Джеймс Оливър Кърууд
Долината на мълчаливите (24)

Глава XXIII

Един час след това борческите сили на тялото му възвърнаха Кент към съществуването. Той отвори очи. Ужасът на станалото не го потресе веднага. Първото усещане беше, че се събужда от сън, изпълнен с болка и страхотии.

Сетне видя черната стена от скали насреща, чу мрачното бучене на потока, погледът му падна върху ярка ивица светлина, отразена от залязващото слънце.

Той с мъка се надигна, докато застана на колене и тогава внезапно нещо, което беше като железен обръч и стягаше разсъдака му, сякаш се скъса в неговата глава и той се изправи със залитане на крака и извика името на Марет. Съзнанието го заля с ужаса на действителността, отне му езика след този пръв вик и изпълни гърлото му със стенеща, ридаеща мъка. Марет я нямаше. Тя беше загубена. Беше мъртва.

Бързо, с връщането на разсъдъка, очите му възприеха обстановката.

На четвърт миля нагоре виждаше бялата пяна между стените на пропастта, помръкващи с настъпването на вечерта. Сега чуваше по-ясно рева на гибелните потоци. Но близо до него течаха спокойни води и той стоеше сега на полегат малък нос от скали и шисти, където го бе изхвърлило течението. Пред него се издигаше стена от скали. Зад него се издигаше друга. Нямаше къде да стъпи, освен където стоеше. И Марет не беше при него.

Само истината можеше да му се набие в ума, както стоеше там.

Ала физическото му „аз“ отказваше да приеме тази истина. Щом той е оживял и тя трябва да е жива! Тя беше тука … някъде … край брега … сред скалите …

Стоновете в гърлото му секнаха и отстъпиха мястото си на нейното име.

Той завика и се заослушва. С олюляване се върна по скалистия нос до осеяния с камъни ръб на пропастта. Стотина крачки по-нататък се виждаше краят ка Улея. Кент излезе оттам със смъкнати от него дрехи, с разкървавено тяло, неузнаваем, полулуд и завика името на Марет все по-силно и по-силно. Лъчите на залязващото слънце най-сетне го огряха. Не беше вече между отвесните стени на пропастта и светлината заливаше зеления свят пред него. Напред реката се разширяваше и течеше с безметежно спокойствие.

Сега вече Кент не беше обзет от страх. Измъчваше го ужасната, потресаваща сигурност в случилото се. Годините се смъкнаха от гърба му и той заплака. Заплака като момченце, съкрушено от някаква голяма детинска скръб и затърси девойката по протежението на брега. Непрестанно мълчеше или шепнеше името на Марет.

Но, вече не я викаше, защото знаеше, че е умряла. Беше го оставила завинаги. Въпреки това не спираше да я търси. Угасна и сетният слънчев лъч. Настъпи здрач, след това мрак. Дори и в този мрак той продължи да я търси една миля под Улея, да вика името й по-силно сега и всеки път да се ослушва за отговора, който — той знаеше — никога нямаше да чуе. След малко изгря луната и час след час Кент продължаваше безнадеждното търсене. Не знаеше колко лошо бе смазан и наранен от скалите и съвсем не усети кога изтощението го събори като мъртъв. Когато се сипна зората, тя го завари да блуждае около реката, а към пладне същия ден го намери Андре Боало, старият побелял метис, който ловуваше с капани по Бърнтуд Крийк. Андре се смая при вида на раните му и наполовина го замъкна, наполовина го занесе до колибата ай, скрита в гората.

Шест дена Кент остана при стария Андре просто защото нямаше нито сили, вито разум, за да се движи Андре не можеше да се начуди, че Кент се е отървал без нито една счупена кост. Но, главата му бе ужасно наранена и поради тези рани три денонощия Кент бе на границата между живота и смъртта. На четвъртия ден дойде насебе си и Боало го нахрани с бульон от еленово месо. На петия ден се изправи на крака. На шестия поблагодари на Андре и каза, че е готов за път.

Андре го облече със стари дрехи, даде му храна и благословия. И Кент се върна при Улея, като създаде в Андре убеждението, че отива в пристанище Атабаска.

Знаеше, че не е разумно от негова страна да се връща при реката. Знаеше, че е по-добре и за духа, и за тялото му да тръгне в противоположна посока. Но, нямаше вече желанието да се бори дори за самия себе си. Вървеше по линията на най-малкото съпротивление, а тя го заведе обратно на мястото на трагедията. Скръбта му, когато се върна, не беше вече адската мъка на първата нощ. Беше дълбоко заседнал, всепоглъщащ огън, изпепелил вече и душата и сърцето. Кент не помисляше вече дори за предпазливост. От нищо не се страхуваше, нищо не отбягваше. Ако полицейската моторница беше при Улея, той щеше да се издаде без всякаква мисъл за самозапазване. Един лъч надежда щеше да е безценно лекарство за него.

Но, надежда нямаше. Марет беше мъртва. Нежното й тяло бе унищожено. Той беше осиротял, неизмеримо и безнадеждно осиротял.

И сега, след като стигна реката отново, нещо го задържаше там. От края на Улея до един завой на реката две мили по-долу краката му утъпкаха пътека. Три-четири пъти на ден минаваше оттам и покрай пътеката заложи няколко капана, с които ловеше зайци за храна. Всяка нощ си правеше легло в една пролука между скалите в края на Улея. След седмица предишният Джим Кент вече не съществуваше. Дори и О’Конър не би го познал с тази чорлавй брада, угаснали очи и хлътнали бузи, които не можеше да скрие дори брадата.

И борческият му дух също бе мъртъв. Веднъж-дваж се разгоря в него внезапен гняв, желание да отмъсти на тази проклета полиция, виновна за смъртта на Марет, но дори този пламък скоро угасна.

А, после, на осмия ден, видя крайчеца на едно нещо, почти скрито над надвиснал бряг. Той го измъкна. Беше ра-ничката на Марет и дълги минути преди да я отвори, Кент притиска мокрото съкровище до гърдите си, вперил полубезумни очи долу, където го беше намерил, сякаш и Марет трябваше да е там. След това изтича на скрито място, където слънцето бе напекло голяма, плоска скала направо с брега, и задавен от ридания, отвори раничката. Беше пълна с неща, които девойката бе грабнала набързо в стаята си през нощта на бягството им от къщата на Кедсти, и когато ги извади едно по едно и ги нареди в слънчевия блясък на скалата, нов, внезапен изблик живот потече в жилите му, той скочи на крака и се обърна пак към реката, сякаш осенен от нова надежда. После погледна отново нещата, които бяха скъпи за нея, протегна ръце към тях и пошепна:

— Марет … моя малка богиньо …

Дори и в скръбта всеотдайната сила на любовта към една покойница извика усмивка на изпитото му, брадясало лице. Защото Марет, когато е пълнила раничката си през нощта на припряното бягство, беше избрала чудновати неща. На огряна от слънце скала, където ги беше наредил, стояха обувчиците, пред които бе коленичил в стаята й, а заедно с тях Марет беше натъпкала в раницата една от бухналите, сладко дъхтящи рокли, накарали сърцето му да спре за миг, когато за първи път надзърна в скривалището. Тази рокля вече не беше мека и лека като паяжина, като пух, плъзнал се по бузата му, а мокра и загубила цвят, както лежеше на камъка и струйки вода се стичаха от нея.

Освен обувките и роклята имаше и други интимни предмети от първа необходимост, които Марет беше взела със себе си. Но, Кент вдигна една от обувките и я притисна до хлътналите си гърди — една от обувките, които девойката бе носила в онзи първи чуден ден, когато дойде да го види при Кардиган …

Това отбеляза началото на нова промяна у Кент. Сруваше му се, че е получил вест от самата Марет, че нейният дух се е върнал при него и е с него сега, буди странни чувства в душата и сгрява кръвта му с нов жар. Тя го беше напуснала завинаги и въпреки това се беше върнала. Пред него блесна истината, че този неин дух няма никога да го напусне пак, докато е жив. Усещаше близостта й. Без да съзнава, той протегна ръце и изпита странна радост да се бори със скръбта и самотата. Очите му засветиха с нов блясък, когато загледа дребните й притежания на слънчевата скала. Все едно, че бяха нейна кръв и плът, част от сърцето и душата й. Те бяха гласът на вярата й в него, обещанието и, че ще бъде винаги с него. За първи път от много дни Кент усети нова сила в себе си и разбра, че Марет не си е отишла съвсем, че у него е останало нещо от нея, за което да се бори.

Тази нощ той направи за последен път леглото си в цепнатината между скалите и спа, притиснал намереното съкровище в прегръдките си. На следващия ден потегли на североизток. На петия ден след като напусна района на Андре Боало, даде часовника си на един метис срещу евтина пушка, муниции, одеяло, брашно и готварски принадлежности. След това без повече колебания потъна в горските дебри.

Един месец по-късно никой не би познал в Кент някогашния блестящ полицай от Н-сиото отделение. Брадясал, дрипав, с дълга коса той блуждаеше с единствената цел да бъде сам и да се отдалечи още повече от реката. Случваше се да поговори с някой индианец или метис. Всяка вечер, макар времето да беше много топло, той си запалваше малък огън, защото тъкмо в тези часове, в светлината яа огъня, чувствуваше Марет много близо. И тогава вадеше едно по едно скъпоценните неща от раничката и. Обожаваше тези вещи. Беше увил роклята и двете обувчици в кадифената вътрешна брезова кора. Пазеше ги от влага и бури. Наложеше ли се, беше готов да се бие заради тях. С време те му станаха по-скъпи от собствения живот и отначало по някакъв смътен начин започна да благодари на бога, че не му е отнел всичко.

Кент нямаше желание да постигне забрава. Искаше да помни всяко действие, всяка дума, всяка скъпа милувка, които го свързваха за вечни времена със загубената любов. С всеки изминал ден Марет все повече ставаше част от него. Умряла физически, тя беше винаги до него, гушеше се в прегръдките му през нощта, вървеше за ръка с него през деня. И с тази вяра скръбта му се смекчаваше от блажената и милостива утеха, че притежава нещо, от което нито хората, нито съдбата могат да го лишат — една обична сянка винаги до него.

Тъкмо тази сянка възроди Кент. Тя го накара да вдигне отново глава, да изправи рамене, да погледне пак живота право в лицето. Тя го вдъхновяваше, даваше му смелост и ставаше все по-близка и по-скъпа. Ранната есен го застигна в областта Фон дю Лак, двеста мили източно от форт Чипиуиън. Тази зима той се сдружи с един французин и до февруари двамата ловуваха по края на долните разклонения на тундрите.

Кент си състави много високо мнение за Пикар, своя другар. Но не разкриваше пред него тайната си, нито все повече засилващото се в нето ново желание.

А, колкото повече се проточваше зимата, толкова по-дълбок и неотстъпен ставаше този копнеж. Не го напускаше нито денем, нито нощем. Сънуваше го, когато спеше, и вечно мислеше за него, когато беше буден. Искаше да си отиде у дома. А когато мислеше за дома, това не беше пристанище Атабаска, нито страната на юг. За него „дома“ сега можеше да бъде само едно място в света. Мястото, където бе живяла Марет. Някъде, скрита далече в планините на северозапад, лежеше тази тайнствена Долина на мълчаливите, за която бяха тръгнали, когато девойката беше жива физически. А, духът и искаше сега той да отиде там. Сякаш някакъв глас го молеше, настояваше да отиде там, да остане да живее завинаги, където беше живяла тя. Кент започна да съставя планове и в тези планове намери нова радост и нов живот. Щеше да намери нейната родина: нейните близки, долината, която е трябвало да стане техен рай.

И така, късно през февруари, със своя дял от зимния улов в раницата, той се сбогува с Пикар и пак се запъти към реката.