Джеймс Оливър Кърууд
Долината на мълчаливите (27)

Глава XXVI

След малко, стиснали ръка в светлината на лампата, Кент н Мактригър останаха сами в голямата стая. В тяхното ръкостискане се чувствуваше вълнуващата топлота на силни мъже, свързани завинаги като братя. Всеки от двамата беше рискувал да умре заради другия. И въпреки всичко тази мисъл, която никога не напускаше подсъзнанието им, намираше израз само в здравата хватка иа пръстите и разбирането, стаило се дълбоко в очите.

В очите на Кент можеше да се прочете големият въпрос за Марет. Мактригър разбра страховете му, бавно се усмихна с радостна и все пак загрижена усмивка и погледна към вратата, през която бяха излезли Марет и по-възрастната жена.

— Слава богу, вие дойдохте навреме?! — каза той, все още без да пусне ръката на Кент. Тя мислеше, че сте умрели. И аз зная, Кент, че това я съсипваше. Трябваше да я пазим нощем. Понякога тръгваше да броди из долината. Казваше, че търсела вас. Така беше и тая вечер.

Кент преглътна:

— Сега разбирам. Нейната жива душа ме е зовяла тука. Аз …

Той свали раницата със скъпоценното й съдържание от раменете си, докато слушаше Мактригър. Двамата седнаха. Това, което Мактригър разказваше, му се струваше съвсем незначително пред факта, че Марет е някъде зад тази врата, жива, че той ще я види пак много скоро. Не му беше ясно защо Мактригър трябва да му обяснява, че по-възрастната жена е неговата съпруга. Дори и това, че по една изключителна случайност Марет била изхвърлена върху едно дърво, заклещило се между два камъка сред Улея на смъртта, и че това дърво се освободило и я отнесло до отсрещния бряг на реката много мили по-надолу, беше съвсем несъществено пред мисълта, че сега ги дели само една врата. Но, той слушаше. Чу Мактригър да му разказва как Марет го търсела през онези дни, когато е лежал в безсъзнание в колибата на Андре Боало, как решила, че е умрял и как през същите дни бригадата на Лазел пристигнала по реката и тя продължила на север с нея. Сетне щеше да се чуди на тези неща, но сега слушаше, а очите му гледаха към вратата. И после Мактригър каза нещо, което го сепна. Беше като изстрел, пронизал мозъка му. Мактригър говореше тихо за О’Конър. Той рече:

— Но, вие вероятно сте минали през форт Симпсън, Кент, и О’Конър ви е разправил всичко това. Именно той доведе Марет у дома през Серния край.

— О’Конър!

Кент скочи. В същия миг Мактригър прочете истината по изражението му.

— Боже господи, нима искате да ми кажете, че не знаете, Кент? рече той с напрегнат шепот и се изправи пред Кент. Не сте ли видели О’Конър? Не сте ли влизали във връзка с полицията никъде през изтеглата година? Не знаете ли?

— Нищо не зная — промълви Кент.

За миг Мактригър се втренчи в него с изумление.

— Аз се криех — продължи Кент. Цялото това време съм гледал да бъда по-далече от полицията.

Мактригър дълбоко пое дъх. Ръцете му пак стиснаха ръцете на Кент и в гласа му прозвуча невяра, изпълнена с безкрайно учудване:

— И вие дойдохте при нея, в стария й дом, убеден в това, че Марет е убила Кедсти! Трудно е да го повярва човек. И все пак … Лицето му изведнъж потъмня от скръб почти до болка и като проследи очите му, Кент видя, че той гледа голямата каменна камина в дъното на стаята. О’Конър беше този, който разкри цялата работа миналата зима, продължи той с усилие. Трябва да ви го разкажа, преди да я видите пак. Трябва да разберете всичко. Няма да е хубаво, ако се наложи да ви го каже тя. Вижте …

Кент го последва до камината. От поличката и Мактригър взе един портрет и му го подаде. Беше любителска снимка, фотография на гологлав мъж, застанал на открито, огрян от слънце.

От Кент се изтръгна полугласно възклицание. Беше едрата призрачна фигура на мъжа, когото видя през нощта в блясъка на мълниите през прозореца на скривалището си в къщата на Кедсти.

— Моят брат — каза Мактригър със сподавен глас Аз го обичах. Четирийсет години бяхме неразделни. И Марет принадлежеше еднакво ма двама ни. Той … уби … Джон Баркли. А, после, след мигновено усилие да говори спокойно, добави: — Той … моят брат … уби и инспектор Кедсти.

За няколко минути настъпи мъртва тишина. Мактригър гледаше камината, а не Кент. Сетне каза:

— Той уби двамата, но това не беше убийство, Кент. Не би могло да го наречем така. То беше Правосъдие, своеволно правосъдие, без да се обърне към властите. Ако не беше Марет, нямаше да ви го разправя … поне ужасната част от историята. Не обичам да си го спомням. Това се случи преди много години. Аз не бях женен тогава, но брат ми, десет години по-голям от мен, имаше жена. Струва ми се, че Марет ви обича така, както Мари обичаше Доналд. А, любовта на Доналд беше още по-голяма. Тя беше обожание. Бяхме дошли в новата планинска област още преди големите находки на злато в Досън и Бонанза. Беше див край, суров край и жените там — много малко. Но, Мари дойде с Доналд. Беше красива, с коса и очи като на Марет. Това бе коренът на злото. Няма да ви разправям подробностите. Те бяха ужасни. То стана, когато Доналд и аз бяхме излезли на лов. Трима мъже … бели мъже … помнете това, Кент. Бели мъже, дошли от север и спрели в нашата хижа. Това, което намерихме там, когато се завърнахме, ни влуди. Мари умря в прегръдките на Доналд. Ние я оставихме и тръгнахме да гоним белокожите скотове, които я бяха погубили. Спаси ги само виелицата, Кент. Дирята им беше прясна, когато се разрази бурята. Ако бяхме имали още един-два часа и аз щях да убия. От този ден Доналд и аз станахме ловци на хора. Ние проследихме тримата изроди, откъдето бяха дошли, и открихме кои са били. Две години след това Доналд намери единия от тях на Юкон и преди да го убие, го накара да потвърди имената на другите двама. Трябваше дълго да търсим сетне, Кент. Това отне трийсет години. Доналд остаря по-скоро от мен и след време разбрах, че се е побъркал на известна тема. Изчезваше за месеци наред и все търсеше другите двама. Минаха се десет години и тогава един ден в най-лютите студове ние се натъкнахме на хижа, поразена от мор — едра шарка. Беше домът на Пиер Радисон и жена му Андреа.

И двамата бяха мъртви. Но, имаше малко дете, още живо, почти пеленаче. Ние го взехме, Доналд и аз. Това дете беше … Марет.

Мактригър говореше почти еднозвучно. Не откъсваше поглед от пепелта в огнището. Но сега изведнъж погледна Кент.

— Ние я боготворяхме от самото начало — продължи той с малко дрезгав глас. Аз вярвах, че любовта към нея ще спаси Доналд. И тя го спаси в известно отношение. Но, не го излекува от лудостта му, от жаждата му за мъст. Преместихме се по на изток. Намерихме тая чудна долина, непокътната от други хора. Построихме си къща и аз се надявах още повече, че прелестите на този нов свят, открит от нас, ше помогнат на Доналд да забрави. Ожених се и жена ми обикна Марет. Имахме дете, после още едно, но и двете умряха. Ние обикнахме Марет още повече след това. Ан, жена ми, е дъщеря ма мисионер и можа да даде на Марет известно образование. Ще откриете, че тая къща е пълна с какво ли не сериозно и забавно четиво и ноти. Но, настъпи ден, когато решихме, че трябва да изпратим Марет в Монреал. Това много я наскърби. А, после … дълго след това … Мактригър позамълча и погледна Кент право в очите. А после един ден Доналд дойде от Досън, ужасен в своята лудост и ни каза, че намерил онези хора. Единият бил Джон Баркли, богатият търговец на дървен материал, а другият бил Кедсти, полицейският инспектор в пристанище Атабаска.

Кент не се и опитваше да заговори. Изумлението му от разказа на Мактригър не можеше да се изрази с думи. Тази нощ му поднасяше все нови и нови изненади. Откритието, че Марет е жива, не е умряла, а сега откритието, че той, Джим Кент, не е вече гонен и че този, който е издирил истината, е старият му другар О’Конър. С пресъхнали устни той само кимна, за да подкани Мактригър да продължи.

— Аз знаех какво ще се случи, ако Доналд тръгне да търси Джон Баркли и Кедсти — заговори пак Мактригър. А, да го задържи човек, не беше възможно. Той бе невменяем, напълно невменяем. За мен оставаше само едно нещо. Аз тръгнах оттук пръв, с намерение да предупредя двата звяра, които бяха убили жената на Доналд. Знаех, че пред доказателствата, които ние имахме в ръцете си, за тях оставаше само едно спасение — бягство. Нямаше значение колко са богати и влиятелни, нашите доказателства бяха необорими и през многото изминали години не бяхме загубили дирите на свидетелите си. Помъчих се да обясня на Доналд, че можем да ги натикаме в затвора, но в бедния му болен ум имаше само една мисъл. Да ги убие! Аз бях по-млад и стигнах на юг преди него. Но, тогава направих съдбоносна грешка. Мислех си, че съм го изпреварил достатъчно, за да мога да отида до железопътната линия и да се върна, преди да е дошъл. Виждате ли, аз смятах, че обичта му към Марет ще го заведе първо в Мондеал и реших да разкажа всичко на нея, та да разбере колко е необходимо да го задържи, ако дойде там. Написах й всичко това и я помолих да остане в Монреал. Какво направи тя, вие знаете. Тръгна на север, щом получи писмото ми.

Рамената на Мактригър се свиха още повече.

— Е, вие знаете какво стана, Кент. В края на краищата Доналд ме изпревари. Аз дойдох един ден след като е бил убит Баркли. Приех като благоволение на съдбата това, че в деня преди убийството бях ударил яребица за вечеря и понеже птицата е била само ранена, когато съм я вдигнал, по ръкавите на дрехата ми имаше кръв. Бях задържан. Кедсти, всички бяха сигурни, че са заловили истинския убиец. А аз мълчах, ако не се смята това, че не се признавах за виновен. Не можех да кажа мещо, което би насочило полицията по следите на Доналд. След това събитията се развиха бързо. Вие, приятелю, направихте лъжливото си самопризнание, за да спасите човека, който ви направи незначителна услуга много години преди това. Почти едновременно беше дошла и Марет. Тя пристигнала тихо, нощем, и отишла право при Кедсти. Казала му всичко, казала му, че тия показания са в ръцете на други хора и ще бъдат използувани, ако й се случи нещо на нея. Той бил напълно в ръцете й. С цената на своето мълчание тя поискала да освободи мен и в този бедствен за него час вашето признание помогна на Кедсти. Той е знаел, че вие лъжете. Знаел е, че Баркли е бил убит от Доналд. И въпреки това е бил готов да пожертвува вас, за да спаси себе си. А, Марет остана з къщата му да чака и възпре Доналд, докато аз го търсех по пътищата. Ето защо тя живя тайно в къщата на Кедсти. Тя знаеше, чг Доналд ще дойде рамо или късно, ако не го намеря и не го отведа аз. И тя кроеше как да освободи вас. Тя ви е обикнала, Кент … още от първия час, когато е дошла при вас в болницата. И се е мъчела да изтръгне свободата ви като добавъчна цена срещу мълчанието й. Но, Кедсти заприличал на хванат в клопка тигър. Ако бе ви освободил, щеше да види целия си свят да се сгромолясва под краката му. Струва ми се, че и той малко се е бил побъркал. Казал на Марет, че нямало да ви освободи, че предпочитал да отиде на бесилката. Тогава, Кент, дошла нощта на освобождаването ви, а малко след това Доналд се озовал пред къщата на Кедсти. Именно него сте видели тогава вън сред бурята.

Той влязъл и убил Кедсти. Нещо накарало Марет да слезе долу в стаята тая нощ.

Тя намерила Кедсти на стола му мъртъв. Доналд го нямало. Тъкмо тогава сте я заварили там вие. Кент, тя ви е обичала и никога не ще разберете каква мъка е било за нея да ви остави да повярвате, че е убила Кедсти. Тя ми разказа всичко. Страхът й заради Доналд и желанието да го опази от всяко възможно подозрение я принудили да не се довери дори на вас. След време, уверила се, че Доналд не е заплашен от никаква опасност, тя щеше да ви разкаже всичко. Но, ето че течението ви раздели в Улея на смъртта.

Мактригър замълча и Кент виждаше как той се мъчи да сподави мъката си, която беше като прясна рана от нож в сърцето му.

— И О’Конър откри всичко това? Мактригър кимна:

— Да. Той не изпълнил заповедта на Кедсти да отиде във форт Симпсън и на връщане към пристанище Атабаска намерил брат ми. Чудно е как се стичат обстоятелствата. Такава е била вероятно волята божия. Доналд бил на умиране.

И преди да умре, за малко дошъл напълно на себе си. От него, преди да издъхне, О’Конър научил всичко. Сега всички знаят тая история. Необяснимо е, че не сте я чули и вие …

Разговорът им бе прекъснат от отварянето на една врата. Ан Мактригър стоеше и ги гледаше от прага, където преди известно време беше изчезнала с Марет.

На лицето й имаше радостна усмивка. В нейните тъмни очи светеше ново щастие. Първо те се спряха върху лицето на Мактригър, сетне върху лицето на Кент.

— Марет е много по-добре — заговори тя с мекия си глас. Иска да ви види, мосю Кент. Ще дойдете ли?

Като насън Кент се запъти към нея. Взе и раницата си, понеже скъпоценното й съдържание бе станало за него част от собствената му кръв и плът. Жената го поведе и Кент я последва. Мактригър не се помръдна от камината. След малко Ан Мактригър се върна в стаята. Хубавите й очи горяха. Тя леко се усмихваше и като го прегърна през рамената, пошепна:

— Погледнах нощта през прозореца, Малкъм. Струва ми се, че звездите отдавна не са били толкова едри и ярки. А, Пазача изглежда като някакъв жив бог в небето. Хайде, ела!

Тя го хвана за ръка и Малкъм излезе с нея. Над главите им гореше великолепието на звездите. В долината лъхаше ветрец, напоен със свежестта на планинските върхове, сладък от дъха на ливадите и цветята. А, когато жената посочи звездното сияние, Мактригър вдигна поглед към Пазача и за миг му се стори, че вижда, каквото бе видяла тя — нещо, което беше живот, а не смърт, някакъв блясък на разбиране и тържество на мощното каменно лице над дантелената ивица облаци. Дълго вървяха те и дълбоко в душата на жената един глас се обаждаше неспирно, че Пазача знае и че тя вижда горе там жива радост, защото пред този неподвижен и безгласен бог на планините беше плакала и се смяла и пяла и се молила дори, а с нея същото бе правила и Марет, докато най-после туптенето на техните сърца бе вдъхнало душа на една каменна фигура. А, там, в хубавото шато, което Малкъм Мактригър и брат му Доналд бяха построили от цели трупи, в една стая, прозорците на която гледаха към самия Пазач, Марет разбулваше пред Джим Кент сетната тайна. Това също бе час на нейното тържество. Устните й бяха червени и топли от огъня, запален в тях от обичта на Кент.

Лицето й имаше цвета на дивите рози, които той бе тъпкал целия ден в краката си. Защото в този час светът се беше разкрил пред нея и проснал в нейните крака. Свещеното съдържание ма раницата лежеше в скута й, както седеше облегнатата назад в голямото кресло с одеяло и възглавница — нейно гнезденце през многото дни на боледуването. Но, тя не беше вече болна. Соковете на живота прииждаха в тялото й отново и в същото време, когато Малкъм Мактригър и жена му бяха навън, Кент наблюдаваше чудото на тази промяна. Сега Марет му подаде малък пакет и докато Кент го отваряше, девойката вдигна ръце и разпусна косата си така, че тя падна и я обкръжи с бляскавото си великолепие.

Когато Кент отви и сетното късче копринена хартия, в ръцете му остана дълга плитка коса.

— Виж, Джимс, доста е порасла, откакто я отрязах тогава през нощта.

Тя се наведе малко напред, към него, и раздели косата с тънките си бели пръсти така, че да може той да види пак мястото, където тя е била отрязана в нощта на смъртта на Кедсти. И след това добави:

— Можеш да я запазиш завинаги, ако искаш, Джимс, защото я отрязах от главата си, когато те оставих в стаята и когато ти … почти повярва, че аз съм убила Кедсти. А, то е била тази …

Тя му подаде друг пакет и стисна устни, когато Кент го отви и в светлината на лампата заблестя още една плитка коса.

— Тая беше на татко Доналд — пошепна Марет. Това … това беше всичко, каквото му бе останало от Мари, неговата жена. И оная нощ, когато Кедсти умря …

— Разбирам! — пресече я Кент. Той удуши с нея Кедсти до смърт. А, когато аз я намерих около врата на Кедсти … ти … ти ме макара да повярвам, че е твоя за да спасиш татко Доналд!

Марет кимна:

— Да, Джимс. Ако полицията беше дошла, щеше да помисли, че виновяата съм аз. Смятах да я оставя да мисли така, докато татко Доналд бъде вън от опасност.

Но, през цялото това време съм пазила тука, в пазвата си, другата плитка, която щеше да докаже, че съм невинна когато му дойде времето. А, сега, Джимс — тя му се усмихна пак и му протегна ръцете си.

— О, чувствувам се толкова силна! И ми се иска да те изведа още сега и да ти покажа моята долина, Джимс … нашата долина … твоя и моя … на звездна светлина. Не утре, Джимс. Тая вечер. Сега.

След малко Пазача гледаше надолу към тях, също както беше гледал друг мъж и друга жена малко преди това. Но, звездите сега бяха по-едри и по-ярки и белият снежен калпак, който като корона увенчаваше главата на Пазача, отразяваше мътния блясък на някаква далечна светлина, а сетне бавно и чудесно други, покрити със сняг планински върхове отразиха сиянието на изгряващата луна. Но, Пазача се извишаваше над всички тях като всемогъщ бог и когато Марет и Кент стигнаха завоя на долината, девойката го накара да седне до нея на голям плосък камък и тихо се засмя, здраво стиснала ръката му на скута си.

— Когато бях малка, винаги съм седяла и играла на тоя камък, а Пазача ей така ме е гледал — каза тя тихо. Аз го обикнах, Джимс. И винаги съм вярвала, че той денонощно гледа там на изток и чака нещо, което ще дойде при мен. Сега зная. Това нещо си бил ти, Джимс. И знаеш ли, Джимс, когато бях далече … там, в големия град… — Пръстите й стиснаха палеца му както преди и Кент зачака.

Най-много ми се е искало да се върна у дома заради Пазача — продължи тя с леко треперещ глас. Беше ми домъчняло за него и нощем го виждах насън как чака, чака, чака и понякога дори ме вика, Джимс, виждаш ли оная бубунка на лявото му рамо, като голям еполет?

— Да, виждам я — рече Кент.

— Оттатък, по права линия оттука, на стотици мили са Досън и Юкон, големите златни находища, мъже, жени — цивилизацията. Татко Малкъм и татко Доналд са намерили една-единствена пътека, водеща оттам към тези склонове и аз съм минавала три пъти по нея до Досън. Но, Пазача е обърнал гръб на всичко това. Понякога си представям, че сам той е построил тия огромни крепостни валове, през които малцина могат да минат. Той иска да оставят тая долина на мира. И аз също. На мира … и теб, и моите хора.

Кент я притисна в прегръдките си.

— Когато закрепнеш — прошепна той, ще минем заедно по тая скрита пътека край Пазача и ще отидем в Досън. Защото сигурно там ще намерим мисионер. Той замълча.

— Моля ти се, продължавай, Джимс.

— И ти ще станеш … моя жена.

— Да, да, Джимс … завинаги. Не, Джимс … Ръцете й обвиха врата му.

— Много скоро ще е първи август.

— Да?

— А, в този месец всяка година един мъж и една жена минават през планините, за да ни дойдат на гости. Майката и бащата на майка Ан. А, бащата на майка Ан …

— Да? …

— Е мисионер, Джимс.

И Кент вдигна поглед в този час на своето тържество и радост и му се стори, че долови на лицето на Пазача мимолетно блеснала усмивка.