Джеймс Оливър Кърууд
Долината на мълчаливите (23)

Глава XXII

За кратък миг след счупването на веслото Кент не се помръдна. Усещаше ръцете на Марет да се обвиват все по-силно и по-оилно около врата му. Пред него се мярна обърнатото й нагоре лице, поруменелите й до преди малко бузи — покрити със смъртна бледост и разбра, че без обяснения от негова страна тя схваща почти безнадеждното им положение. Беше доволен от това. Изпитваше облекчение при мисълта, че тя няма да изпадне в паника, каквото й да се случи. Той наведе лице до нейното така, че усети кадифеногладката й буза. Марет обърна устни към него и те се целунаха. За миг прегръдката му стана смазваща, преливаща от любов към нея, отчаяна поради твърдото му решение да я запази от всякакво зло.

Умът му работеше бързо. Имаше може би едно на десет вероятност шаландата, без кормило и неуправлявана от човек, да мине невредима черните отвесни склонове и остри зъбери на Улея. Но, дори и да минеше, те щяха да бъдат във властта на полицията, освен ако някоя прекрасна прищявка на съдбата я тласнеше към брега, преди да мине моторницата.

От друга страна, ако шаландата стигнеше достатъчно далече през долните прагове, биха могли да преплуват. А, пък там, върху раницата, лежеше пушка. Това в края на краищата беше най-голямата надежда на Кент. Шаландата да мине през Улея. Фалшбордовете й щяха да бъдат за тлх по-сигурна защита, отколкото по-тънките стени на моторницата за преследвачите им. В сърцето му кипна изведнъж омраза към тази полиция, член на която е бил и той. Тя ги гонеше, за да ги погуби, и той щеше да се бие. В моторницата надали щеше да има повече от трима души и Кент щеше да ги убие, ако се наложеше да убива.

Сега се носеха като необуздан жребец през кипящите води на бързеите. Тежката им ладия извиваше и се въртеше, мокрите върхове на огромни скали се стрелкаха край тях, малко встрани от талвега. Марет, все още обвила с ръка врата му, беше готова да посрещне смъртната опасност заедно с него. Те виждаха Драконовия зъб, черен и мрачен, изправил се точно на пътя им. След още сто и двадесет секунди щяха или да го връхлетят, или да минат край него. Кент нямаше време да обяснява. Той се втурна при раницата си, измъкна нож от джоба и отряза дебелото въже от еленова кожа, което подсилваше ремъците й. В следващия миг беше вече пак при Марет и връзваше въжето около кръста й. Другия край даде на нея и тя го върза за китката му. Марет се усмихна, когато направи възела. Това беше чудновата, напрегната усмивка, но достатъчна, за да му каже, че не я е страх, че има голяма вяра в него и разбира какво означава въжето.

— Аз зная да плувам, Джимс — извика тя. Ако се ударим в скалата …

Тя не се доизказа поради внезапния вик, изтръгнал сеот неговата уста. Беше почти забравил най-важното от всичко. Нямаше време да развърже ботушите си. С ножа той преряза връзките с един замах надолу. Бързо освободи първо своите крака, след това краката на Марет. Дори в този час на смъртна опасност се възхищаваше да види колко бързо се откликва Марет на мислите, които диктуваха постъпките му. Тя раздра горните си дрехи и ги смъкна, докато той свали дебелата си риза. Стройна дребна фигурка но долна риза, с разкошна коса, развяна от вятъра, идващ през Улея, с гола шия и ръце, със сияещ поглед, отправен към Кент, тя пак се сгуши в прегръдката му и устните й изрекоха нечуто неговото име.

А, след миг обърна нагоре лице и извика бързо:

— Целуни ме, Джимс … целуни ме …

Топлите й устни се притиснаха до неговите, голите ръце обвиха шията му със задушаваща детинска прегръдка. Той погледна напред, застана по-устойчиво, а след това зарови едната си ръка в меката й коса и притисна лицето и до голите си гърди.

След десет секунди дойде ударът. Точно по средата си шалаедата се удари в Драконовия зъб. Кент се беше приготвил за сътресението, но опитът да се задържи на крака с Марет в прегръдките му бе безполезен. Фалшбортът ги запази да не се ударят направо в хлъзгавата скала. Сред изпълнилия ушите му рев на водата той дочу прашене на дърво. Шаландата се изкоруби нагоре от страшната сила под нея и за една-две секунди можеше да се помисли, че тази сила ще я преобърне и потопи. После бавно започна да се изхлузва от острия ръб на скалата.

Хванал се за релинга с едната ръка и вкопчен в Марет с другата, Кент се окова от ужас пред това, което ставаше. Шаландата се насочваше към десния ръкав! В този ръкав нямаше надежда — имаше само смърт.

Марет приемаше смело това, което ги очакваше. В този час, когато във всяка секунда се криеше напрежение, достатъчно за цял живот, Кент видя, че тя разбира всичко. Въпреки това тя не извика. Лицето и беше мъртвешки бледо. Косата, ръцете и раменете и бяха зелени от плиските вода. Но, не беше ужасена така, както бе виждал да се изразява ужас. Когато обърна очите си към него, той се изненада от тихия им, спокоен поглед. Устните й трепереха. Чувствата му намериха израз в безсловесен вик, заглушен от нов трясък на дърво, когато една остра издатина на Зъба смачка малката кабина, оякаш беше от картон. Кент усети да го завладява прилив на нещо тго-силно от заплахата на Улея. Той не можеше да загуби! Това беше недопустимо. Невъзможно! Нали щеше да се бори за нея — това стройно прелестно създание, което му се усмихва дори пред лицето на смъртта!

А, после, когато ръката му я притисна още по-силно, чудовищата на силата и смъртта му дадоха отговора си. Шаландата се смъкна от Драконовия зъб, пълна до половината с вода. Нейният изпопукан и изпочупен корпус заседна в челюстите на скалите на източния ръкав. Тя престана да бъде плавателен съд. Последваха почти без всякакво сътресение наводняване, разпадане и пълно унищожение. И Кент се озова в ревящия воден поток, хванал се за Марет.

Известно време те останаха под повърхността. Черна вода и бяла пяна кипяха и се блъскаха над тях. Като че цял век се мина, докато свеж въздух изпълни ноздрите на Кент. Той избута Марет нагоре и й извика. Чу я да му отговаря:

— Нищо ми няма … Джимс!

Вещината му на плувец беше от малка полза сега. Чувствуваше се като някаква тресчица. Всичките му усилия се насочиха само да служи за преграда между нежното тяло на Марет и скалите. Страхуваше се не от водата, а от камъните.

А, те бяха десетки и стотици, като зъбци на някаква огромна мелачна машина. Устието на ръкава продължаваше четвърт миля. Кент усети първия удар, втория, третия. Не мислеше за време или разстояние и се стремеше единствено да остане между Марет и смъртта. Когато не сполучи за първи път, обхвана го някакъв сляп гняв.

Видя бялата й снага да се изопва върху хлъзгава, разядена от непрекъснатия поток скала. Главата й беше отметната назад. Кент видя дългите кичури на косата, плувнали в бялата пяна и помисли за миг, че крехкото тяло е пречупено. След това усилията му станаха още по-отчаяни. И Марет знаеше какво той се мъчи да направи. Само по някакъв отвлечен начин Кент съзнаваше блъскането и болката. Физически не усещаше никакво страдание. Чувствуваше, че главата му се замайва все повече, а силите все повече напускат ръцете и тялото му.

Бяха наполовина изминали Улея, когато Кент се блъсна в една скала е ужасна сила. Сътресението откъсна Марет от него. Той се гмурна да я хване, не успя и след това я видя насреща си, притиснала се до същата скала. Въжето я беше спасило. Вързано около нейния кръст и неговата китка, то все още ги държеше един за друг с пет стъпки скала помежду им.

Запъхтени, полуживи, те се загледаха през скалата. Сега, като изскочи от водата, кръвта зашуртя от ръцете, рамената и лицето на Кент, но той се усмихна на Марет, както тя му се беше усмихнала преди няколко минути. В очите й се четеше болката от неговите рани. Кент кимна назад, в посоката, от която бяха дошли.

— Най-лошото минахме — опита се да й извика той. Щом си поемем дъх, аз ще се прекатеря през скалата при теб. Ще ни трябват не повече от две минути, може би и по-малко, да стигнем до спокойните води в края на ръкава.

Марет го чу и му кимна в отговор. Той искаше да й вдъхне вяра. И нямаше никакво намерение да почива, защото нейното положение го изпълваше е ужас, който се мъчеше да прикрие. Въжето, два пъти по-тънко от малкия му пръст, я беше задържало в долния край на скалата. Държаха я единствено тънките ивици еленова кожа и тежестта на собственото му тяло. Ако въжето от еленова кожа се скъсаше Той благодари на бога, че на раницата му бе имало това здраво въже. Лека-полека започна да се измъква върху скалата. Обратното течение под камъка бе проточило дългата коса на Марет към него и тя беше една-две стъпки по-близо до вкопчилите се в камъка ръце. Той запълзя натам, понеже схвана, че може да стигне косата по-бързо, отколкото девойката. В същото време трябваше да държи своя край на въжето опънат. Това беше отначало почти свръх-човешка задача. Скалата бе хлъгзава, сякаш намазана с масло. На два пъти очите му се стрелваха надолу по течението с мисълта, че може би ще е по-добре да се хвърли направо във водата и след това да придърпа Марет до себе си с въжето. Това, което видя, го убеди, че такова нещо би означавало край. Трябва да държи Марет в прегръдките си. Ако я загуби дори за няколко секунди, животът ще бъде смазан в тялото й сред този осеян със скали водовъртеж под тях.

Но ето, изведнъж въжето около китката му се отпусна. Внезапно прекъснатото напрежение почти го събори назад. Заедно с това отпускане се чу викът на Марет. Всичко стана за един миг, може би за по-кратко време, отколкото бе необходимо за ума му, за да схване пълния смисъл на нещастието; плъзването на ръцете й от скалата, изчезването на бялото й тяло още по-бялата пяна на бързеите. Скалата беше прерязала въжето и Марет я нямаше! С вик като на безумен Кент се впусна подир нея. Водата го погълна. Той се сви, за да се изтръгне от обратното течение. На двадесет-тридесет стъпки пред него се мярна бяла ръка, после лицето на Марет, а след това тя изчезна зад стена от пяна.

В тази пяна той се стрелна след нея. Излезе оттам заслепен, замъчи се да я напиша, завика името и. Пръстите му хванаха края на въжето, вързани за неговата китка, и той се вкопчи ожесточено в него с убеждението, че е намерил Марет.

По-чести и по-убийствени, напред се изпречваха скалите от долната част на ръкава. Виждаха му се като живи същества, като зли духове, изпълнени с желанието да измъчват и унищожават. Те се нахвърлиха върху му и го биеха. Смехът им беше като рев на Ниагара. Кент вече не викаше. Умът му се помъти, налагаха го тояги — налагаха и смазваха в безформена маса. Отекачащите от скалите пръски, бели като пяна, като захарна глазура на гигантска торта, посивяха, а след това почерняха.

Той не го съзнаваше, когато спря да се бори. Денят угасна. Настъпи нощ. Светът престана да съществува. И за известно време Кент престана да живее.