. Ако Кейти бе прочела няколко реда по-надолу, щеше да разбере тъжната история на техните нещастия. С един удар съдбата ги бе лишила от състояние и роднини, и оттогава до ден днешен преследванията и нещастията бяха постоянен спътник в несигурните им крачки. Харви се приближи до леглото на баща си, наведе се напред и почти задушен от напиращите чувства, прошепна в ухото на баща си:

— Татко, познаваш ли ме?

Бащата бавно отвори очи и по бледото му лице премина усмивка на доволство, след която остана белега на смъртта, още по-ужасен поради контраста. Търговецът поднесе до пресъхналите му устни лекарството, което беше донесъл със себе си и след няколко минути старецът сякаш се изпълни с нови сили. Заговори, но бавно и с усилие. Любопитството накара Кейти да мълчи, страхопочитанието имаше същият ефект при Цезар, а Харви сякаш не дишаше, докато слушаше думите на отиващата си душа.

— Синко — каза баща му с гъгнещ глас. — Бог е толкова милостив, колкото и справедлив. Ако аз отхвърлих чашата на спасението, когато бях млад, сега Той ми я подава отново на моята възраст. Той ни наказа, за да се пречистим, и сега аз отивам при душите на нашето погубено семейство. След малко, дете мое, ще останеш сам. Познавам те твърде добре, за да знам, че ще скиташ цял живот. Прекършената тръстика може да оживее, но никога няма да се изправи. У теб, Харви, има това, което ще те насочва в правия път. Продължавай така, както започна, защото задълженията на живота не бива да се пренебрегват и… — Някакъв шум в съседната стая прекъсна умиращия и нетърпеливият търговец се спусна, за да разбере причината, а след него тръгнаха Кейти и чернокожият. Още с първия поглед към фигурата, застанала на вратата, търговецът твърде добре разбра каква съдба вероятно го очаква. Дошлият бе все още млад мъж, но лицето му говореше за ум, от дълго време зает със зли помисли. Дрехите му бяха евтини и толкова скъсани, че му придаваха вид на просяк. Косата му бе преждевременно побеляла и хлътналите му, сведени очи отбягваха очите на хората. В движенията му имаше нещо неспокойно, в маниерите му имаше нервност и това бе резултат от злата му душа, която не бе по-малко лоша за другите, отколкото съсипваща за самия него. Той беше добре известен водач на една от бандите мародери, които правеха набези в областта с някаква имитация на патриотизъм и които извършваха всякакви престъпления — от обикновени кражби до убийства. Зад него стояха още няколко души, облечени по същия начин и лицата им не изразяваха нищо освен брутално безразличие. Бяха добре въоръжени с мускети и щикове, и имаха необходимото снаряжение на пехотинци. Харви знаеше, че е безпредметно да се съпротивлява и спокойно се подчини на исканията им. След секунда той и Цезар бяха съблечени доколкото приличието позволява и бяха накарани да сменят дрехите си с най-мръсните от бандата. След това ги поставиха в различни ъгли на стаята и под дулата на мускетите бяха заставени да отговарят на въпроси.

— Къде е торбата ти — бе първият въпрос към търговеца.

— Чуйте ме — каза Харви разтреперан. — В съседната стая умира баща ми. Пуснете ме да отида при него, да получа благословията му, да склопя очите му и ще ви дам всичко, да, всичко…

— Отговаряй като те питам или този мускет ще те прати да правиш компания на стария склеротик. Къде ти е торбата?

— Няма да ви кажа нищо, ако не ме пуснете да отида при баща си — каза Харви решително.

Мародерът вдигна ръце към него и беше готов да изпълни заканата си, по другите го спряха.

— Какво искаш да направиш? — каза той. — Забравяш за наградата. Кажи къде е стоката ти и ще те оставим да отидеш при баща си.

Бърч се подчини веднага и един от тях бе изпратен да намери плячката. Той скоро се върна и хвърли един вързоп на пода проклинайки, че е лек като перце.

— Да — каза водачът им. — Тогава тук някъде трябва да има злато, защото чувалът е бил пълен. Дай златото мистър Бърч. Знаем, че имаш злато, ти не би взел нищо друго, всеки друг, но не и ти.

— Нарушавате обещанието си.

— Дай ни златото — възкликна другият, ядосано и започна да боде Бърч с щика си докато не потече кръв. В този момент от съседната стая долетя слаб шум и Харви извика:

— Пуснете ме, пуснете ме да отида при баща си и ще ви дам всичко!

— Дай и ще отидеш при баща си, кълна се.

— Ето, взимайте! — извика Бърч и хвърли настрана кесията, която бе успял да скрие, въпреки че бе сменил дрехите си.

Бандитът я вдигна от пода с пъклен смях.

— Ще отидеш при баща си, но на небето!

— Чудовище! Нямаш ли чувства, вяра, чест!

— Чуйте го! Сякаш въжето не е вече около врата му! — каза мародерът през смях. — Няма нужда да се притесняваш мистър Бърч, ако старецът те изпревари с няколко часа, ти ще го настигнеш утре до обяд.

Харви не обърна внимание на тази безсърдечна реплика, защото през неравномерното си дишане се мъчеше да долови всеки звук, идващ от стаята на баща му, докато накрая чу името си, произнесено с глухия, гробовен глас на смъртта. Не издържа повече и изкрещя:

— Татко! Тихо, татко! Идвам, идвам! — той се втурна покрай пазача си, но в следващия миг един друг щик го прикова за стената. За щастие, ловкото му движение го спаси от смъртоносен удар и щикът прониза само дрехите му.

— Не, мистър Бърч — каза мародерът. — Познаваме те много добре, за да те оставим без наблюдение. Златото ти. Златото!

— Дадох ви го — каза търговецът в агония.

— Да, даде ни кесията, но ти имаш още. Крал Джордж плаща навреме, а ти си му направил доста услуги. Къде ти е богатството? Ако не го дадеш, никога няма да видиш баща си!

— Вдигнете камъка до тази жена! — извика търговецът. — Махнете камъка!

— Той бълнува! Той бълнува! — извика Кейти и инстинктивно се премести встрани. След миг камъкът бе изваден от мястото му, но под него имаше само пръст.

— Той бълнува! Вие го лишихте от разум! Кой нормален човек ще държи злато в огнището!

— Млъкни бърбореща глупачке! — извика Харви. — Вдигнете ъгловия камък и ще станете богати, а аз просяк.

— И ще бъдеш презрян — каза жената горчиво. — Търговец без стока и без пари не струва нищо.

— Ще има достатъчно да си плати въжето — каза мародерът и не се забави нито миг да изпълни инструкцията на Харви, при което попадна на купчина британски гвинеи. Парите бързо бяха преместени в една чанта, независимо от протестите на старата мома, която настояваше, че не са и платили и десет от гвинеите са нейни.

Доволни от плячката, многократно надвишаваща очакванията им, бандитите се приготвиха да тръгват, като смятаха да вземат и Харви, за да го предадат на американската армия и получат обещаната награда. Всичко беше готово и те се канеха да повлекат Бърч, защото той отказваше да помръдне и на сантиметър, когато сред тях се появи една фигура, която ужаси и най-закоравелите сърца. При виковете на сина си бащата бе станал от леглото и бе дошъл залитайки в стаята. Чаршафът от леглото бе увит около тялото му, а неподвижните очи и изпитото лице му придаваха вид на същество от друг свят. Дори Кейти и Цезар помислиха, че това е духът на стария Бърч и побягнаха от къщата последвани от бандитите.

Възбудата, която бе дала сили на стареца изчезна и търговецът го пое на ръце, и го занесе обратно в леглото. Последвалата реакция на организма му, ускори края на сцената.

Изцъклените очи на стареца гледаха Харви втренчено, устните му се движеха, но гласът бе недоловим. Харви се наведе и с последните дихания на умиращия получи и последната му благословия. За Харви Бърч животът по-нататък щеше да представлява низ от лишения и злини, но никакви страдания, никакви нещастия, резултат от бедността и лошата му слава, нямаше да го накарат да забрави тази благословия. Тя вечно щеше да осветява образите от миналото и да хвърля свято сияние и в най тъжните му часове на отчаяние. Щеше да прави мисълта за бъдещето по-лека чрез молитвите на смирения пред бога дух и щеше да му даде сигурност, че е изпълнил задълженията на синовната любов.

Цезар и старата мома избягаха твърде бързо, за да могат да обмислят нещата, но те инстинктивно се отделиха от мародерите. След като тичаха известно разстояние, те се спряха и жената каза с мрачен глас:

— О, Цезар, не беше ли ужасно да се изправи преди да го положат в гроба? Сигурно заради парите. Казват, че призракът на капитан Кид още се навърта около мястото, където е заровил съкровището през миналата война^[2].

— Не мисли Джони Бърч толкова алчни очи — каза негърът с все още тракащи от страх зъби.

— Сигурна съм, това ще си е грижа за всяка жива душа, да загуби толкоз пари. Харви ще е напълно презрян, беден кат църковна мишка, нещастник. Чудя се кой ли ще му върти домакинството?

— Може призрак взел и Харви — забеляза Цезар и се приближи още повече до Кейти. Но въображението и бе заето от нова мисъл. Тя реши, че не е невъзможно, в суматохата да са изоставили плячката и след кратко обсъждане с Цезар, те се осмелиха да се върнат назад, за да установят дали е така, и ако е възможно, да разберат какво е станало с Харви. Предпазливото приближаване към ужасното място им отне много време и тъй като старата мома се бе поставила мъдро на мястото на скинърите при бягството им, в търсенето на изоставено злато по пътя на отстъплението им бе обърнат всеки камък. Но независимо че викът на Цезар бе накарал разбойниците да побягнат с всичка сила, те бяха сграбчили златото така, че и самата смърт не би могла да го изтръгне от ръцете им. Усещайки, че всичко вътре е спокойно, Кейти най-накрая се осмели да влезе в къщата, където завари търговеца с натежало сърце да изпълнява последните си задължения към мъртвия. Няколко думи бяха достатъчни на Кейти да разбере грешката си, но Цезар до смъртта си продължи да изумява чернокожите обитатели на кухнята с истории за призраци, важно място сред които бе ужасното появяване на Джони Бърч.

Опасността накара Харви Бърч да съкрати и без това краткия според американския обичай период, в който мъртвите трябва да останат с нас и с помощта на Кейти и Цезар, болезнената задача скоро бе изпълнена. Цезар предложи услугите си да извърви няколкото мили до най-близкия дърводелец и докато го чакаха да се върне, тялото бе оставено, облечено с обикновените си дрехи и увито в чаршаф.

Мародерите бяха избягали веднага в гората, която бе недалеч от къщата на Бърч и когато се почувстваха защитени от тъмнината й, те спряха и започнаха да възвръщат пометения си от паниката кураж.

— Какво по дяволите прихвана бъзливите ви сърца? — попита задъхалият им водач.

— Същият въпрос може да ти се зададе и на тебе — каза му намръщено един от бандата.

— Така побягнахте, че реших че ви е подгонил Де Ланси с хората си. О, колко сте храбри като бягате!

— Следваме главатаря си.

— Тогава последвайте ме обратно, да хванем мошеника и да вземем наградата.

— Да, и докато стигнем до къщата, онзи черен дявол ще е насъскал дивия вирджинец срещу ни. По дяволите, бих се изправил срещу петдесет от наш’те, но не и срещу него.

— Глупак! — извика главатарят ядосано. — Не знаеш ли, че конницата на Дънуди е в планината, на две мили оттук?

— Не ми пука къде е конницата, но мога да се закълна, че видях Лоутън да влиза в къщата на стария Уортън докато чаках възможност да дигна коня на английския полковник от конюшнята.

— И ако вземе че дойде, куршум не може ли да го накара да млъкне, както и всеки друг?

— Да, ама не искам гнездо оси в ухото ми. Само одраскай кожата на някой от тия и няма да видиш изобщо вече спокойна нощ за грабене.

— Добре — промърмори главатарят, когато навлизаха още по-навътре в гората. — Този шашав търговец ще погребе Скица си. Ако го закачим на погребението, всяка баба и свещеник ще са срещу нас, но той ще изчака, за да се погрижи за имотеца и утре вечер грижите му ще свършат.

С тази заплаха те се скриха в едно от убежищата ек в очакване на следващия мрак, който да им даде възможност дг. обират хората необезпокоявани.