Джеймс Оливър Кърууд
Долината на мълчаливите (3)

Глава II

Пред прозореца на Кент цареше пролетта, великолепната пролет на Севера и въпреки страшната тежест, която притискаше гърдите, той я поемаше дълбоко и се наведе така, че очите му да обхванат широки простори от света, който само допреди малко е бил негов.

Дойде му наум, че сам той беше предложил това хълмче, откъдето се виждаха и селището и реката, като място за сградата, която доктор Кардиган наричаше своя болница. Това беше груба постройка без всякаква украса, небоядисана и сладко дъхаща аромата на смърчовете, от чиято сърцевина бе издялан нерендосаният й материал. Уханието й беше нещо, което вдъхваше бодрост и надежда. Сребристите й стени, на места златисти и кафяви от смола и осеяни с чепове, говореха радостно за живот, който няма да умре, кълвачи долитаха и чукаха по нея, сякаш тя все още беше част от гората, и червени катерички дърдореха на покрива и палаво се гонеха с меко потропващи крачета.

— Трябва да е много лош екземпляр от човешкия род онзи, който би умрял тука с всичко това пред очите си — беше казал Кент предишната година, когато двамата с Кардиган избраха мястото. Ако умре, гледайки това, той просто трябва да умре, Кардиган! — беше се изсмял той.

А, сега самият Кент беше лошият екземляр, който гледаше вън това великолепие на света!

Погледът му обгърна юга и част от изтока и запада и във всички тези посоки гората нямаше край. Тя приличаше на безбрежно многоцветно море с вдигащи се и падащи неравни талази дотам, където на много мили оттук синьото небе се снишаваше да ги пресрещне. Неведнъж сърцето го заболяваше при мисълта за двете тънки стоманени ивици, които пълзяха стъпка по стъпка и миля по миля откъм Едмънтън, отстоящ на сто и петдесет мили. Това беше за него осквернение, престъпление срещу природата, убийство на любимата му пустош. За това в душата му тази пустош беше прерасла в нещо повече от смърчове, кедров и балсамов, тополов и брезов безкрай, в нещо повече от неизползуван простор от реки, езера и блата. Тя беше индивид, нещо. Любовта му към нея бе по-голяма от любовта му към хората. Тя беше неговият неразгадаем бог. Тя го завладяваше, както не би могла да го завладее никоя религия на света, въвличаше го все по-дълбоко и по-дълбоко в собствената си душа, посвещаваше го в съкровените си загадки и тайни, разкриваше пред него страница след страница от най-великата между всички книги. И чудото сега се криеше в това, че тя беше близо до него, около него, тя го обгръщаше, грееше за него в слънчевия блясък, шепнеше му с тихия полъх на въздуха, кимаше му и му говореше от билото на всеки рид и това го правеше странно щастлив дори в тези часове, когато знаеше, че ще умре.

А, след това очите му се спряха по-наблизо, върху селището, което се губеше покрай самия бряг на бляскащата река, на четвърт миля от болницата. Това също е било пустош в дните, преди да се появи железницата. Отровата на спекулата се надигаше, но още не беше нищо разрушила. Пристанище Атабаска все още продължаваше да е вратата, която се отваря и затваря към великия Север. Сградите му бяха разпръснати и малко на брой, построени от цели трупи или грубо одялани греди. Дори и сега Кент чуваше сънливо да бръмчи в далечината дъскорезницата, която мързеливо изхвърляше все нов дървен материал. Недалече опърпано от вятъра знаме на Британската империя се вееше над агенцията на Компанията на Хъдсъновия залив, обменяла стоките на Севера повече от сто години. В течение на тези сто години пристанище Атабаска бе туптяло с ударите на сърцата на силни мъже, свикнали с пустошта. През него, проправили си път по реката или с шейни с кучета, бяха идвали от юг скъпоценните стоки, срещу които по-далечния Север бе давал в замяна своите още по-скъпоценни кожи. И през този ден, докато Кент наблюдаваше, в Атабаска се извършваше все същото, което бе ставало през годините на цял век. Бригада шаланди, натоварени до планшира, тъкмо потегляше по реката и навлизаше в течението. Кент бе наблюдавал как ги товарят, сега ги виждаше да се отделят мързеливо от брега, дългите им гребла проблясваха на слънцето, екипажите им пееха буйно и с увлечение любимата си песен на куриерите, устремили поглед към очакващите ги приключения на север.

В гърлото на Кент се надигна нещо, което той се помъчи да преглътне, но то се изтръгна от устните му като полугласен вик, почти ридание. Той чуваше далечната песен, буйна и волна като самите гори, и му се искаше да се наведе през прозореца и извика последно сбогом. Защото бригадата — бригада на Компанията, бригадата, пяла своите песни нагоре и надолу по водните пътища на страната, заминаваше на север. А, той знаеше къде отива тя. На север и още по на север, сто мили, петстотин, хиляда, а след това още хиляда, докато и сетната шаланда разтовари скъпоценния си товар. За слабите мургави мъже, които заминаваха с лодките, щяха да се заредят месеци суров живот и вълнуваща радост под открито небе. Сломен от обзелия го копнеж, Кент се облегна назад на възглавниците и си закри очите.

В тези няколко мига въображението му нарисува бързо и живо всичко, което губеше. Утре или вдругиден нямаше вече да е жив, а речната бригада щеше да се носи на север. Да навлезе в Големите бързеи на Атабаска, да се пребори с Улея на смъртта, да се спусне смело по канарите и бързеите на Голямата каскада, въртопите на Дяволската уста, оглушителния рев и кипящите драконови зъби на Черния пад. Чак до края на Атабаска, по Робската река и да продължи по Макензи, докато очуканият от канарите нос на последната шаланда в кервана не се надигащия се прилив на Ледовития океан. А, той, Джеймс Кент, щеше да е мъртъв. Полицаят свали ръце от очите си и когато погледна отново навън, по устните му заигра бледа усмивка. В бригадата имаше шестнадесет шаланди и капитан на най-голямата — той знаеше, беше Пиер Росан. Можеше да си представи как голямото червено гърло на Пиер се издува от юнашката песен, защото жената на Пиер го чакаше на хиляда мили оттука. Водите на реката вече бяха здраво хванали лодките и на Кент му се струваше, както ги гледаше да плават, че това са последните бегълци, спасяващи се от нахълтващите стоманени чудовища. Без да си дава сметка, той протегна ръце и душата му изплака своето сбогом, макар устните да останаха безмълвни.

Зарадва се, когато лодките се загубиха от погледа и гласовете на пеещите гребци заглъхнаха в далечината. И пак се заслуша в мързеливото бръмчене на дъскорезницата, а над главата си чу да тича с кадифени лапички червена катеричка, след това чу и дръзкото и кряскане. Отново го обкръжиха горите. Пряко леглото му падна слънчев лъч. По-силен полъх на въздуха, напоен с парфюма на балсам и кедър, нахлу през прозореца и когато вратата се отвори и в стаята влезе Кардиган, лекарят видя към него да се обръща предишният Кент.

Когато поздрави, в гласа и държането на Кардиган не се забеляза никаква промяна. Но, имаше някакво напрежение в изражението, което той не можа да скрие. Носеше лулата и тютюна на Кент. Той ги остави на масичката, притисна глава до сърцето на Кент и заслуша онова, което наричаше шум — напора на кръвта, минаваща през торбичката на аневризмата.

— Струва ми се, че от време на време го чувам и аз — каза Кент. По-лошо е, нали?

Кардиган кимна:

— Пушенето може да поускори цялата работа. Все пак, щом държиш …

Кент протегна ръка към лулата и тютюна.

— Заслужава си. Благодаря, докторе.

Кент натъпка лулата и Кардиган запали клечка кибрит. За първи път от две седмици облак дим излезе от устата на Кент.

— Бригадата потегли на север — рече той.

— Почти всичкият товар е за Макензи — отговори Кардиган. Далечен път.

— Най-хубавият в целия Север. Преди три години О’Конър и аз го изминахме с бригадата на Фолет. Спомняш ли си Фолет и Ладусьор? Те двамата обичаха едно и също момиче и понеже бяха добри приятели, намислиха да решат въпроса, като преплуват Улея на смъртта. Който излезел пръв, той щял да спечели момичето. Боже, какви смешни работи стават, Кардиган. Фолет излезе пръв, но беше мъртъв. Беше си разбил главата о някой камък. А, Ладусьор до днес не се е оженил за момичето, понеже твърди, че Фолет го победил и че духът ли, какво ли па Фолет щял да го преследва, ако не спази честно условието. Интересно. Той млъкна и се ослуша. По коридора приближаваха стъпки, които не можеше да сбърка.

— О’Конър — каза той.

Кардиган отиде до вратата и я отвори тъкмо когато О’Конър се готвеше да почука. Когато вратата пак се затвори, щабният сержант остана в стаята сам с Кент. В едната от големите си ръце стискаше кутия пури, а в другата държеше букет яркочервени цветя.

— Отец Лейон ми бутна тия неща в ръцете, когато идвах тука горе — обясни той и ги остави на масичката. А, аз … е … аз нарушавам устава, но дойдох тука да ти кажа нещо, Джими. Никога в живота не съм те нарекъл лъжец, но сега ти казвам, че си такъв!

Той стискаше ръцете на Кент със свирепата сила на приятелство, което нищо не може да наруши. Кент се намръщи, но това беше радостна болка. Беше се боял, че О’Коиър ката Кедсти по необходимост ще се обърне против него. След това забеляза нещо необикновено в лицето и очите на О’Конър. Щабният сержант не се вълнуваше лесно, но сега бе явно разтревожен.

— Не зная какво са видели другите, когато ти правеше това признание, Кент. Може моят поглед да е бил по-остър, защото съм прекарал с тебе година и половина на път. Ти лъжеше. Каква игра играеш, приятелю?

Кент изпъшка умолително:

— Нима трябва да повторя всичко това още веднъж? О’Конър закрачи из стаята. Кент беше го виждал да прави това понякога из становете, когато имаха някаква заплетена задача пред себе си.

— Ти не си убил Джон Баркли — настоя той. Не ти вярвам, че си го убил, и инспектор Кедсти не ти вярва, но най-чудното в цялата работа е …

— Кое?

— Че Кедсти много бърза да вземе необходимите мерки по твоето признание. Не вярвам да е в съгласие с разпоредбите на устава. Но, го прави. И аз искам да знам и никога не съм имал по-силно желание да узная нещо. Ти ли уби Баркли?

— О’Конър, ако нямаш вяра в думите на един умиращ, това показва, че не изпитваш особено уважение пред смъртта, нали?

— Такава е теорията, с която борави правото, но понякога тя не е човечна. По дяволите, приятелю, ги ли го уби?

— Да.

О’Конър седна и отвори с ноктите си кутията пури.

— Имаш ли нещо против, ако запуша с тебе? — попита той. Чувствувам нужда. Съвсем съм се побъркал от неочаквани неща тая сутрин. Нали няма да ми се сърдиш, ако те попитам за момичето?

— Момичето ли! — възкликна Кент. Той седна по-изправено и се втренчи в О’Конър.

Очите на щабния сержант го гледаха изпитателно и настойчиво.

— Разбирам, ти не я познаваш — каза той и запали пурата си. И аз не я познавам. Никога не съм я виждал преди. За това се чудя на инспектора Кедсти. Казвам ти, че това е много странно. Той не ти повярва тая сутрин, но въпреки това беше много възбуден. Искаше да дойда с него в къщата му. Жилите се бяха издули на врата му ей така, като малкия ми пръст. После изведнъж промени решението си и каза, че ще отидем в канцеларията. За това тръгнахме по пътя, дето минава през тополовата горичка. Тая работа стана там. Аз не съм много по момичетата, Кент, и ще излезе много глупаво, ако се опитам да ти опиша как изглеждаше това момиче. Но, изведнъж го видяхме там. Стоеше на пътеката на по-малко от десетина стъпки пред нас и ме накара да се закова на място, сякаш ме простреля, И Кедсти трябваше да спре. Чух го как изсумтя или нещо подобно — един смешен звук, като че ли някой го е ударил. Май, че не бих могъл да кажа дали девойката беше с рокля, или не, защото никога не съм виждал лице, очи, коса като нейните и се пулех в тях, като някой втрещен глупак. Тя, изглежда, не ме забелязваше, сякаш бях само разреден въздух, привидение, което не можеше да види. Гледаше право в Кедсти и не сваляше очи от него. После ни отмина. Не изрече нито дума, имай предвид. Доближи се толкова, че можех да я допра с ръка, и чак като дойде тъй близо, свали очи от Кедсти и погледна мен. А, когато ни отмина, аз си помислих какви два пълни идиота бяхме ние, та стояхме там, сковани, като че ли никога не сме виждали хубаво момиче. Тъкмо щях да го кажа това на стария, ето че …

О’Конър прехапа пурата си на две и се наведе по-близо над леглото.

— Кент, кълна ти се, че Кедсти беше бял като тебешир, когато го погледнах! В лицето му не беше останала капчица кръв и той се взираше право напред, сякаш момичето още стоеше там, и пак изсумтя така — това не беше смях. Като, че нещо го задавяше. После каза: „Сержант, забравих нещо важно. Трябва да се върна да говоря с доктор Кардиган. Упълномощавам ви веднага да върнете свободата на Мактригър!“

О’Конър позамълча, сякаш очакваше Кент да покаже някак, че не му вярва. Когато това не стана, запита:

— Беше ли това в съгласие с углавния закон? Беше ли, Кент?

— Не съвсем. Но, като заповед от груповия началник на отделението, то е било закон.

— И аз се подчиних — изръмжа щабният сержант. Но, ако можеше да видиш Мактригър! Когато му казах, че е свободен, и отключих килията, той излезе оттам пипнешком като слепец. И не пожела да се помръдне по-нататък от кабинета на инспектора. Каза, че щял да го чака.

— А Кедсти?

О’Конър скочи от стола и пак тежко закрачи из стаята.

— Тръгна подир момичето! — избухна той. Не ще е направил нищо друго. Той ме излъга за Кардиган. Нямаше да има нищо тайнствено, ако не беше на шейсет, а тя на по-малко от двайсет. Беше много хубава! Но, не е била красотата й, която го е накарала да презеленее там на пътеката. И дума да не става! Казвам ти, че той се състари с десет години за десет секунди. За него в очите на това момиче имаше нещо по-ужасяващо от насочен в гърдите му револвер и след като погледна в тях, първата му мисъл беше за Мактригър, човека, когото ти спасяваш от въжето. Това е странно, Кент. Цялата работа е странна. А, най-странното от всичко е твоето самопризнание.

— Да, всичко това е много чудно — съгласи се Кент. Точно това си мислех през цялото време, драги мой. Виждаш ли, такава една дреболийка като куршума промени всичко. Защото, ако куршумът не беше ме улучил, повярвай ми, нямаше да направя това признание пред Кедсти и един невинен човек щеше да бъде обесен. При сегашното положение Кедсти е потресен, загубил самообладание. Аз съм първият, който опетнява честта на най-доблестната полиция на земята, а съм в отделението на Кедсти. Напълно естествено е това да го разстрои. Колкото за момичето … Кент сви рамене и се помъчи да се засмее. Може да е дошъл тая сутрин с някоя шаланда отгоре и просто да е поизлязло ма разходка — предположи той. Никога ли не си забелязвал, О’Конър, че при известно осветление под тополите човешкото лице понякога изглежда мъртвешко?

— Да, забелязвал съм го, когато дърветата са съвсем разлистени, но не когато тепърва се разлистват, Джими. Виновно беше момичето. Очите му раздрусаха в Кедсти и сетния му нерв. И първите думи на инспектора бяха заповед към мен да освободя Мактригър, придружени от лъжата, че се връща да поговори с Кардиган.

А, пък да можеше да видиш очите на момичето, когато то ги обърна към мен! Бяха сини, сини като теменуги, но мятаха мълнии. Бих могъл да си представя искрящи от гняв черни очи, но пе и сини. Кедсти направо посърна з техния огън. И е имало основание, сигурен съм, основание, което е накарало умът му в същия миг да се насочи към човека в килията!

— Сега, като не ме намесваш мен, тая работа започва да става интересна, каза Кент. То е въпрос на отношенията на това русо момиче и …

— То не е русо … и ти оставаш свързан с тая история — прекъсна го О’Конър. Никога в живота си не съм видял нещо толкова черно като нейната коса. Тя беше великолепна. Ако видиш това момиче веднъж, няма да го забравиш никога през живота си. То никога не е идвало в пристанище Атабаска, нито някъде другаде по тия места. Ако беше идвало, положително щяхме да чуем за него. То е дошло с определена цел и аз вярвам, че е постигнало тая цел, когато Кедсти ми нареди да освободя Мактригър.

— Възможно е и е допустимо — съгласи се Кент. Винаги съм твърдял, че ти си най-добрият аналитик на улики в отделението, Бъки. Но, не ми е ясно каква роля играя аз.

О’Конър мрачно се усмихна:

— Не ти е ясно? Добре, може да съм и сляп, и глупав, а може и да съм малко прекалено възбуден. Но, струва ми се, че от момента, когато очите на инспектор Кедсти се спряха върху това момиче, той се разбърза да освободи Мактригър и да обеси теб. Малко множко бързаше, Кент.

Иронията на съдбата в това положение извика сурова усмивка на устните на Кент, когато той кимна към пурите:

— Ще опитам една от тях след лулата — рече той и отхапа крайчеца на пурата.

И ти забравяш, че няма да ме обесят, Бъки. Кардиган ми е дал срок до утре вечер. Може би до другиден. Видя ли флотилията на Росан да заминава нагоре към север? Това ме накара да си спомня за преди три години!

О’Конър пак му стисна ръката. Сърцето на щабния сержант се сви от студенината й. Той се изправи и загледа през горната част на прозореца, така че Кент да не вижда как му потрепва гърлото. Сетне се запъти към вратата.

— Ще дойда пак утре — каза той. Пък ако узная нещо повече за момичето, ще ти докладвам.

Помъчи се да се засмее, но гласът му затрепера и пресече престорената му веселост.

Кент се заслуша в трополенето на тежките му стъпки, отдалечаващи се по коридора.