Джеймс Оливър Кърууд
Долината на мълчаливите (20)

Глава XIX

Пипнешком Кент отиде до кабината и почука, Марет му отвори вратата и се дръпна назад да му направи път да влезе. Като огромно мокро куче той се вмъкна, превил се така, че ръцете му почти допираха пода. Долови нелепостта, неуместността на прекалено голямото си тяло в тази кукленска къща, усмихна се през струйките вода, които се стичаха по лицето му и се помъчи да се огледа. Марет беше свалила тюрбана и мушамата и също бе приведена ниско в четири стъпки високата кабина, но не така смешно ниско, както Кент. Той пак коленичи. И тогава видя, че в мъничката печка гореше огън. Пращенето му надделяваше над плющенето на дъжда по покрива и въздухът вече започваше да омеива от топлината му. Той погледна Марет. Мократа й коса все още се лепеше по лицето, краката, ръцете и част от тялото бяха мокри, но очите сияеха и тя му се усмихваше. Видя му се в този момент като дете, което се радва, че е намерило убежище. Беше мислил, че ужасите на нощта ще се отпечатат на лицето й, но те бяха изчезнали. Тя не мислеше за гръмотевиците и светкавиците, за тъмната пътека, нито за Кедсти, който лежеше мъртъв в къщата си. Мислеше за него.

Той свободно се изсмя. Това беше радостно, вълнуващо нещо — тази тъмна нощ с бурята над главите им и течението на великата река под тях … и те двамата … сами … в тази смешно малка кабина, толкова малка, че да не можеш да се изправиш в нея и недостатъчно голяма, за да се обърнеш в която и да е посока. Приятната й уютност, топлината на огъня, която започваше да достига премръзналите им тела, й създаващото настроение пращене на брезовите дърва в мъничката печка изпълниха Кент за малко с мисли, нямащи нищо общо със света, който двамата напускаха. Марет, чиито очи и устни му се усмихваха мило на светлината на свещта, също като че ли беше забравила света. Това, което ги върна към трагедията на бягството им, беше прозорчето. Кент си го представи как трябва да изглежда от брега — издайническо петно светлина, пътуващо през мрака. На няколко мили надолу от пристанище Атабаска имаше тук-там хижи и очи, обърнати в бурята към реката, можеха да видят светлинката. Той отиде до прозореца и го закри с мушамата си.

— Потеглихме, сиво гъсенце — каза той след това и потри ръце. Дали атмосферата ще стане по-домашна, ако запуша?

Девойката кимна, без да откъсне очи от мушамата на прозореца.

— Няма никаква опасност — каза Кент, като измъкна лулата и се зае да я пълни. Вероятно всички спят. Но, не бива да рискуваме. Шаландата се изви настрана в течението. Кент усети промяната в движението и добави: — Няма никаква опасност от крушени? Тридесет мили напред няма нито скала, нито прагове. Реката е гладка като под в стая. Ако се ударим в брега, да не се уплашиш.

— Не ме е страх от реката — отговори Марет. Сетне доста неочаквано и изненадващо го запита Къде ще ни търсят утре?

Кент запали лулата, загледа девойката малко замислено, докато тя се настани на столчето и се наведе напред към него в очакване на отговор.

— В гората, по реката, навред — каза Кент. Ще търсят дали е изчезнала някоя лодка, разбира се. Ще трябва просто да наблюдаваме какво става зад нас и да вземем колкото можем преднина.

— Дали дъждът ще заличи стъпките ни, Джимс?

— Да. Всичко на открито.

— Но, може би на закрито?

— Не сме били на никакво закрито място — увери я той. Спомняш ли си да сме били, Сиво гъсенце? Девойката бавно поклати глава:

— Не. Но, не бива да забравяме Муи под прозореца.

— Неговите дири ще бъдат заличени.

— Радвам се. Не бих искала да навлечем неприятности на него, на мосю Фингърс или на някой друг наш приятел.

Тя не се опита да прикрие облекчението, което изпита от думите му. Кент малко се изненада, че тя може да се тревожи за Фингърс и за стария индианец в часа на застрашаващата самите тях опасност. Тази опасност беше решил да отстрани колкото може по-далече от мислите й. Но, девойката неволно си даваше сметка за надвисналата угроза. Тя знаеше, че след няколко часа Кедсти ще бъде намерен и дългата ръка на полицията на пустошта ще пристъпи към работа. И ако ги хване …

Марет изпъна крака към него и ги размърда в ботушките така, че Кент чу жвакането на водата.

— Ох, че са мокри! — потрепера тя. Ще ми ги развържеш и смъкнеш, нали, Джимс?

Той сложи настрана лулата и коленичи пред девойката. Отне му пет минути да й събуе ботушите. След това стисна едно от мокрите крачета с двете си големи ръце.

— Студено … студено като лед — рече той. Трябва да си свалиш чорапите, Марет. Моля ти се!

Нареди купчинка дърва пред печката и покри Марет с одеяло, което дръпна от едно от леглата. След това, все още на колене, придърпа плетеното кресло до огъня и го покри с друго одеяло. След една-две минути Марет беше настанена удобно на това кресло с босите крака върху покритата с одеяло купчинка дърва. Кент отвори вратата на печката. След това угаси едната от пушещите свещи, а сетне и другата. Пламтящите брезови дърва осветяваха кабината с по-мека светлина. Тя заливаше лицето на девойката с мека руменина. Очите й изглеждаха на Кент чудно нежни и красиви в това променено осветление. А, когато я натъкми, тя протегна ръка и за миг докосна лицето и мокрите му коси тъй леко, че Кент усети вълнуващата милувка, без да почувствува тежестта на ръката.

— Ти си така добър с мен, Джимс — каза тя и му е стори, че нещо леко я задави в гърлото.

Беше седнал на пода, близо до креслото и опрял гръб на стената.

— То е, защото те обичам, Сиво гъсенце — отговори тон тихо, загледан в огъня.

Марет не проговори. Тя също гледаше в огъня. Близо над главите си те чуваха как плющи дъждът, сякаш хиляди меки юмручета тропаха по покрива на кабината. Под себе ой усещаха бавното поклащане на шаландата, послушна на извивките и прищевките на течението, което ги носеше напред. И Кент, без да го види момичето, което не гледаше към него, вдигна очи. Светлината на брезовите дърва гореше в косата й, топлеше на бялото и гърло, играеше по дългите й мигли.

И както я гледаше, Кент си помисли за Кедсти, който лежеше там, в стаята си, удушен с плитка от тази разкошна коса, толкова близко до него сега, че ако се наведеше малко, би могъл да я докосне с устните си. Тази мисъл не събуди в него никакъв ужас. Защото, докато още гледаше Марет, една от ръцете и се вдигна до бузата малката, мека ръчица, която бе допряла неговото лице и коса, лека като пух от глухарче — и той пак си каза, че две такива ръце не биха могли да убият мъж, който се е борил за живота си, когато е умирал.

И Кент посегна нагоре, пое ръката, стисна я в своята и каза:

— Малко Сиво гъсенце, моля ти се, разкажи ми сега какво е станало в стаята на Кедсти?

В гласа му прозвуча безгранична вяра. Искаше тя да разбере, че каквото и да се бе случило, тази негова вяра и обич не можеха да бъдат разклатени. Той вярваше в нея и винаги щеше да вярва.

Вече беше сигурен, че знае как е умрял Кедсти. Беше сглобил лека-полека картината на трагедията в ума си. Докато той е спал, Марет и някакъв мъж са били долу в голямата стая при полицейския инспектор. Те са стигнали до връхната точка и на Кедсти е бил нанесен удар по някакъв необясним начин със собствения му револвер. После, тъкмо когато Кедсти се е съвзел достатъчно, за да се бори, другарят на Марет го е убил. Ужасена, зашеметена от това, което вече се е случило, може би загубила свяст, тя е била безсилна да попречи на убиеца да използува плитка от косата й в заключителното деяние. От тази картина Кент изключи връзките за обувки и шнуровете на завесите. Знаеше, че в престъпленията ставаха често необикновени и най-малко очаквани неща. А, дългата коса на Марет е била свободно разпусната. Да я използува, е било първото хрумване на убиеца.

И Кент вярваше, в очакване на отговора, че Марет ще му разкаже същото.

Докато чакаше, усети пръстите и да се стягат в ръката му.

— Кажи ми, Сиво гъсенце какво е станало?

— Аз … не … знам … Джимс …

Очите му неочаквано се откъснаха от огъня и вдигнаха към нея, като че не беше съвсем сигурен дали е чул това, което му е казала. Тя не помръдна главата си и продължи да се взира с невиждащ поглед в огъня. В дланта му пръстите й посегнаха към неговия палец и го стиснаха здраво пак, както се бяха вкопчвали в него, когато се плашеше от гръмотевицата и светкавицата.

— Не зная какво е станало, Джимс.

Този път не го обзе вълнение от стискането на малките и пръстчета и меката длан. Дълбоко в себе си изпита нещо като внезапен, неочакван удар. Беше готов да се бори за нея до последен дъх. Беше готов да повярва всичко, каквото и да му кажеше — всичко, с изключение на това невъзможно нещо, което тя току-що изрече. Защото девойката положително знаеше какво се е случило в стаята на Кедсти. Знаеше … освен ако …

Изведнъж сърцето му трепна от радостна надежда.

— Искаш да кажеш, че си била в безсъзнание? — възкликна той с тих глас, който трепереше от напрежение. Ти си припаднала и то се е случило тогава?

Марет поклати глава.

— Не. Бях заспала в стаята си. Не исках да заспя, чо заспах. Нещо ме събуди. Помислих си, че съм сънувала. Но, нещо все ме теглеше, теглеше ме долу. И когато слязох, заварих Кедсти така. Беше мъртъв. Стоях като парализирана, когато ти дойде.

Сега тя дръпна ръката си от него, нежно, но многозначително.

— Зная, че не можеш да ми повярваш, Джимс. Не е възможно да ми повярваш.

— И ти не искаш да ти повярвам, Марет.

— 0, не … искам. Трябва да ми повярваш.

— Но, плитката коса … твоя коса … около врата на Кедсти …

Кент се пресече. Тези думи, колкото и нежно да ги беше изговорил, му се сториха жестоки. Въпреки това не забеляза да са я подразнили. Тя не се стресна. Той не видя никаква тръпка на ужас. Девойката продължаваше спокойно да гледа огъня. И Кент се обърка. Никога през цялата си служба не беше виждал такова съвършено и непресторено самообладание. И то някак го смразяваше. Смразяваше го дори сега, когато му се искаше да протегне ръце и да я притисне до себе си, да заговори за любовта си и да й се примоли да му разкаже всичко, да не стаи нищо, което би могло да му помогне в борбата, която щеше да поведе.

И тогава тя проговори:

— Джимс, ако полицията ни залови … това вероятно ще е доста скоро, нали?

— Няма да ни заловят.

— Но най-голямата опасност да бъдем хванати е точно сега, нали? — настоя Марет.

Кент извади часовника си и се наведе напред да го погледне на светлината на огъня.

— Сега е три часът — каза той. Дай ми още едно денонощие, Сиво гъсенце, и полицията никога не ще ни намери.

Тя помълча още миг-два. Сетне ръката й се протегна и пръстите пак леко стиснаха палеца му.

— Джимс … когато бъдем в безопасност … когато бъдем сигурни, че полицията не ще ни намери … ще ти разкажа всичко, каквото знам … за това, което стана в стаята на Кедсти. И ще ти разкажа … за косата. Ще ти разкажа … всичко. Пръстите и се вкопчиха почти свирепо. — Всичко — повтори тя. Ще ти разправя за това в стаята на Кедсти … и ще ти разправя за себе си … и после… страх ме е, че … няма да ме харесваш.

— Аз те обичам — каза той, без да направи опит да я докосне. Каквото и да ми разправиш, Сиво гъсенце, ще те обичам.

Тя леко възкликна — това бе едва ли повече от звук, пресекнал в гърлото й, и ако лицето и беше обърнато към него, Кент щеше да види щастието, което го озари, което блесна в очите като светкавица и също толкова бързо угасна.

Това, което видя, когато тя обърна глава, бе поглед, впил се внезапно в нещо при вратата на кабината. Той погледна. През прага се процеждаше бавно вода.

— Очаквах го — рече Кент, весело. Нашата шаланда се превръща в каца за дъждовна вода, Марет. Ако не я изчерпя, скоро ще ни наводни.

Той посегна към мушамата и я облече.

— Няма да ми отнеме дълго време да изгреба водата — додаде той. А, докато аз върша това, искам да съблечеш мокрите си дрехи и да се мушнеш в леглото. Ще го направиш ли, Сиво гъсенце?

— Не съм уморена, но щом смяташ, че така ще е по-добре …

Ръката й докосна рамото му.

— По-добре е — рече той и за миг се наведе и допря с устни косата и. След това грабна една кофа и излезе на дъжда.