Джеймс Оливър Кърууд
Долината на мълчаливите (13)

Глава XII

Тази сутрин Кент беше чул буйни песни да се носят откъм реката и сега му се искаше да запее гръмогласна песен за собствената си радост и ликуване. Питаше се дали ще може да скрие истината от очите на другите, особено от Кедсти, ако дойде да го посети. Струваше му се, че някакъв отблясък от надеждата, пламнала в него, трябва непременно да се прояви, колкото и да се мъчи да я стаи. Чувствуваше, че жизнените сили на тази надежда са по-мощни в него сега, отколкото в часа, когато беше се прехвърлил през прозореца на болницата към свободата. Защото тогава не беше сигурен в себе си. Не беше изпитал физическата си сила. А, в този момент, породена от безграничния оптимизъм, му дойде мисълта, че може би добрият, а не лошият случай е изправил Мърсър на неговия път. Защото сега, с Фингърс зад гърба, шансовете му за сполучливо бягство бяха по-големи. Нямаше да предприеме рискована стъпка, осланяйки се на това, че щастието незабавно ще му се усмихне. Сега щеше да тръгне обмислено, подготвен.

Той благославяше човека, известен като Мръсния Фингърс, но когото не можеше сега да нарича така в мислите си. Благославяше деня, в който бе чул случайно тази история за Фингърс далече на север. Не го смяташе вече за дебела свиня в човешки образ, каквато е бил толкова дълги години. Защото съзираше чудото на голямо пробуждане. Беше видял душата на Фингърс да се изтръгва от плътската си обвивка и отново да става млада, беше видял застиналата кръв да се раздвижва от нов огън. Беше видял събудени чувства, спали дълги години. И съзрял това пробуждане, Кент изпитваше към Фингърс друго чувство, каквото не бе изпитвал към който и да е друг човек. Това бе чувство на дълбоко и безкрайно другарство.

Отец Лейон дойде наново чак следобед и тогава донесе новини, които радостно развълнуваха Кент. Ходил долу да види Фингърс и Фингърс не бил на верандата си. Нито кучето му. Почукал силно на вратата, но никой не отговорил. Къде ли е Фингърс? Кент поклати глава и се престори на разтревожен и учуден, но вътрешно сърцето му ликуваше. Той знаеше! Каза на отец Лейон, че се бои, че въпреки доброто познаване на законите Фингърс малко ще може да му помогне. Фингърс сам му казал горе-долу същото. Дребничкият мисионер си отиде доста потиснат. Щял да говори с Фингърс пак, каза той и да му даде известни съвети, които имал на ум. Кент се закиска, когато мисионерът си отиде. Колко ли поразен щеше да бъде mon père, ако можеше и той да знае!

Сутринта отец Лейон дойде пак и новините му бяха още по-вълнуващи за Кент. Свещеникът беше недоволен от Фингърс. Миналата вечер забелязал светлина в колибата му, слязъл долу да го види. И заварил трима мъже, насядали около масата с Мръсния Фингърс. Единият бил Понт, метисът. Вторият бил Кину, отритнатият от племето Кучешки ребра, дошъл от Санд Крийк. Третият бил Муи, старият индианец-следотърсач. На Кент му идваше да скочи и да закрещи, защото тримата бяха най-големите следотърсачи в цялата тази част на Севера. Фингърс не беше губил време и на Кент му се щеше да закрещи от възторг като малко момченце на някой парад.

Но лицето му, както го виждаше отец Лейон, не издаваше ни най-малко обзелото го възбуждение. Фингърс му казал, че сключвал сделка за дървен материал с тези хора, гделка за далечни места, която щяла да бъде свързана с много пътуване, и не можел да прекъсне преговорите си в този момент, за да говори за Кент. Дали отец Лейон би дошъл пак сутринта? И той отишъл пак тази сутрин, но къщата на Фингърс била заключена!

Целия ден Кент чака нетърпеливо Фингърс. Кедсти дойде да го види за първи път и от любезност каза, че се надява Фингърс да може да му помогне. Не спомена нищо за Мърсър и се забави не повече от една-две минути, застанал пред вратата на килията. Следобед дойде доктор Кардиган и сърдечно се ръкува с Кент. Бил заварил да го чака много тежък случай, каза той. Мърсър бил съвсем пребит, както буквално, така и морално. Били му избити пет зъба и трябвало да го шие на седемнадесет места по лицето. Кардиган изказа мнението, че някой му теглил здрав бой и се захили на Кент. След това додаде шепнешком:

— Божичко, Кент, колко съжалявам, че не си сполучил!

Беше четири часът, когато дойде Фингърс. Сега още по-малко от предишния ден приличаше на стария Фингърс. Не хриптеше. Като че беше поотслабнал. Лицето му бе оживено. Точно това порази Кент — новият живот в него. Очите му бяха добили цвят. И Тогз, кучето, не беше с него. Той се усмихна, когато се ръкува с Кент, и кимна, и се засмя. А, Кент след това го стисна за рамената и го разтърси с мълчалива радост.

— Не съм си лягал цялата нощ — каза полугласно Фингърс. Не смея да се движа много през деня, защото хората ще се чудят. Но, бог да ми е свидетел, достатъчно се пораздвижих снощи, Кент. Трябва да съм извървял горе-долу десет мили. И всичко се нарежда … нарежда се!

— А Понт, Кину, Муи?…

— Работят като грешни дяволи — пошепна Фингърс. Това е единственият изход, Кент. Прерових всичките си архиви и в създадените от хората закони няма нито едно положение, което да те спаси. Прочетох самопризнанието ти и смятам, че надали би се отървал само със затвор. Въжето е вече надянато на шията ти. Мисля, че ще те обесят. Просто трябва да те измъкнем по един или друг начин. Поговорих с Кедсти. Той е направил постъпки да бъдеш изпратен в Едмънтън след две седмици, смятано от утре. Необходимо ни е доста време, но тези две седмици ще стигнат.

След това три дена поред Фингърс идва в килията при Кент следобед и всеки път изглеждаше все по-добре. Нещо караше тялото му много бързо да се стяга и да добива форма. На втория ден каза на Кент, че е намерил най-после начина и че когато дойде часът, бягството ще стане лесно, но смятал, че е най-добре да не го посвещава още в тази малка тайна. Трябвало да има търпение и вяра. Това е главното нещо: да не губи никога вяра, каквото и да се случи. Подчерта няколко пъти израза „каквото и да се случи“. На третия ден той озадачи Кент. Беше неспокоен, малко нервен. Все още смятал, че е по-добре да не казва на Кент какъв е неговият план до утрешния ден. Остана в килията не повече от пет-десет минути и стисна ръката на Кент необичайно силно на сбогуване. На Кент му стана някак чоглаво, когато той си отиде.

Зачака нетърпеливо следващия ден. Денят настъпи и часове нред Кент се ослушва за течките стъпки на Фингърс в коридора. Утрото мина. Проточи се следобедът. Свечери се, а Фингърс го нямаше. Кент почти не спа до утрото. Беше единадесет часът, когато дойде на обичайното си посещение мисионерът. Преди той да си тръгне, Кент му даде кратка бележка за Фингърс. Тъкмо беше се наобядвал и Картър бе изнесъл чиниите, когато отец Лейон дойде пак. Само като го погледна в лицето, Кент разбра, че носи неприятни новини.

— Фингърс е един … един отстъпник — рече той и устните му се присвиха, сякаш да възпрат още по-рязко изобличение. Пак седеше на верандата си тая сутрин, полузаспал и каза, че след като много размислял, дошъл до окончателното заключение, че не може да направи нищо за тебе. Прочете бележката ти и я изгори с клечка кибрит. Помоли ме да ти кажа, че планът, който имал предвид, бил твърде рискован за него. Казва, че няма да идва вече тук. И…

Мисионерът потриваше загорелите си възлести ръце със стържещ звук.

— Продължавайте! — рече Кент малко хрипкаво.

— Съобщил е същото и на инспектор Кедсти — довърши отец Лейон. Съобщението му до Кедсти гласи, че не вижда никаква надежда за тебе и че за него ще е безполезно усилието да те защищава, Джими! Ръката му леко допря Кент над лакътя.

Лицето на Кент беше пребледняло. Той се обърна към прозореца и няколко мига нищо не виждаше. Сетне взе молив и хартия и пак писа на Фингърс.

Отец Лейон се върна с отговора чак късно следобед. Отговорът пак беше устен. Фингърс прочел бележката му и я изгорил с клечка кибрит. Проявил особено старание и сетното късче от нея да се превърне в пепел, каза мисионерът. И не можел да съобщи на Кент нищо повече от казаното преди. Просто не можел да продължи с техните планове. И молел Кент да не му пише повече. Съжалявал, но това било окончателното му становище по въпроса.

Дори и сега Кент не намери сили да повярва. До края на деня се мъчи да проникне в мозъка на Фингърс, но от стария му трик да се влее в личността на друг човек този път не излезе нищо. Не можеше да намери повод за внезапната промяна у Фингърс, освен ако тя се криеше в това, което Фингърс бе откровено признал на отец Лейон: страха. Влиянието на духа в този случай не бе сполучило да пребори масата на материята. Смелостта на Фингърс му бе изневерила.

На петия ден Кент стана от леглото си все още с известна надежда в душата. Но денят измина, измина и шестият и мисионерът донесе новината, че Фингърс отново бил старият Мръсен Фингърс и седял от сутрин до вечер на верандата си.

На седмия ден надеждите на Кент претърпяха окончателен крах. Кедсти бе пременил програмата си. Той, Кент, щял да тръгне за Едмънтьн на другата сутрин, охраняван от Пели и специално отреден младши полицай!

След това Кент почувствува да настъпва у него някаква странна промяна. Годините сякаш се умножиха в тялото му. Умът, претърпял поражение, не разсъждаваше вече по стария начин. Неговото положение му изглеждаше сега непредотвратимо. Фингърс му изневери. Сполуката му изневери. Всичко му изневери и за първи път през тези седмици на борба срещу смъртта и срещу нещо, което беше по-лошо от смъртта, той се прокълна. Оптимизмът си имаше граници, граници имаше и надеждата. Той беше стигнал тези граници.

Следобедът на седмия ден настъпи с потискаща мрачевина. Валеше ситен, неприятен дъжд. Минаха часове, дъждът не спираше и се засили с идването на нощта. Кент вечеря на светлината на килийната лампа. Кьм осем часа вън бе непрогледно тъмно. В тази тъмнина от време на време проблясваше светкавица и отекваше тътен на гръмотевица. Дъждът трополеше равномерно и монотонно по покрива на казармите.

Часовникът на Кент беше в ръката му показваше девет и четвърт, когато той чу вратата в оттатъшния край на коридора да се отваря и затваря. Беше я чул десетина пъти след вечеря, без да и обърне внимание, но този път след хлопването й в канцеларията на отделението прозвуча глас, който му подействува като електрически удар. Сетне, подир миг, се чу тих смях. Смееше се жена.

Кент се изправи. Чу вратата на канцеларията да се затваря, последва тишина. Часовникът в ръката, както му се струваше, отброяваше секундите със страшен шум. Той го мушна в джоба и остана прав, загледан в нишата пред килиите. След няколко минути вратата на канцеларията отново се отвори. Кент ясно чу няколко леки, нерешителни стъпки и сърцето му сякаш спря да бие. Те стигнаха до началото на осветената ниша и може би за някакви десет секунди настъпи пак тишина. После стъпките продължиха напред.

Още миг и погледът на Кент се впи през решетките във великолепните очи на Марет Радисон!