Джеймс Оливър Кърууд
Долината на мълчаливите (15)

Глава XIV

Начинът, по който Кент се вторачи в Марет Радисон, след като тя му каза, че Мръсния Фингърс е подготвил бягството му, трябва да е бил, както си мислеше той после, горе-долу съвсем глупав. Не е бил справедлив спрямо Фингърс, помисли си той. Беше го нарекъл страхливец и отстъпник. Беше го ругал наум за това, че го е насърчил да изостри надеждите си до краен предел само за да ги по-тъпче накрая. А, през цялото време Мръсния Фингърс е подготвял спасението му! Кент се усмихна. Всичко му стана ясно в един миг … по-право, стана му ясно непосредственото положение, или поне така си мислеше. Но, имаше въпроси. Един, десет, сто въпроса. Те бяха готови да се посипят от крайчеца на езика му — въпроси, които имаха малко или нищо общо с Кедсти. Сега той не виждаше нищо друго освен Марет.

Девойката беше започнала да разпуска косата си. Тя падаше около нея в блестящи мокри вълни. Кент никога не беше виждал нещо подобно. Косата закриваше нейното лице, врат, рамена и обвиваше тънката й снага до ханшовете, прекрасна в своето безредие. Малки капчици вода блестяха в нея като брилянти в светлината на лампата, стичаха се и падаха по пода. Приличаше на бляскава кадифена кожа на самур, разрошена от буря. Марет прокара ръце нагоре, като тръскаше косата на валма, и ситни капчици дъжд се посипаха от нея, запръскаха Кент по лицето. Той забрави за Фин-гърс. Забрави за Кедсти Умът му гореше само от наелектри-зиращата близост на Марет. Това, което му беше вдъхвало най-голяма надежда, е била мисълта за нея. Това, което бе събудило у него голяма смелост да вярва в предопределението, бяха мечтите му за нея някъде по Голямата река. А, сега времето и пространството бяха направили скок назад. Тя не беше четири или петстотин мили по на север от него. Не му предстоеше дълго търсене. Тя беше тука, на няколко стъпки и изтръскваше дъждовната влага от тази разкошна коса, която бе копнял да докосне, решеше я с четка, застанала гърбом, пред огледалото.

И както седеше там, без да промълви нито дума, загледан в Марет, изискванията на огромната отговорност, стоварила се на плещите му, и за голямата битка, която му предстоеше, се блъскаха в главата му с голи юмруци. Фингърс бе съставил плана. Марет го бе изпълнила. Негова задача бе да го довърши.

Кент гледаше на девойката не като на същество, което трябва да спечели, а като на безценна собственост. Нейната борба сега бе станала и негова. Дъждът трополеше по прозореца до него. Вън бяха мракът, реката, широкият свят. Кръвта му се запали със стария борчески плам. Те ще тръгнат тази вечер, трябва да тръгнат тази вечер! Защо да чакат? Защо да губят време под покрива на Кедсти, щом свободата лежи там вън и трябва само да посегнат? Той наблюдаваше бързите движения на ръката й, слушаше коприненото шумолене на четката, която разресваше дългата и коса. Объркване, здрав разум, желание да действува се бореха в него.

Неочаквано тя пак се обърна към него:

— Току-що ми дойде на ум, че не сте ми казали „благодаря“.

Толкова неочаквано, че я стресна, Кент се озова до нея. Този път той не се подвоуми, както в стаята си при Кардиган. Хвана я за двете ръце и заедно с тях усети да стиска между пръстите си меката влажна коса. Думи се заредиха в надпревара от устата му. После не можеше да си спомни всичко, каквото бе казал. Очите на Марет широко се разтвориха и нито за миг не се отклониха от неговите. Да й благодари ли! Той й разказа какво му се беше случило — в сърцето, в душата, от часа, когато тя дойде при него у Кардиган. Разказа й за мечтите и кроежите, за твърдото решение да я намери отново, след като избяга, дори ако това му отнемеше цял живот. Разказа й за Мърсър, за това как е узнал за отиването до ръкава Ким, за намерението му да я проследи надолу по трите реки, да я търси във форт Симпсън, да я последва до Долината на мълчаливите, където и да е тя. Да й благодари! Той стискаше ръцете й до болка, а гласът му трепереше. Под облака коса бузите на Марет Радисон бавно запламтяха. Но, това не пролича в очите й. Те го гледаха така твърдо, така уверено, че и неговото лице пламна, преди да изкаже всичко, каквото имаше на ум, и той пусна ръцете й и пак се отдръпна от нея.

— Простете ми, че ви казах всичко това — извини се той. Но, то е вярно. Вие дойдохте при мене там, в болницата на Кардиган, като същество, за което винаги съм мечтал, но никега не съм вярвал да срещна. И вие дойдохте при мене пак, в килията, като …

— Да, знам как дойдох — прекъсна го тя. В кал и дъжд, господин Кент. И беше толкова тъмно, че загубих пътя и изпаднах в ужас, като си помислих, че може да не намеря казармите. Закъснях половин час според разписанието на господин Фингърс. Поради това смятам, че инспектор Кедсти може да се върне всеки миг и не бива да говорите толкова високо … или толкова много.

— Господи! — промълви той шепнешком. Аз казах много нещо за късо време, нали? Но, то не представлява и една стотна от онова, което се е насъбрало в мене. Няма да задам милионите въпроси, които напират да ги задам. Но, трябва да зная защо сме тука. Защо дойдохме при Кедсти? Защо не побързахме при реката? Не може да има по-благоприятна нощ за бягство.

— Но тя не е толкова благоприятна, колкото ще бъде петата нощ след нея — каза девойката, като се залови наново да си суши косата. Тая нощ ще можете да отидете при реката. Нашите сметки се пообъркаха, знаете ли, от това, че инспектор Кедсти промени датата, на която трябваше да тръгнете за Едмънтън. Всичко беше наредено така, че на петата нощ да можете да тръгнете без особена опасност.

— А вие?

— Аз ще остана тук. След това тя добави с нисък глас, от който сърцето му изтръпна. Ще остана, за да платя иа Кедсти цената, която ще поиска за случилото се тая вечер.

— Боже мой! — възкликна Кент. — Марет Тя се обърна бързо към него.

— Не, не, не искам да кажа, че той ще ми стори нещо — извика тя с нотка на ожесточение в гласа. Бих го убила, преди да успее! Съжалявам, че ви казах.

Но, не бива да ми задавате въпроси. Няма да ме питате!

Тя трепереше. Никога досега не беше я видял толкова възбудена и както я гледаше пред себе си, разбра, че не го е страх за нея по отношение на това, което се беше мярнало в ума му. Тя не говореше празни приказки. Тя щеше да се бори. Щеше да убие, ако станеше нужда да убива. И той я видя изведнъж така, както още не беше я виждал. Спомни си една картина, която бе видял много отдавна в Монреал. Беше „Le spirit de la Solitude“ — „Духът на пустошта“ от Коне, този оригинален френско-канадски приятел на лорд Страткона и Маунт Ройал и добър гений на далечните горски дебри, черпил вдъхновението си направо от сърцето на пустошта. И тази картина стоеше сега пред него в кръв и плът, загубила всичко грубо, но запазила прекрасния дух, който лъхаше от нея. Обгърната от разпуснатата коса, с притворени устни, с всяка извивка на стройната си снага, трептяща от чувство, което сякаш я поглъщаше, и прекрасните очи, горящи с ргъня на това чувство, Кент виждаше Марет, както Коне трябва да е видял на времето душата на великия Север. С всеки свой дъх Марет напомняше обетованата земя далече надолу по трите реки, почти свирепото й безстрашие, нейната красота, слънчевия и блясък и бурите й, нейната трагедия, нейния патос, нейната песен.

Бе въплъщение на смелостта и великолепието на Севера. Беше видял, а сега и чувствуваше тези неща и величието им го заля като порой.

Беше чул тихия й смях — тя му се присмя, когато той мислеше, че е на умиране. Целуна го, бори се за него, стискаше ужасена ръката му, когато блясваше светкавица. А, сега стоеше, заровила малките си ръце в косата — олицетворение на готова да се разрази буря. Преди миг Марет беше толкова близо, че малко остана да я сграбчи в прегръдките си. Сега, момент по-късно, беше издигнала такава преграда помежду им, че не би се осмелил да допре ръката или косата й. Беше ту слънце, ту облак, ту вятър, и всяка промяна я правеше по-прекрасна за него. Сега беше буря. Бурята бе в нейните очи, ръце, снага. Той усещаше наелектризираната й близост в тихо изговорените с треперещ глас думи: „Няма да ме питате!“. За миг стаята сякаш се изпълни с напрежението на застрашаващ електрически удар.

А, после очите му отново съзряха колко е стройна, обхванаха малката й съблазнителна фигурка и прецениха, че би могъл без особено усилие да я подхвърли до тавана. И въпреки всичко я гледаше, както човек гледа богиня.

— Не, няма да ви задавам въпроси, погледът ви говори достатъчно ясно — каза той, добил отново способността да говори. Няма да ви питам каква е тая цена, която може да поиска Кедсти, защото вие няма да му я платите. Ако, не искате да дойдете с мене, няма да отида и аз. Предпочитам да остана тук и да ме обесят. Не ви задавам въпроси, тъй че, моля ви, недейте стреля, но ако сте ми казали истината и сте рожба на Севера, ще дойдете с мене … или и аз няма никъде да отида. Няма да се помръдна от тука …

Марет дълбоко пое дъх, като че изпита някакво голямо облекчение. Теменужените й очи пак придобиха слънчевия си блясък и тръпнещите устни неочаквано се извиха в усмивка. Не беше усмивка на извинение. В нея блесна бърза, спонтанна радост, която девойката не се опита да прикрие.

— Това е хубаво от ваша страна — рече тя. Радвам се да го чуя от вас. Не съм знаела досега колко е приятно да има някой, който е готов да бъде обесен заради мен. Но вие ще тръгнете. А, аз не. Няма време да ви обясня всичко точно сега, защото инспектор Кедсти ще бъде тук много скоро, а дотогава трябва да си изсуша косата и да ви покажа вашето скривалище … ако стане нужда да се скриете.

Тя се залови отново да реши косата с четката. В огледалото Кент долови за миг усмивката, която още играеше на устните й.

— Не ви питам — пак промълви той, но само да можехте да разберете колко много искам да зная къде е Кедсти, как ви е намерил Фингърс, защо сте се престорили, че ще напуснете пристанището, а след това сте се върнали … и … колко много искам да узная нещо за вас … все ми се вярва, че бихте ми казали нещо, докато си сушите косата.

— Муи, старият индианец — заговори момичето. Той беше този, който откри по някакъв начин, че съм тук, а след това самият мосю Фингърс дойде една вечер, когато инспектора го нямаше, вмъкна се през един прозорец и просто ми заяви, че го изпращате вие, тъкмо когато щях да го застрелям. Виждате ли, аз знаех, че нямаше да умрете. Кедсти ми го беше казал. Щях да ви помогна по друг начин, ако не беше дошъл мосю Фингърс. Инспектор Кедсти е бил там тая вечер, в неговата колиба, когато стана това в казармата. То беше част от плана на Фингърс. Да го отстрани от пътя.

Изведнъж тя се скова. Четката спря в косата й. Кент също чу звука, който бе чула тя. Беше силно почукване по един от прозорците със спуснати завеси, почукване с някакъв металически предмет. А, прозорецът беше повече от два човешки боя над земята!

С лек вик девойката захвърли четката, изтича при прозореца, повдигна и свали завесата веднъж. Сетне се обърна към Кент, като същевременно бързо раздели косата си на дебели кичури и ги сплете на плитка.

— Това е Муи — възкликна тя. Кедсти си идва!

Марет го хвана за ръка и го дръпна зад възглавето на леглото, където бяха окачени на тел две дълги завеси. Тя ги дръпна. Зад тях имаше, както се стори на Кент, безброй женски дрехи.

— Трябва да се криете в тях, ако ви се наложи — каза Марет пак с леко треперещ от възбуда глас. Не мисля, че ще се стигне дотам, но ако се стигне, ще трябва! Закрийте се с тях и пазете тишина. Ако Кедсти разбере, че сте тук …

Тя го погледна в очите и на Кент се стори, че сега в тях имаше нещо много близко до страх.

— Ако открие, че сте тук, това ще означава нещо ужасно за мене — продължи тя и бавно сложи ръце на неговите рамене. Не мога да ви кажа сега точно какво, но то ще е по-лошо от смърт. Ще ми обещаете ли да останете тук, каквото и да се случи там долу, каквото и да чуете? Ще ми обещаете ли, господин Кент?

— Няма да обещая, ако ме наричате господин Кент — отвърна той с чувство, че нещо му стяга гърлото.

— Ще обещаете ли … Джимс? Ще го направите ли … каквото и да се случи … ако обещая … когато се върна … да ви целуна?

Ръцете й се плъзнаха почти гальовно от раменете му, а след това тя бързо се обърна, излезе през открехнатата врата и я затвори подире си, преди той да успее да й обещае.