Джеймс Оливър Кърууд
Долината на мълчаливите (18)

Глава XVII

След десет секунди, както се стори на Кент, Марет Радисон отново се превърна в това великолепно същество, което бе заковало тримата мъже на място срещу дулото на малкия си револвер в казармите. Звукът на второто предупреждение на Муи подействува първо като шок. Този шок беше съпроводен от мигновен страх — страх, стигнал почти до точката на истински ужас. Веднага след това настъпи реакция, толкова бързо, че Кент се слиса. За тези десет секунди стройната снага на момичето сякаш стана по-висока, нова светлина озари лицето й, очите, обърнали се бързо към него, горяха със същия пламък, с който бяха гледали тримата полицаи. Тя не се боеше. Беше готова да се бори.

В моменти, подобни на този, това, което го удивяваше най-много, беше хладнокръвното и безстрастно спокойствие на гласа й. Сега бе музикален и мек. И все пак в тази мекота се криеше нещо. Тя приличаше на кадифе, прикриващо стомана. Марет беше споменала Ниска, Сивата гъска, богинята на трите реки. И Кент си помисли, че у девойката трябва да има нещо от духа на някоя богиня, за да й вдъхне смелостта, с която се обърна към него, когато металическият предмет отвън зачука отново предупреждението си по прозореца.

— Инспектор Кедсти се връща — каза тя. Не съм мислила, че ще го направи тая вечер.

— Той не е имал време да стигне до казармите — забеляза Кент.

— Да. Възможно е да е забравил нещо. Преди да дойде, искам да ви покажа гнездото, което съм приготвила за вас, Джимс. Елате бързо!

Това беше първият намек, че той няма да остане в нейната стая, вероятност, която вече го беше накарала да почувствува вътрешно смущение. Девойката грабна купчинка клечки кибрит, свали фитила на лампата си и бързо излезе в коридора. Кент я последва до края на този коридор, където тя спря пред ниска вратичка, която очевидно водеше към някакво помещение под наклонения покрив на къщата.

— Това е стар килер — пошепна тя. Мисля, че съм го наредила доста удобно. Прозореца съм закрила, тъй че можете да запалите лампата. Но, трябва да внимавате да не прониква никаква светлина под вратата. Заключете я отвътре и пазете пълна тишина. За всичко, каквото намерите там, трябва да благодарите на мосю Фингърс.

Марет леко отвори вратата и му подаде кибрита. Осветлението от долния коридор стигаше съвсем мъждиво до мястото, където стояха. В мрака той се видя близо до мекото сияние на нейните очи. Пръстите му обхванаха ръката й, когато той вземаше кибрита.

— Марет, нали ми вярвате? — умолително попита той. Нали ми вярвате, че ви обичам, че не съм убил Джон Баркли и че ще се боря за вас, докато бог ми дава сили да се боря?

За миг настъпи мълчание. Ръката й леко се отдръпна от неговата.

— Да, мисля, че ви вярвам. Лека нощ, Джимс. Девойката бързо се отдалечи. При своята врата се обърна.

— Влезте сега, моля — обади се тя тихо. Ако ме обичате, както казвате, влезте вътре.

Тя не дочака отговора му. Собствената й врата се зае твори подире й, а Кент запали клечка кибрит, ниско се наведе и влезе в скривалището си. В същия миг видя точни пред себе си лампа на един сандък. Запали я и първата му работа след това бе да затвори вратата и да завърти ключа в бравата. После се огледа. Килерът беше не по-голям от десет на десет стъпкиуга покривът толкова ниско, че Кент не можеше да стои изправен. Първото му впечатление бе не от малките размери на помещението, а от приготовленията, които Марет бе направила за него. В единия ъгъл имаше легло от одеяла, а неравният под беше също грижливо застлан с одеяла, с изключение на една ивица от две-три стъпки по края. Оттатък сандъка имаше маса и стол и сложеното на масата накара сърцето му да забие по-трескаво. Марет не беше забравила, че той може да огладнее. Масата беше сложена с разточителство и макар чинията да беше една, храната би стигнала за пет-шест души. Имаше две печени яребици със зачервена кожичка, студено печено говеждо или еленово месо, чиния, претрупана със златиста картофена салата, маслини, кисели краставички, отворена консерва с компот от череши, цял хляб, масло, сирене … и един от скъпоценните термоси на Кедсти, в който без съмнение имаше горещо кафе или чай. А, след това забеляза какво имаше на стола колан с кобур и автоматичен револвер колт. Марет не беше разчитала, че ще се сдобият с револвер в схватката в казармите и предпазливо не беше забравила да се погрижи за оръжие. Беше го сложила на лично място, където той не можеше да не го забележи веднага. А, малко зад стола на пода имаше раница. Беше от типа на войнишките раници, отчасти пълна. Облегната на раницата, лежеше пушка винчестер. Той позна пушката. Беше я виждал да виси в колибата на Мръсния Фингърс.

Цели пет минути Кент почти не се помръдна от мястото си до масата.

От бурята го делеше само неизмазаният таван и над главата му трещяха гръмотевици и дъждът плющеше на потоци. Видя прозореца, грижливо покрит с одеяло. Дори и през одеялото долавяше смътно бляскането на светкавиците. Този прозорец беше над самия вход на къщата и на Кент му дойде идеята да угаси светлината и да го отвори. На тъмно свали одеялото. Но, самият прозорец не се отваряше и след като се увери в това, Кент залепи лице на него и се взря в хаоса на нощта.

В този миг блесна светкавица и пред гледащия надолу Кент се откри нещо, от което целият настръхна. По-отчетливо, отколкото ако беше през деня, той видя един мъж, застанал долу на поройния дъжд. Не беше Муи. Не беше Кедсти. Не беше никой от хората, които бе някога виждал. В блясъка на светкавицата това видение приличаше дори повече на призрак, отколкото на човек. Призрак на огромен мършав великан, гологлав, с дълга мокра коса и дълга, объркана от бурята брада. Тази картина блесна в съзнанието му с бързината на самата светкавица. Беше като внезапно появил се образ, на екрана в киното. След това мракът го скри. Кент загледа по-втренчено. Зачака.

Пак блесна светкавица и той пак видя тази трагична призрачна фигура, чакаща в бурята. Видя я три пъти. И разбра, че тайнственият брадат великан бе старец. Светкавицата блесна за четвърти път, но фигурата беше изчезнала. И при това блясване той видя наведената фигура на Кедсти, който бързаше по пясъчната пътека към вратата. Кент бързо закри прозореца, но не запали наново лампата. Преди Кедсти да може да стигне първите стъпала, той беше отключил вратата. Предпазливо я отвори на два-три пръста, седна с гръб към стената и се заослушва. Чу Кедсти да влиза в голямата стая, където Марет го бе чакала малко преди това. Сетне настъпи тишина, ако се изключеше тътенът на бурята.

Ослушва се цял час. През цялото това време не чу никакъв звук нито от долния коридор, нито от стаята на Марет. Чудеше се дали е заспала и дали Кедсти си е легнал в очакване на утрото, когато щеше да пусне в действие копоите на полицията.

Кент нямаше намерение да докосне удобно изглеждащото легло от одеяла.

Не само не му се спеше, но беше изпълнен с предчувствия за назряващи събития. Усещаше все повече и повече да го завладява състояние на бдителност. Това, че инспектор Кедсти и Марет Радисон бяха под един и същ покрив и че съществуваше някаква всесилна и тайнствена причина, поради която Кедсти не смееше да издаде присъствието на момичето, беше мисълта, която го тревожеше най-много. Той вече не разработваше по-нататък плана за собственото си бягство.

Мислеше за Марет. Каква беше нейната власт над Кедсти? Защо Кедсти би искал да я види мъртва? Защо беше тя в неговата къща? Непрестанно си задаваше тези въпроси и не намираше отговор. И въпреки всичко дори в това чистилище на заобикалящата го тайнственост той се чувствуваше по-щастлив от всеки друг път в живота. Защото Марет не беше четири-петстотин мили надолу по реката. Беше в същата къща с него. И й беше казал, че я обича. Радваше се, че бе имал смелостта да й го каже. Той запали пак лампата, отвори часовника си и го остави на масата, където можеше често да поглежда колко е часът. Искаше му се да запали лулата, но тютюневият дим в това беше сигурен, щеше да стигне до Кедсти, освен ако инспекторът наистина се беше прибрал в спалнята за през нощта. Пет-шест пъти се пита кое ли е било това призрачно видение, което беше видял в блясъка на светкавиците. Може да е бил някой от чудатите приятели на Фингърс от пустошта, който помагаше на Муи да наблюдава къщата. Образът на този огромен мъж с голямата му брада и дълга коса, който очите на Кент бяха доловили в морето от електрическа светлина, незаличимо се беше запечатал в ума му. Това беше трагична картина.

Кент пак загаси светлината и свали одеялото от прозореца, но не видя нищо освен лъщенето на подгизналата пръст, когато блесна светкавица. За втори път отвори вратата на няколко пръста, седна с гръб към стената и се заослушва.

Колко време мина, докато го налегна дрямката, не знаеше, но тя го налегна и през кратките мигове, когато очите му се затваряха, нямаше сили да бди. А, после за малко се унесе. Някакъв звук изведнъж напълно го разсъни. Първото му впечатление беше, че, този звук е бил вик. Миг-два, докато дойде съвсем на себе си, не беше сигурен. После това убеждение бързо се затвърди.

Той се изправи и отвори вратата още малко. Лъч светлина прорязваше горния коридор. Идваше от стаята на Марет. Кент беше събул ботушите, за да заглуши шума от стъпките си, и излезе в коридора. Беше сигурен, че е чул полугласен вик, сподавен, ридаещ вик, едва доловим и че той дойде от долния етаж.

Без да се колебае повече, отиде бързо до стаята на Марет и надникна вътре. Първото, което видя, беше леглото. То не бе недокоснато. Стаята беше празна.

Нещо студено и смразяващо сви сърцето му и някакъв подтик, на който вече не се опитваше да се противопостави, го теглеше да слезе по стълбите. Беше нещо повече от подтик — беше повеля. Стъпка по стъпка Кент слезе с ръка на револвера си.

Стигна долния коридор, който все още беше осветен и след една-две крачки се озова при вратата на голямата всекидневна. Тази врата беше притворена, а в самата стая бе много светло. Безшумно Кент се приближи. Погледна вътре.

Първото нещо, което видя, му подействува едновременно като облекчение и като шок. На единия край на дългата писалищна маса, над която висеше голяма пиринчена лампа, стоеше Марет. Беше обърната в профил. Не можеше да види лицето й. Разпуснатата й дълга коса лъщеше в светлината на лампата като разкошна самурена наметка. Марет беше здрава и читава и въпреки това позата, в която стоеше и гледаше надолу, му подействува като шок. Трябваше да се помръдне мъничко напред, за да може да види в какво се е втренчила. И тогава сърцето му замря.

Отпуснал се на стола, с глава, отметната назад така, че мъртвешки бледото му лице бе обърнато към Кент, седеше Кедсти. И Кент в същия миг разбра. Само един мъртвец можеше да има такъв вид.

С вик той се втурна в стаята. Марет не се стресна, но когато обърна очи от Кедсти към него, от гърлото й се изтръгна също вик в отговор на неговия. Кент сякаш виждаше смъртта в два различни облика. Марет Радисон, жива и невредима, беше по-бледа от Кедсти, чието лице беше обезкървено от безжизнената бледост на истинската смърт. Тя не проговори. Не издаде нито звук след изтръгналия се от нея вик. Само гледаше. И Кент нежно я повика по име, когато видя в големите й широко отворени очи неясно да припламват мъка и отчаяние. И после, сякаш зашеметена и хипнотизирана, пак се втренчи в Кедсти.

Всичките инстинкти на ловеца на престъпници се съживиха в Кент, когато и той обърна поглед към инспектора на полицията. Ръцете на Кедсти висяха отпуснати от двете страни на стола. На пода под дясната му ръка се търкаляше автоматичният му револвер. Главата беше извита толкова назад през облегалката на стола, като че ли вратът беше пречупен. На челото горе, близо до късо подстриганата стоманеносива коса, имаше червено петно.

Кент се доближи и се наведе над него. Беше виждал смъртта твърде често и не можеше да не я познае сега, но рядко бе виждал лице тъй разкривено и страшно като на Кедсти. Очите му бяха отворени и изблещени със стъклен поглед. Долната челюст беше увиснала. Неговата … И в този миг кръвта на Кент замръзна в жилите му. На Кедсти е бил нанесен удар, но смъртта не беше настъпила от удара. След това е бил удушен. И това, с което е бил удушен, беше плитка женска коса.

В секундите, последвали това откритие, Кент не би могъл да се помръдне, дори това бездействие да му костваше живота. Защото самата плитка говореше ясно — плитката около врата на Кедсти и на гърдите му. Беше дълга, мека, лъскава и черна. Усукана два пъти около врата, свободния й край падаше на вълни през рамото и лъщеше като парче разкошна самурена кожа. Точно тази мисъл за кадифен самур беше му дошла, когато стоеше на прага и гледаше Марет. Същата мисъл му дойде и сега. Той докосна плитката, стисна я с пръсти, свали я от врата на Кедсти, където бе оставила две резки в плътта. В пръстите му плитката се отпусна с цялата си дължина. И Кент бавно се обърна с лице към Марет Радисон.

Никога човешки очи не бяха го гледали така, както го гледаше сега тя. Девойката посегна с онемели устни и Кент й даде плитката. В следващия миг тя се обърна, притиснала я до гърлото, си и напусна стаята. След това я чу да се качва с несигурни крачки горе.