Джеймс Оливър Кърууд
Долината на мълчаливите (8)

Глава VII

От прозореца, великолепния ден вън и образа на Марет Радисон, който беше възкресил пред себе си, Кент се обърна при звука на ръка, допряла вратата, и видя тя бавно да се отваря. Очакваше го. Беше прочел младия Мърсър като отворена книга. Нервността на Мърсър и засилилото се стягане на това нещо в гърдите му го бяха предупредили. Смъртта щеше да дойде скоро и отец Лейон беше дошъл. Помъчи се да се усмихне, та да поздрави приятеля си от пустошта весело и без страх.

Но, усмивката му замръзна, когато вратата се отвори и той видя застаналия там мисионер.

Неведнъж беше придружавал отец Лейон през прага на живота пред лицето на смъртта, но никога още не беше виждал в изражението му това, което видя сега. Той се вторачи. Мисионерът остана на вратата разколебан, сякаш задържан в последния момент от голям страх. Известно време очите на двамата се взираха едни в други в мълчание, което ги държеше във властта си като нещо живо. После отец Лейон влезе тихо в стаята и затвори вратата подире си.

Кент дълбоко пое дъх и се опита да се усмихне.

— Вие ме изтръгнахте от една мечта — каза той. Имахмного приятна преживелица тази сутрин, mon père.

— Някой се мъчеше да ми го разправи, Джими — отвърна дребният мисионер, като правеше усилие да отговори на усмивката.

— Мърсър?

— Да. Той ми го разправи поверително. Бедният момък май се е влюбил в младата дама.

— Аз, също, mon père. Нямам нищо против да ви го призная. Дори се радвам. И ако Кардиган не беше предопределил смъртта ми …

— Джими — прекъсна го мисионерът припряно, но с малко дрезгав глас, не ти ли е идвало на ум, че доктор Кардиган може да е сгрешил?

Беше хванал ръката на Кент. Сега я стисна по-силно. Ръката започваше да боли. И на Кент, втренчил се в очите му, изведнъж му се стори, че умът му е тъмна стая, осветена внезапно от блясване на огън. Капка по капка кръвта се оттегли от лицето му, докато то стана по-бяло от лицето на отец Лейон.

— Вие … вие … да не искате да кажете …

— Да, да, моето момче, искам да кажа точно това — промълви мисионерът с глас толкова странен, като че ли не беше негов. Ти няма да умреш, Джими. Ти ще останеш жив!

— Жив! — Кент падна на възглавниците си. Жив! Устните му отронвала тази единствена дума.

За миг затвори очи и му се стори, че светът е в пламъци. И повтори думата още веднъж, но само устните му се размърдаха и не се чу никакъв звук. Разумът му, напрегнат до краен предел да посрещне изпитанието на смъртта, бавно се поддаде на силната реакция. Кент се чувствуваше в тези мигове като залитащ човек. Отвори очи и видя през прозореца някаква нелепа зелена мъгла там, където би трябвало да бъде светът. Но, чуваше гласа на отец Лейон. Този глас, като че идваше от много далече, но звучеше съвсем ясно. Доктор Кардиган направил грешка — казваше той. И поради тази грешка доктор Кардиган бил като човек, комуто са извадили сърцето. Но, то било простителна грешка.

Ако беше имало рентгенов апарат … Но, апарат нямало. И доктор Кардиган поставил диагнозата, която вероятно щели да поставят девет от всеки десет добри лекари. Това, което той взел за пулсация на аневризмата, било много силен сърдечен шум, а по-голямото стягане в гърдите било просто усложнение, причинено от твърде много нощен въздух. Много жалко, че е допуснал грешката. Но, Кент не бива да осъжда Кардиган!

Не бива да осъжда Кардиган! Тези последни няколко думи се заблъскаха в мозъка на Кент като безкрайна редица дребни вълнички. Не бива да осъжда Кардиган! Той се разсмя, смя се, докато зашеметеният му разум дойде на себе си, докато светът пред прозореца приеме отново обичайния си вид. Поне си мислеше, че се смее. Не бива да осъжда Кардиган! Какво удивително глупаво нещо от устата на отец Лейон! Да осъжда Кардиган за това, че му връща живота? Да го осъжда за прекрасната новина, че няма да умре? Да го осъжда за …

Всичко започваше да се изяснява. Като болт, плъзнал се в гнездото си, съзнанието му си дойде на място. Той пак видя отец Лейон с пребледнялото напрегнато лице и очи със стаени още в тях страх и ужас, с които го бе погледнал от прага. И чак тогава Кент схвана напълно истината.

— Раз разбирам — рече той. Вие и Кардиган смятате, че щеше да е по-добре да умра!

Мисионерът още го държеше за ръка.

— Не зная, Джими, не зная. Това, което се случи, е ужасно.

— Но, не Толкова ужасно, колкото смъртта — възкликна Кент и изведнъж седна сковано, облегнат на възглавниците си. Боже господи, mon père, аз искам да живея! О! …

Той се дръпна и разпери ръце към отворения прозорец.

— Погледнете ей там вън! Тоя свят е пак мой! Моят свят! Искам да се върна в него. Сега ми е десетократно по-скъп, отколкото преди. Защо ще осъждам Кардиган? Mon père… mon père … чуйте ме. Сега мога да го кажа, защото имам правото да го кажа. Аз излъгах. Аз не съм убил Джон Баркли!

Странен вик се изтръгна от устните на отец Лейон. Това беше приглушен вик, вик не на ликуващ, а на поразен от скръб човек:

— Джими!

— Кълна се! Боже господи, mon père, нима не ми вярвате?

Мисионерът се беше изправил. Очите и лицето му бяха придобили друго изражение. Имаше вид, сякаш виждаше Джеймс Кент за първи път в живота си. Беше изражение, породено внезапно от душевно сътресение, сътресение от смайване, от невяра, от някакъв нов вид ужас. След това лицето му веднага пак се промени и той сложи ръка върху главата на Кент.

— Бог да ти прости, Джими — каза той. И бог да ти е на помощ!

Обзет допреди миг от горещата вълна на бликналата в него радост, Кент усети сега сърцето му да се емръзва от това, което долавяше в гласа на отец Лейон и четеше на неговото лице и очи. Това не беше напълно недоверие. Беше нещо по-безнадеждно.

— Вие не ми вярвате! — рече той.

— Моята религия ме учи да вярвам, Джими — отговори отец Лейон е благ тон, в който прозвуча предишното спокойствие. Трябва да вярвам заради теб. Но, сега въпросът не е в човечните чувства, момче. Въпросът е в закона! Каквито чувства и да храни сърцето ми към теб, те не могат да ти помогнат. Ти си Мисионерът, не се реши да изрече думите.

Чак тогава Кент схвана напълно ясно чудовищното положение. Не беше успял да си даде сметка за него веднага. В общи черти то му стана ясно преди няколко мига. Сега Подробностите една след друга изпъкваха пред него н мускулите му се стегнаха, а отец Лейон видя сурови бръчки да се очертават около устата и ръцете да се свиват в юмруци. Смъртта се беше оттеглила. Но, нейната подигравка, мрачното и злорадство за огромната шега, която беше изиграла, сякаш гърмеше с демоничен смях в ушите на Кент. Но, той щеше да остане жив! Това беше фактът, който надделяваше над всичко друго. Нямаше значение какво щеше да му се случи един или шест месеца след този ден — нали нямаше да умре днес! Щеше да доживее да чуе какви новинм ще му донесе Мърсър. Щеше да доживее да се изправи пак на крака и да се бори за живота, който беше отхвърлил. Той беше преди всичко борческа натура. Имаше вроден стремеж да се бори не толкова срещу други човеци като него, колкото срещу непреодолими и неблагоприятни положения, с които се сблъскваше в приключенията си. А, сега му предстоеше най-смъртоносната игра от всички досегашни. Виждаше го. Чувствуваше го. Положението го завладяваше.

В очите на правосъдието, от което съвсем доскоро беше част, той беше убиец.

А, в областта Алберта убиването на човек се наказваше с обесване. Понеже не го обхванаха ужас и страх, Кент се зачуди дали все още схваща положението. Струваше му се, че го схваща. Просто това беше въпрос на човешка природа. Смъртта, както бе предполагал, представляваше определено и предрешено нещо. Беше вярвал, че му остават само няколко часа. А, сега му върнаха живота поне за няколко месеца. Това бе чудно, отменяне на присъдата и …

Изведнъж сърцето му спря да бие, изтръпнало от една мисъл. Марет Радисон е знаела, че той няма да умре! Беше му го намекнала, а той като кръгъл глупак не можа да долови значението на това положение. Тя не прояви към него никакво съчувствие, смя му се, почти го подигра, чисто и просто защото е знаела, че няма да умре!

Кент внезапно се нахвърли върху отец Лейон и завиха:

— Те ще ми повярват! Ще ги накарам да ми повярват! Аз излъгах, mon père. Излъгах, за да спася Санди Мактригър, и ще им кажа защо. Стига доктор Кардиган да не е направил още някоягрешка, искам пак да дойдат всички тука. Ще наредите ли?

— Инспектор Кедсти чака вън — каза тихо отец Лейон, но аз не бих действувал прибързано, Джими. Бих изчакал. Аз бих мислил … мислил.

— Искате да кажете, без да бързам, да измисля история, която да хване място, mon père? Аз я имам. Имам тая история. И все пак — той се усмихна малко печално. Аз направих доста образцово самопризнание, нали, отче?

— Беше много убедително, Джими. В него се изброяваха такива точни подробности, а тези подробности, съвпадащи с факта, че си бил видян при Джон Баркли по-рано същата вечер и че ти си бил тоя, който го намерил мъртъв няколко часа подир това. Всичките заедно свидетелствуват много силно против мен — съгласи се Кент. В действителност аз ходих при Баркли, за да прегледам една стара карта, която той направил на областта Поркюпайн преди двадесет години. Не можа да я намери. След това изпрати да ми кажат, че я открил. Аз се върнах и го намерих мъртъв.

Дребният мисионер кимна, но не проговори.

— Объркана работа — продължи Кент. Изглежда ми горе-долу, сякаш би следвало да си понесе последиците като честен играч. Когато човек губи, не е прилично да надава вой. Това ще го представи като страхливец, нали знаете. За да изиграя играта според правилата, предполагам, че би трябвало да си замълча и да се оставя да ме обесят, без да създавам излишни неприятности. Каквото ти се падне на зара и така нататък, нали знаете? Но, човек може да го види и от друга страна. Тоя мой нещастен врат зависи от мен. Той ми е свършил доста хубава работа. Бил ми е съвсем верен и честен. Дори е преглъщал яйца в деня, когато е мислел, че ще умре. И аз бих се показал като лош представител на човешкия род, ако го изоставех сега. Искам да направя на тоя врат една добрина. Искам да го спася. И ще го спася … ако мога!

Въпреки неприятната напрегнатост на момента, отец Лейон се зарадва, като видя старият хумор да се проявява наново в духа на приятеля му. У него обичта бе нещо трайно. Можеше да скърби за Джеймс Кент, можеше да се моли за спасението на душата му, можеше да вярва, че той е виновен, въпреки това запазваше към него чувството, което бе твърде дълбоко вкоренено в сърцето му, за да бъде изтръгнато от материални неща или случайни събития. За това на устните му се върна старата бодра усмивка и той каза:

— Да се бориш за живота си, е право, което господ дава на всекиго, Джими. Бях изпаднал в ужас, когато идвах при тебе. Струваше ми се, че щеше да е по-добре, ако беше умрял. Сега виждам грешката си. Борбата ще е страшна. Ако спечелиш, ще се радвам. Ако загубиш, знам, че ще загубиш смело. Може да си прав. Може да е най-добре да се видиш с инспектор Кедсти, преди да си имал време да размишляваш. Това нещо ще окаже психологическото си въздействие. Да му кажа ли, че си готов да говориш с него?

Кент кимна:

— Да. Сега.

Отец Лейон отиде при вратата. Дори и там, като че ли се подвоуми за миг, сякаш му се искаше да каже на Кент да си помисли още веднъж. После я отвори и излезе.

Кент зачака нетърпеливо. Ръката му, подръпваща чаршафите, попадна на кърпата, с която си беше бърсал устните, и изведнъж му дойде на ум, че отдавна вече на нея не се беше отбелязвало ново кърваво петно. Сега, след като той разбра, че не е нещо смъртоносно, стягането в гърдите беше по-малко неприятно. Искаше му се да стане и да посрещне посетителите си на крак. Всеки нерв в тялото му жадуваше да действува и минутите тишина, последвали затварянето на вратата подир мисионера, се проточиха, дълги и отегчителни. Измина четвърт час, докато Кент чуе приближаващи отново стъпки, и по звука разбра, че Кедсти не идва самичък. Вероятно Le père щеше да се върне с него. А, може би и Кардиган.

Това, което стана през следващите няколко секунди, беше за него донякъде неприятна изненада. Пръв влезе отец Лейон, а след него инспектор Кедсти. Очите на Кент се стрелнаха към лицето на командира на Н-ското отделение. Той го гледаше почти като непознат. Леко навеждане на главата, недостатъчно да бъде наречено поздрав, беше отговорът на кимването и приветствието на Кент. Никога не беше виждал лицето на Кедсти да прилича повече на лицето на безстрастен сфинкс. Но, това, което го смути най-много, бе присъствието на хора, които не бе очаквал. По петите на Кедсти влезе Макдугал, съдията, а подир Макдугал младшите полицаи Пели и Брант, сковано изпънати и явно получили нареждания. Кардиган, блед и гузен, се появи последен със стенографката. Едва бяха влезли в стаята, когато младши полицаят Пели произнесе официалната формула на Наказателния закон на Кралската северозападна конна полиция и Кент беше арестуван по всички правила.

Не очакваше такова нещо. Знаеше, разбира се, че предвидената по закона процедура щеше да бъде изпълнена, но не очакваше такава кръвожадна привързаност. Беше смятал, че преди всичко ше поговори с Кедсти като човек с човек. И въпреки всичко това бе правилно според закона. Кент си даде сметка за това, докато очите му изредиха вкамененото лице на Кедсти и безизразно неподвижните лица на старите му приятели — младши полицаите Пели и Брант. Дори и да имаше съчувствие, то беше прикрито, освен на лицата на Кардиган и отц Лейон. И Кент, обзет от ликуващи надежди преди малко, сега усети сърцето си да натежава, докато чакаше момента, когато щеше да започне борбата за възвръщане на загубените от него живот и свобода.