Джеймс Оливър Кърууд
Долината на мълчаливите (2)

Глава I

В ума на Джеймс Гренфел Кент, старши полицай в Кралската северозападна конна полиция не оставаше и сянка от съмнение. Той знаеше, че умира. Хранеше непоклатима вяра в своя приятел, лекаря Кардиган, а Кардиган му беше казал, че времето, което му остава да живее, са броени часове — може би дори минути или секунди. Случаят бил необикновен. Имало вероятност едно към петдесет да остане жив два или три дена, но нямало никаква надежда да преживее повече от три. Краят можел да дойде с всеки дъх, който Кент поемал в дробовете си. Такава била патологичната история на положението, доколкото медицинската и хирургическата наука знаели за случаи, подобни на неговия.

Първо Кент се усмихна недоверчиво, когато Кардиган му съобщи тази новина. Това, че куршумът, запратен преди две седмици в гърдите му от пиян метис е закачил дъгата на аортата и образувал по този начин аневризма, беше изявление на Кардиган, което не му прозвуча особено лошо или убедително. „Аорта“ и „аневризма“ значеха за него горе-долу толкова, колкото и „перихондрий“ или „стиломастоиден процес“. Но, Кент притежаваше неотклонимо влечение да разчепква фактите най-подробно — черта, която до голяма степен му беше помогнала да си спечели името на най-добрия ловец на престъпници в цялата служба на северния край. За това беше настоял и приятелят му лекар беше обяснил.

Аортата, както узна, била главният кръвоносен съд, излизащ и извиващ в дъга над сърцето, и когато го закачил, куршумът така отслабил външната му стена, че тя се издула във форма на торбичка, също както вътрешната автомобилна гума се издува, когато се спука външната.

— И когато тая торбичка вътре в тебе се отпусне — обясни Кардиган, ти ще свършиш ей така! Той щракна с пръсти, за да го убеди по-нагледно.

След това на Кент не му оставаше нищо друго, освен да повярва и сега, сигурен, че е на умиране, той пристъпи към действие. Действуваше напълно здравомислещо и с ясното съзнание на парализиращия удар, който поднася като предсмъртно завещание на целия свят или поне на онази част от света, която го познава или се интересува от него. Трагичността на положението не го потискаше. Хиляда пъти в живота беше откривал, че смешното и трагичното са много тясно свързани и че има моменти, когато са само на косъм едно от друго. Много често беше виждал смехът внезапно да преминава в сълзи, а сълзите в смях.

Картината, която виждаше сега край леглото си, го забавляваше. Смешното в нея бе мрачно, но дори и в тези последни часове на живота то му допадаше. Винаги беше гледал на живота горе-долу като на шега — много сериозна, но въпреки всичко шега, капризна и коварна шега, която Великия съдник си прави с цялото човечество, а тези сетни мигове на неговия живот, отброявани тъй тежко и трагично, бяха най-голямата от всичките шеги. Изумените лица, загледани в него, мимолетните моменти на невяра, сдържаният им, но от време на време явно издаван ужас, втренченият поглед, стиснатите устни — всичко добавяше към онова, което по друго време бихме могли да наречем драматнчно майсторство, в последното голямо приключение на Кент.

Това, че умира, не го съкрушаваше, не го плашеше, нито караше гласа му да трепери. Перспективата да се освободи от някакъв си навик да диша, никога, на никой етап от тридесет и шест годишния му живот не беше всявала в него ужас. Тези години, понеже беше прекарал достатъчно много от тях из суровите кътища на земята, бяха затвърдили в него собствена философия и гледище, които пазеше и двете за себе си и не се опитваше да налага на други. Вярваше, че самият живот е най-евтиното нещо на земята. Всичко друго притежаваше измерения.

Имаше еди-колко си вода и едиколко си суша, едиколко си планини и едиколко си равнини, едиколко си квадратни стъпки земя, на която да живееш, и едиколко си квадратни стъпки, на които да бъдеш погребан. Всичко можеше да се измери, да се подреди, да се изброи освен самия живот. „Стига да има време“ — казваше Кент. Една-единствена двойка човешки същества може да насели цялата вселена. Ето защо, понеже животът беше най-евтиното нещо от философска гледна точка, правилно бе, че е и нещо, от което можеш най-лесно да се откажеш, когато се наложи.

Тора още веднъж подчертаваше, че Кент не се боеше и никога не се беше боял да умре. Но, не бива да смятаме, че той ценеше живота с косъм по-малко от човека в съседната стая, който преди един-два дена буйствува като луд, преди да му сложат упойка, за да му ампутират болен пръст. Никой друг не бе обичал живота повече от Кент. Никой не бе живял по-близо до живота.

Животът бе негова страст. Изпълнен с мечти и винаги с надежди за нещо предстоящо, без значение колко далече се оказваше сбъдването му, Кент беше оптимист, влюбен в слънцето, луната и звездите, обожател на лесовете и планините човек, който обичаше своя живот и се беше борил за него и който въпреки всичко бе готов в крайна сметка да го даде, без да хленчи, когато орисниците го поискат.

Подпрян на възглавниците, той нямаше вид на такъв злодей, за какъвто се признаваше пред обиколилите го. Болестта не беше го изтощила. Бронзовото му слабо лице с ведри черти бе малко пребледняло, но мургавият загар от слънцето, вятъра и лагерните огньове все още личеше на него. Сините очи може би се бяха малко позамъглили от близостта на смъртта. Човек не би му дал тридесет и шест години, макар над едното сляпо око и да се забелязваха сребристи нишки в русата коса, наследена от покойната му майка. Като го гледаше човек, докато устните му тихо и спокойно произнасяха признанието, което го поставяше извън границите на хорското съчувствие или прошка, би казал, че не е възможно да е извършил това престъпление.

През прозореца, както седеше подпрян на леглото си, Кент виждаше бляскащите бавни води на великата река Атабаска, която течеше по пътя си към Северния ледовит океан. Слънцето грееше и той виждаше прохладния гъст безкрай на смърчовите и кедрови гори отвъд, издигащите се на вълни ридове и била на пустошта. През този отворен прозорец долавяше сладките миризми, долитащи с лекия ветрец от горите, които беше обичал толкова години.

— Те са били най-добрите ми приятели — беше казал на Кардиган и когато ми се случи тая симпатична дреболийка, която ми обещаваш, друже, искам да си отида с поглед, отправен към тях.

Затова леглото му беше досами прозореца.

Най-близо до него седеше Кардиган. На неговото лице повече, отколкото на всички други, се четеше невяра. Кедсти, инспектор от Кралската северозападна конна полиция, който оглавяваше Н-ското отделение през време на безсрочната отпуска на груповия началник, беше по-блед дори и от момичето, чиито нервни пръсти записваха бързо всяка дума, изречена от хората в стаята. О’Конър, щабният сержант, изглеждаше онемял от ужас. Дребничкият, гладко обръснат католишки мисионер, който присъствуваше като свидетел по изричното желание на Кент, седеше, здраво преплел тънките си пръсти и мълком подреждаше това признание между другите странни трагедии, поверени му от пустошта. Всички те са били приятели на Кент, интимни приятели, с изключение на момичето, което инспектор Кедсти беше намерил специално за този случай. С дребничкия мисионер беше прекарал безброй вечери и споделял в кръга на взаимно доверие странните и тайнствени случки от горските дебри и от великия Север отвъд горите. Приятелството с О’Конър бе приятелство, породено от общата съдба по пътищата. Кент и О’Конър бяха тези, които докараха двамата убийци ескимоси от устието на Макензи, и това приключение им отне четиринадесет месеца. Кент обичаше О’Конър с червендалестото му лице, червената му коса и голямото му сърце и най-трагичното за него в цялата работа беше, че скъсва сега с това приятелство.

Но инспектор Кедсти, командуващият Н-ското отделение, най-голямото и най-неудържимото по целия Север, беше този, конто събути у Кент някакво необикновено чувство. Дори сега, когато чакаше това спукване, което според лекаря можело да стане всеки миг точно над сърцето му. На смъртното легло умът му все още работеше аналитично. А, Кедсти от момента на влизането си в стаята беше оза-дачил Кент. Командирът на Н-ското отделение беше необикновен човек. Беше шестдесетгодишен, със стоманеносива коса, студени, почти безцветни очи, в които човек напразно би търсил проблясък на милост или страх и с хладнокръвие, което Кент никога не бе видял поне мъничко разклатено. И само такъв човек, железен човек, можеше да се справя с Н-ското отделение според изискванията на закона, защото Н-ското отделение патрулираше върху площ от шестстотин и двадесет хиляди квадратни мили в най-дивата Северна Америка, простиращи се повече от две хиляди мили на север от седемдесетия паралел северна ширина и с крайния си предел на три и половина градуса отвъд Сеаерния полярен кръг. Да охраняваш тази площ, значеше да опазваш законността в страна, четиринадесет пъти по-голяма от щата Охайо. И Кедсти беше човекът, който носеше тази служба, както само още един освен него бе могъл да я носи.

Въпреки всичко Кедсти измежду петимата, заобиколили Кент, бе най-неспокойният. Лицето му беше пенелявосиво. В редица случаи Кент долови пресекливи нотки в гласа му. Забеляза ръцете му да се впиват в облегалките на креслото, в което седеше, така че жилите се издуваха, сякаш ей сега ще се пръснат. Никога досега не беше виждал Кедсти да се поти.

На два пъти инспекторът избърса челото си с кърпа. Той не беше вече „Минисак“ — „Скалата“, прякорът, с който го бяха нарекли индианците от племето кри. Бронята, която никога досега никоя стрела не бе могла да пробие, като че ли се смъкна от него. Беше престанал да бъде Кедсти, най-страшният инспектор в службата. Беше нервен и Кент виждаше как се мъчи да възстанови самообладанието си.

— Разбира се, ти знаеш какво значи това за службата — каза той с твърд, нисък глас. То значи …

— Позор — кимна Кент. Зная. То значи черно петно върху чистото име на Н-ското отделение. Но, няма какво да се прави. Аз убих Джон Баркли. Човекът, когото държите в караулното помещение, осъден на смъртно наказание чрез обесване, е невинен. Разбирам. Няма да е хубаво за службата да се разчуе, че един сержант от Конната полиция на Нейно величество е обикновен убиец, но …

— Не обикновен убиец — прекъсна го Кедсти. Както ни го описа, престъплението е било преднамерено ужасно и непростимо до най-малката си подробност. Не си бил обладан от внезапен пристъп на гняв. Ти си мъчил жертвата си. Човек не може да си го представи!

— И все пак е вярно — рече Кент.

Той гледаше тънките пръстчета на стенографката, която записваше неговите думи и тези на Кедсти. Слънчев лъч докосна наведената глава и Кент забеляза червените отблясъци в косата й. Очите му се обърнаха към О’Конър и в този миг командирът на Н-ското отделение се наведе към него толкова близо, че лицето му почти допря лицето на Кент, и пошепна толкова тихо, че никой от другите четирима не можеше да чуе:

— Кент, ти лъжеш!

— Не, това е вярно — отговори Кент.

Кедсти се отдръпна и пак обърса потта от челото си.

— Аз убих Баркли и го убих така, както бях решил, че трябва да умре — продължи Кент. Желанието ми беше той да страда. Единственото, което няма да ви кажа, е защо го убих. Но, имах достатъчно основание.

Той видя тръпката на ужас, от която се свиха рамената на момичето, записващо изобличаващите бележки.

— И ти отказваш да признаеш подбудите?

— Категорично. Освен това, че ми е причинил зло, за което е заслужавал да умре.

— И ти правиш това признание, като си даваш сметка, че си на смъртно легло?

Устните на Кент трепнаха от бегла усмивка. Той погледна О’Конър и видя за миг в очите му да блясва предишното другарство.

— Да. Доктор Кардиган ми каза. В противен случай щях да оставя човека в караулното помещение да бъде обесен. Просто тоя проклет куршум се оказа злополучен за мен и спаси него!

Кедсти се обърна към момичето. Половин час то чете бележките си и след това Кент се подписа на последната страница. Тогава Кедсти стана от креслото си.

— Това е всичко, господа — каза той.

Те се изнизаха навън, като стенографката избърза през вратата първа в желанието да се избави от едно мъчение, което бе опънало и сетния нерв в тялото и. Командирът на Н-ското отделение напусна стаята последен. Кардиган се поколеба, сякаш искаше да остане, но Кедсти му махна да излезе. Вратата затвори Кедсти, но когато я затваряше, се озърна и тогава за миг очите на Кент срещнаха погледа му. В тои момент Джеймс доби впечатление за нещо, което не бе забелязал, докато инспекторът беше в стаята. То бе толкова неочаквано, че му подействува като електрически шок и Кедсти сигурно разбра по лицето му как му е повлияло, защото бързо се дръпна и затвори вратата. В този миг Кент прочете в очите и на лицето на Кедсти изражение, което говореше не само за ужае, но което в очите и на лицето на друг човек би определил под клетва като страх.

Това бе грозен момент за усмивка, но Кент се усмихна. Шокът беше преминал. Според изискванията на углавния закон Кедсти вече даваше нареждане на щабния сержант О’Конър да постави часови пред неговата врата. Положението, че можеше да свърши всеки миг, нямаше никакво значение за закона. А, Кедсти педантично държеше на буквата на закона. През затворената врата Кент долавяше неясни гласове, после се чуха стъпки, които постепенно замряха. Той различи тежкото „туп-туп-туп“ на големите крака на О’Конър. Сержантът винаги стъпваше така, дори когато следеше някого.

После вратата тихичко се отвори отново и при него влезе отец Лейон, дребничкият мисионер. Кент знаеше, че така ще стане, защото за отец Лейон не съществуваше нито закон, нито верую, което да не обгръща сърцата на всички хора в пустошта. Той се върна, седна до Кент, хвана ръката му и я стисна в своите. Това не бяха меки, гладки ръце на свещеник, а груби и мазолести от тежък труд и въпреки това нежни с нежността на дълбокото съчувствие. Той беше обичал Кент вчера, когато е бил чист пред очите и на бога и на хората, обичаше го все още и днес, когато душата му бе опетнена с нещо, което трябваше да измие със собствения си живот.

— Съжалявам, момче — рече той. Съжалявам.

В гърлото на Кент се надигна нещо, което не беше кръв, каквато беше бърсал от сутринта. Пръстите му стиснаха в отговор ръцете на дребния мисионер. Сетне той посочи през прозореца гледката на бляскащата река и зелените гори.

— Трудно е да кажеш сбогом на всичко това, отче — заговори той. Но, ако нямате нищо против, бих предпочел да не говорим по този въпрос. Не ме е страх. И защо ще се измъчвам само задето ми остава малко да живея? Като хвърлите поглед назад върху живота си, много отдавна ли ви се вижда, че сте били момче, малко момче?

— Времето е минало бързо, много бързо.

— Да, едва вчера или завчера. Да, едва вчера или завчера.

Лицето на Кент се озари от своеобразната усмивка, която много отдавна беше отворила сърцето на дребничкия мисионер.

— Е, точно така гледам аз на тая работа, отче. И в най-дългия наш живот има само едно вчера, едно днес и едно утре. Да погледнеш назад след седемдесет години, не е много по-различно, отколкото да погледнеш назад след тридесет и шест, щом гледаш назад, а не напред. Смятате ли, че това, което току-що казах, ще върне свободата на Санди Мактригър?

— Без съмнение. Показанията ти бяха приети като изповед на умиращ.

Вместо Кент дребничкият мисионер проявяваше известна нервност.

— Има въпроси, синко. Има някои въпроси, с които ще трябва да се позанимаем. Не искаш ли да поговорим за тях?

— Искате да кажете …

— Твоите близки, на първо място. Спомням си, веднъж ми каза, че нямаш никого. Но положително все някъде има някой.

Кент поклати глава.

— Сега няма никой. От десет години ей ония гори там са ми баща, майка и дом.

— Но, трябва да има лични въпроси, въпроси, които би искал да довериш може би на мен?

Лицето на Кент просветна и за миг очите му закачливо заискриха.

— Смешно е — засмя се той. Понеже ми напомняте за това, отче, напълно редно е да направя завещание. Купил съм няколко малки парцела земя тук. Сега, когато железницата почти стигна до нас от Едмънтън, цената им скочи от седем-осемстотин долара, колкото съм платил за тях, на около десет хиляди. Искам да продадете местата и да използувате парите за вашата работа. Дайте колкото можете повече от тези пари за индианците. Те винаги са ми били добри братя. И ако бях на ваше място, не бих губил много време да осигуря подписа на някакъв документ в този смисъл.

Очите на отец Лейон благо заблестяха.

— Бог ще те благослови за това, Джими — каза той, като го назова с галеното име, както си го наричаше. И мисля, че ще ти прости нещо друго, ако имаш смелостта да му се помолиш.

— То ми е простено — отговори Кент, загледан през прозореца. Чувствувам го. Сигурен съм, отче.

В душата си дребничкият мисионер се молеше. Знаеше, че Кент не принадлежи към неговото вероизповедание и не настоя да направи за него онова, което би направил в друг случай. След малко стана и човекът, който го погледна в очите, беше предишният Кент с ясното лице, сивоокият безстрашен Кент с нежната усмивка.

— Искам да ви помоля За голяма услуга, отче — каза той. Щом ми остават броени дни да живея, не искам всеки да ми натрапва факта, че ще умра. Ако все още имам някакви приятели, искам те да ме спохождат, да бъбрят, да пускат шеги. Искам да си пуша лулата. Ще бъда много благодарен, ако изпратите да ми донесат кутия пури. Кардиган не може да се противи сега. Ще наредите ли всичко това за мен? Вас ще ви послушат и моля ви, бутнете леглото ми малко по-близо до прозореца, преди да си отидете.

Отец Лейон направи това мълчешком. И тогава най-после го обзе желанието да накара душата да проговори, та неговият бог да бъде по-милостив, и рече:

— Синко, нали съжаляваш? Ти се разкайваш, че си убил Джон Баркли?

— Не, не съжалявам. Това трябваше да стане. И моля ви, няма да забравите за пурите, нали, отче?

Когато вратата се отвори и затвори зад мисионера, искриците смях отново блеснаха в очите на Кент и той се изкиска, като бършеше издайническите петна кръв от устните си. Беше изиграл играта. И смешното в цялата работа беше, че никой в света нямаше да знае това освен самия него. И може би още един човек.