Джеймс Оливър Кърууд
Долината на мълчаливите (19)

Глава XVIII

Кент не се помръдна. Сетивата му се притъпиха за известно време. Беше почти безчувствен физически за всички възприятия освен потресение и ужас. Все още се взираше в пепелявосивото сгърчено лице на Кедсти, когато чу вратата на Марет да се затваря. Вик се изтръгна от устата му, но той не го чу. Не осъзна, че издава някакъв звук. Тялото му се затресе от внезапни тръпки. Не можеше да не повярва, понеже уликите бяха налице. Както инспектор Кедсти е седял на стола си, Марет Радисон го е ударила изотзад с някакъв тъп предмет. Ударът го е зашеметил.

А, след това …

Той прокара ръка по очите, сякаш за да избистри зрението си. Това, което беше видял, не бе възможно. Тези улики не бяха възможни. Нападната, в смъртна опасност, в защита на честта или любовта, Марет Радисон беше способна да убие. Но, да издебне жертвата си изотзад — това бе немислимо! И въпреки всичко борба не бе имало. Дори револверът на пода не говореше за такова нещо. Кент го вдигна. Разгледа го внимателно и пак несъзнателният вик на отчаяние се изтръгна от него като полугласен стон. Защото върху дръжката имаше петно кръв и няколко побелели косъмчета. Кедсти е бил зашеметен от удар със собствения му револвер!

Когато остави оръжието на масата, очите му доловиха неочаквано блясък, а стомана под крайчеца на вестника и той издърпа от скривалището мм дълги ножици за хартия, които Кедсти е използуйал за изготвянето на тетрадките си с изрезки от Пресата и официалните доклади. Това бе последната бръмка в смъртоносните улики. Револверът с издайническото кърваво петно, ножиците, плитката коса и Марет Радисон. Усети изведнъж да му се завива свят. Шокът бе засегнал всички нервни центрове в тялото му и когато този шок премина, Кент беше мокър от пот.

Реакцията настъпи бързо. Това е лъжа — каза си той. Уликите са подправени. Марет не може да е извършила това престъпление, както ай го бе представил. Има нещо, което не е видял, което не може да види, нещо, което остава скрито за него. В един миг беше станал предишният Джеймс Кент. Подсъзнателните процеси на ловеца на престъпници скочиха по местата ой като обучени войници. Той видя Марет пак така, както при влизането си в стаята. Това, което бе доловил в широко отворените й очи, не беше настървението на убиеца. Нито омраза. Нито лудост. Това бе гърчещо се, кървящо сърце, което му се молеше в мъка, каквато никога не беше виждал в други човешки очи. И изведнъж гръмък глас се издигна в разума му, заглуши всичко друго и му каза какво презряно нещо е любовта, ако в тази любов няма вяра.

С усещане, че сърцето му го задавя в гърлото, той се обърна отново към Кедсти. Безполезността на това, което беше нарекъл в себе си „вяра“, му се налагаше и почти го сковаваше, но Кент се бореше за тази вяра дори когато очите му отново се взряха в страшната мъка, изписана на лицето на Кедсти.

Започваше да се успокоява. Допря бузата на покойника и видя, че не е вече топла. Трагедията вероятно се бе разиграла един час преди това. Изследва по-внимателно ожуленото място на челото. Раната не беше дълбока и причинилият я удар трябва да е зашеметил полицейския инспектор само за малко. В това време навярно се е разиграло другото. Въпреки почти свръхчовешкото усилие да отблъсне тази картина, Кент я виждаше живо. Бързото обръщане към масата, мисълта, подсказана от ножиците, отрязването на дългия сноп коса, задушаването на Кедсти до смърт при идването му в съзнание. Кент си шепнеше непрестанно колко невъзможно, колко абсурдно, колко нелепо е това. Само побъркан човек можеше да измисли този чудовищен начин за убиването на Кедсти. А, Марет не беше луда.

Тя бе нормална.

Като очите на търсещ дирята копой неговите очи бързо огледаха стаята. На четирите прозореца имаше дълги шнурове за дърпане на завесите. По стените, окачени като трофеи, висяха оръжия. В единия край на писалището Кедсти държеше каменна томахавка, която употребяваше като тежест за книжа. Още по-близо до ръцете на покойния, незакрита от книжата, имаше връзка за висок ботуш. Под безжизнената му дясна ръка лежеше револверът. При близостта на тези възможни оръжия на смъртта, готови да бъдат грабнати без всякакво затруднение или загуба на време, защо убиецът е прибягнал до плитка женска коса? Връзката за ботуша привлече погледа на Кент. Не беше възможно човек да не я види — два лакътя дълга ивица еленова кожа. Той се залови да търси другата и я намери на пода, където беше стояла Марет Радисон. И пак неразрешимият въпрос замъчи ума на Кент:

Защо убиецът е използувал плитка коса вместо връзка от еленова кожа или един от шнуровете за завеси, които са висели пред очите му на прозорците?

Той обиколи един по един прозорците и се увери, че са затворени. После още веднъж се наведе над Кедсти. Знаеше, че в последните минути на живота Кедсти е изтърпял бавни, непоносими мъчения. Това подсказваше разкривеното му лице.

А, полицейският инспектор беше силен човек. Той се е борил, все още отчасти зашеметен от удара. Но, е трябвало човек да има сила, за да го надвие дори и тогава, да държи главата му извита назад и бавно да изстисква живота от него с примка от коса. И сега, когато значението на всичко, което виждаше, започна да става по-ясно, Кент усети в душата си над всичко друго бавно да надделява безгранична радост. Не можеше да си представи Марет Радисон да е убила Кедсти със силата на своите две ръце и тяло. Сила, по-голяма от нейната е държала инспектора на съдбоносния стол и тази сила е изстискала живота му!

Кент бавно излезе от стаята и безшумно затвори вратата подире й. Откри, че входната врата е отключена, както я бе оставил Кедсти.

До тази врата спря за малко с почти спрян дъх. Ослуша се, но нито звук не се чуваше от мъждиво осветеното стълбище.

Нова мисъл го потискаше сега. Тя взе връх над сътресението от трагедията, над събудилите се отначало подтици на ловеца на престъпници, завладя го с осъзнаването на ужас, пред какъвто никога още не се беше изправял. Подействува му много по-тежко от самото убийство на Кедсти. Мисълта беше за Марет, за съдбата, която й готвеха зазоряването и откриването на престъплението. Ръцете му се стиснаха в юмруци, челюстите се стегнаха. Светът беше отгротив него, а утре щеше да бъде и против нея. При наличието на воички тези улики там, в стаята, той единствен нямаше да вярва, че тя е виновна в смъртта на Кедсти.

А, и той, Джим Кент, вече беше убиец в очите на правосъдието. Чувствуваше бавно да нараства в нето просветлението нта един нов дух, да набира мощ една нова сила. До преди няколко часа е бил отвергнат. Бил еосъден. Животът за него е бил ограбен от последната надежда. И в този час на най-мрачно отчаяние при него бе дошла Марет Радисон. В буря, от която се е тресла земята под краката и и е пламвал в огньове непрогледният мрак на небето над главата и, тя се беше борила заради него. Не се беше замисляла за нищо. Не се беше спряла пред никакви опасности. Беше просто дошла — защото е вярвала в него. А, сега горе тя беше жертва на страшната цена, която трябваше да плати за неговата свобода. Защото Кент вярваше, след като тази мисъл го прониза като удар с кама, че е така. Самото му освобождаване я беше довело до връхната точка, в резултат на която Кедсти бе мъртъв.

Кент отиде при стълбището. Безшумно, както беше без обувки, се заизкачва нагоре. Искаше да извика името на Марет, преди още да е стигнал горе. Искаше да отиде при нея с отворени обятия. Но се доближи тихо до вратата й и надзърна вътре.

Девойката лежеше свита, грохнала на леглото. Лицето не се виждаше, а навред наоколо бе разпиляна разкошната си коса. За миг Кент се уплаши. Стори му ое, че не диша. Тя лежеше тъй неподвижно, че приличаше на мъртва.

Стъпките му не се чуха, когато прекоси стаята. Той коленичи до нея, протегна ръце и я прегърна.

— Марет! — повика той полугласно.

И усети внезапна тръпка като лек шок да пробягва по тялото и. Захлупи лице така, че се зарови в косата й, все още влажна след дъжда. Притегли я по-близо, стисна ръце около стройната й снага и от нея се изтръгна лек вик — жалък стон, ридание без сълзи.

— Марет!

Не каза нищо повече. Беше всичко, което можеше да каже в този миг, когато сърцето му биеше оглушително срещу нейните гърди. И тогава усети ръцете й бавно да го отблъскват, видя бялото лице, широко отворените втренчени очи наблизо до неговите. Тя се дръпна от него, долепи се до стената, все още сгушена като дете на леглото, с очи, впити в него по начин, който го плашеше. В тях нямаше сълзи. Не беше плакала. Но, лицето й беше бледо, както го видя долу, в стаята на Кедсти. Част от ужаса и смайването бяха се уталожили. Имаше друго изражение, когато очите се спряха върху Кент. Това бе изражение на съмнение на неврра, нещо, което бавно се стопяваше пред чудото на изумително откровение. Истината блесна пред него.

Марет не беше очаквала да дойде при нея така. Била е убедена, че ще побегне в нощта, ще се спасява от нея, както би бягал от чума. Тя вдигна ръце с това привично движение, с което хващаше бялото си гърло, а устните образуваха дума, която Марет не изговори.

Кент за собствено изумление се усмихваше, все още застанал на колене. Той се вдигна и изправи, загледан надолу към нея по същия странен, утешаващ, всесилен начин. Тази тръпка постепенно преминаваше в нейните жили. Вълна от руменина пропъждаше смъртната бледост от лицето й. Устните й бяха притворели и тя дишаше учестено, малко възбудено.

— Аз мислех, че … ще си отидете! — рече Марет.

— Но не без вас — отговори Кент. Дойдох да взема и вас.

Той извади часовника си. Беше два часът. Кент го протегна надолу така, че да може тя да види циферблата.

— Ако бурята продължи, имаме три часа до съмване — каза той. За колко време можете да се приготвите, Марет?

Напрягаше всички сили гласът му да звучи спокойно и без възбуда. Борбата беше страшна. И Марет не беше сляпа, та да не го съзнава. Тя се надигна от леглото и застана пред него с ръце, все още притиснати до пулсиращото гърло.

— Вие вярвате, че аз убих Кедсти — каза тя с глас, който едва се отронваше от устните й. И сте дошли да ми помогнете … да ми се отплатите за това, което се помъчих да направя за вас? Така ли е, Джимс?

— Да ви се отплатя?! — възкликна той. Не бих могъл да ви се отплатя за милион години! Тоя ден, когато за първи път дойдохте в болницата на Кардиган, вие ми подарихте живота. Вие дойдохте, когато в мене бе угаснала и последната искрица надежда. Винаги ще вярвам, че съм щял да умра същата нощ. Но, вие ме спасихте. От момента, когато ви видях, аз ви обикнах и мисля, че не друго, а тая любов ме запази жив. А, после дойдохте при мене пак в бурята. Да ви се отплатя! Не мога. Никога не ще мога. И да сте мислили, че съм убил човек, това не е имало значение. Вие пак дойдохте. И дойдохте, готова да убивате, ако се наложи заради мен. Не се опитвам да си обясня защо! Но, вие дойдохте. Бяхте готова да убивате. А, аз съм готов да убивам тая вечер заради вас! Нямам време да мисля за Кедсти. Мисля за вас. Ако сте го убили вие, казвам само, че трябва да е имало много сериозно основание за това. Но, не вярвам да сте го убили вие. Не бихте могли да го направите … с тия ръце!

Неочаквано той се пресегна и ги хвана, като плъзна пръстите си към китките й, така че нейните ръце се озоваха върху неговите — ръце малки, с тънки пръсти, с меки длани, красиви.

— Тия ръце не биха могли да го направят! — възкликна той почти с ожесточение. Готов съм да се закълна, че не биха могли!

Очите и лицето й пламнаха при тези думи.

— Вярвате ли в това, Джимс?

— Да, също както вярвам, че не съм убил Джон Баркли. Но, светът е против нас. Сега е против двама ни. И ние трябва да намерим тая ваша скрита долина заедно. Разбирате ли, Марет? И аз много се радвам. Той се обърна към вратата.

— Ще бъдете ли готова след десет минути? Марет кимна:

— Да, след десет минути.

Кент изтича в коридора, слезе на долния етаж и заключи входната врата. После се върна в скривалището си под покрива. Чувствуваше, че го е обладала някаква странна лудост, защото след тазвечерната трагедия само някаква лудост можеше да го докара до изпитвания сега възторг. Смъртта на Кедсти като че остана изместена далече от много по-важно нещо. Факта, че от този час трябва да се бори за Марет, че тя принадлежи на него, че трябва да дойде с него. Той я обичаше. Която и да беше, каквото и да беше извършила, нямаше значение, той я обичаше. Много скоро тя щеше да му разкаже какво се е случило в стаята долу и всичко щеше да ое изясни.

Само една мъничка частица от разума му се бореше против него. Тя му повтаряше като папагал, че гърлото на Кедсти е било стегнато с плитка от косата на Марет и че тази моса го е удушила. Но, Марет щеше да обясни и това. Кент беше сигурен. Ако се вземеха предвид всичките факти, разсъжденията му не бяха логични и разумни. Той го знаеше. Но, любовта му към това момиче, навлязло странно и трагично в неговия живот, му действуваше опияняващо. И вярата му бе безгранична. Тя не е убила Кедсти. Така му твърдеше друга част от разума, дори като си спомнеше, че само преди няколко часа Марет му бе казала съвсем спокойно, че би убила полицейския инспектор при известни обстоятелства.

Ръцете му работеха със същата бързина, както и мислите. Той навърви високите си униформени ботуши. Прибра всичката храна и съдове от масата в стегнат пакет и ги сложи в раницата. Изнесе я заедно с пушката в коридора. След тава се върна при стаята на Марет. Вратата беше затворена. При почукването гласът на девойката му отговори, че не е още готова. Кент зачака. Чуваше я да се движи бързо из стаята. После настъпи тишина. Минаха още пет минути … десет … петнадесет. Той почука пак на вратата. Този път тя се отвори.

Той силно се втренчи, изумен от промяната в Марет. Девойката се беше дръпнала назад от вратата, за да му направи път да влезе, и стоеше, цялата осветена от лампата. Стройната й, прекрасна снага беше облечена със синьо рипсено кадифе. Дрехата беше плътно прилепнала, момчешка, полата стигаше само малко под колената. Обута беше с високи ботуши от еленова кожа. На кръста си носеше кобур с малкия черен револвер. Косата бе вдигната нагоре и прибрана под стегнат тюрбан. Беше изключително хубава, както стоеше там и го чакаше и Кент виждаше, че в тая хубост няма нищо преднамерено. Рипсеното кадифе, тюрбанът, късата пола и високите ботушки с връзки бяха точно за пустошта. Тя не беше неопитна новачка. Беше малка коренячка от глава до пети! Радост светна на лицето на Кент. Но, той остана изумен не само от преображението, дължащо се на дрехите. Тя се бе променила и по друг начин. Бузите й бяха поруменели. Очите блестяха с чудновато, прекрасно сияние, вперени в него. Устните й бяха червени — същите, както онзи първи път при Кардиган. Бледостта, страхът, ужасът бяха изчезнали, изместени от потиснатата възбуда на човек, комуто предстои неизвестно приключение.

На пода лежеше раница само наполовина колкото неговата. Кент я вдигна и откри, че почти съвсем не тежи. Той я пристегна върху своята, докато Марет си сложи мушамата и заслиза по стълбите първа. Когато Кент стигна долу, тя го чакаше там с голямата гумена мушама на Кедсти в ръце.

— Трябва да я облечете — каза девойката. Тя леко потрепери, когато му подаде мушамата. Руменината почти съвсем избледня по бузите й, когато се обърна към вратата, зад която мъртвецът седеше на своя стол, но чудният блясък все още светеше в очите, докато му помагаше с раницата и дрехата, а след това остана за миг, с едната ръка допряла неговите гърди, а другата нейните устни, сякаш се канеше да каже нещо, което таеше в себе си.

Няколко крачки отвъд те чуваха бурята. Тя като, че се нахвърли върху къщата с нова ярост, затропа на вратата, затътна над главите им с гръмотевици и ги канеше, ако смеят, да излязат. Кент посегна нагоре и изгаси светлината в коридора.

На тъмно отвори вратата. Дъждът и вятърът нахлуха вътре. Със свободната си ръка той затърси, намери Марет, дръпна я подире си и затвори вратата. Когато навлязоха от осветения коридор в бурята, почувствуваха се като погълнати от някаква черна бездна. Тя ги обгърна и смаза. Сетне изведнъж блесна светкавица и Кент видя лицето на Марет, пребледняло и мокро от дъжда, но обърнато към него с все същото чудновато сияние в очите. То го развълнува. Дори и в мрака то не угасваше. Светеше в очите й, откакто се беше върнал при нея от Кедсти и коленичил пред леглото, за миг я беше прегърнал.

Едва сега в беснеещата буря можа да си обясни тава чудо. Причината беше той. Причината беше вярата му в нея. Дори смъртта и ужасът не можаха да я изличат от нейните очи. Искаше му се да извика от радост при това откритие, да закрещи буйно въпреки вятъра и дъжда. Усети да се разраства в него сила, по-мощна от стихията на нощта. Ръцете й го стискаха над лакътя, сякаш я беше страх да не го загуби в тази черна бездна. Лекият им натиск беше като контакт, чрез който до него стигаше топлата тръпка на електрически ток. Кент протегна ръка и я притегли до себе си така, че за миг лицето му се притисна до върха на мокрия малък тюрбан. И тогава я чу да казва:

— В ръкава на реката има шаланда, Джимс. Тя е близо до края на пътеката. Мосю Фингърс я държеше там готова за всеки случай.

Беше мислил за дюкяна на Кросен и за открита лодка. И пак благослови Фингърс, когато стисна ръката на Ма-рет в своята и се насочи към пътеката, която водеше през тополовата горичка.

Краката им зашляпаха дълбоко в киша и кал, а дъждът се придружаваше от вятър, който не ги оставяше да си поемат дъх. Човек не можеше да види дърво на крачка пред себе си и Кент се надяваше, че ще има достатъчно често светкавици, за да могат да си намерят пътя. В първото припламване погледна надолу по склона към реката. По него се стичаха поточета вода. Камъни и пънове препречваха пътя, а почвата под краката беше хлъзгава. Пръстите на Марет пак се вкопчиха в неговите, както се беше държала за него при бясното им бягсво от казармите и къщата на Кедсти. Тогава бе тръпнал в безкрайна радост от вълнението, което те будеха у него, но сега тръпнеше от по-друго вълнение — това бе едно завладяващо чувство на притежание. Тази нощ с бурята и непрогледния мрак бе най-прекрасната от всички.

Кент сякаш не възприемаше несгодите на бурята. Тя не можеше да спре радостния кипеж на кръвта. Слънцето и звездите, денят и нощта, слънчевият блясък и облаците бяха незначителни и несъществени сега. Защото до самия нею, борещо се заедно с него, уповаващо се на него, безпомощно без него беше живото дишащо същество, което той обичаше повече от собствения си живот. Дълги години, без да го знае, бе чакал тази нощ и сега, когато тя настъпи, заля и отнесе стария му живот. Той вече не беше преследвачът, а преследваният. Не беше вече самичък, а имаше безценно нещо, заради което да се бори — безценно и безпомощно същество, вкопчило се в пръстите му в мрака. Чувствуваше се не като беглец, а като човек, постигнал велика победа. Не изпитваше никаква несигурност или съмнение.

Реката беше напред, а за него реката се бе превърнала в душата и надеждата в живота. Това бе реката на Марет и неговата река, след малко те щяха да бъдат на нея. И тогава Марет щеше да му разкаже за Кедсти. Беше сигурен в това. Щеше да му разкаже какво е станало, докато е спал. Вярата му бе безгранична.

Те стигнаха подгизналата падинка в подножието на рида и светкавицата разкри пред него края на тополовата горичка, в която О’Конър бе видял Марет преди много седмици. Пътеката към ръкава на реката извиваше пред нея и Кент се запъти слепешката нататък в тъмнината. Не се опитваше да говори, но пусна ръката на спътницата си, когато излязоха на равно и я прегърна така, че да я запази от напора на бурята. После храсти ги зашибаха по лицата и те спряха да дочакат нова светкавица. Кент нямаше чак толкова голямо желание тя да блесне. Той притегли девойката още по-близо и в тази непрогледна бездна, с потопа наоколо и трясъка на гръмотевицата над главата и, тя се сгуши на гърдите му така, че той усещаше тялото й да пулсира до неговото и Марет зачака заедно с него. Нейната крехкост, тази нейна безпомощност, тънката й фигурка, побрала се в извивката на неговата ръка, го изпълваха с безкраен възторг. Сега не си я представяше като прекрасното безстрашно създание, което бе насочило малкия си черен револвер срещу тримата мъже в казармата. Тя не беше вече тайнствената, недостижима жена, която го беше държала в своеобразно страхопочитание през пър-вия час в къщата на Кедсти. Защото сега се беше свила до него, обзета от страх и напълно в негова власт. В тази хтихия на бурята нещо му подсказваше, че смелостта й се е пречупила и без него тя ще бъде загубена или ще нададе викове от страх. И той се радваше! Притисна я по-силно, наведе глава така, че лицето му докосна мократа, смачкана коса под ръба на тюрбана. А, после светкавица раздра нощта отново и Кент видя пред себе си как да стигне пътеката.

Дори на тъмно не беше трудно да се върви по добре утъпкания коларски път. Над главите им свистяха и виеха върхарите на тополите. Под краката им на места пътят представляваше ручей или беше така наводнен, че се превръщаше във вир.

В непрогледния мрак те нагазиха един такъв вир и колкото и да му пречеха двете раници и пушката, Кент внезапно спря, вдигна Марет на ръце и я носи докато стигнаха по-високо място. Не й поиска разрешение И за минута-две Марет лежа сгушена в ръцете му, а за един вълнуващ миг неговото лице допря мократа и от дъжда буза.

Чудното в приключението им беше, че и двамата не проговаряха. За Кент установилото се между тях мълчание ое нещо, което нямаше желание да наруши. Чувствуваше че в това мълчание, оправдано и породено от бученето на бурята, нещо прекрасно ги сближава все повече и повече и че думите може да развалят неподдаващата се на описание магия на това, което става. Когато после Марет отново стъпи на крака, ръката й случайно попадна върху неговата и за миг пръстите й я обхванаха с леко стискане което значеше за него повече от хиляди благодарствени думи.

Четвърт миля оттатък тополовия гъстак те стигнаха началото на смърчовата и кедрова гора и скоро гъстата преграда на дърветата ги скри, защити ги от вятъра, но мракът там напомняше още повече бездънна яма. Кент беше забелязал, че гръмотевиците и светкавиците се отдалечават все по на изток и сега разредилите се проблясъци на електрическия огън едва осветяваха пътеката пред тях. Дъждът не плющеше така свирепо. Те чуваха воя на смърчовите и кедрови върхари и жвакането на ботушите в калта и водата. По едно време стигнаха място, където върховете на смърчовете се сплитаха над главите им. Там беше почти тихо. И тогава Кент дълбоко, свободно си отдъхна и радостно, възторжено се изсмя.

— Измокри ли се, малко Сиво гъсенце?

— Само отвън, Голяма видро. Перата ми ме запазиха сухи.

В гласа й прозвуча трепереща, полуридаеща, полуликуваща нотка. Не беше глас на човек, извършил преди малко убийство. Имаше в него покруса, която Кент знаеше. Тя се мъчеше да прикрие със смели думи. Дори и сега когато стояха там близко един до друг, двете й ръце бяха вкопчени в ръкава на гумената му мушама, сякаш я беше страх, че нещо може да ги раздели в този предателски мрак. Кент потършува малко и измъкна от вътрешен джоб суха носна кърпа. След това намери лицето й, повдигна го малко и го избърса. Би могъл да направи същото с плакало дете. Сетне тръкна и своето, пак я прегърна и двамата продължиха напред.

Имаше половин миля от началото на гората до ръкава на реката и пет-шест пъти на това разстояние Кент вдига девойката на ръце и я пренася през локви, в които затъваше почти до върха на ботушите. Светкавиците вече не им помагаха. Дъждът все още упорито валеше, но вятърът бе спрял с отминаването на бурята към изток.

Гъсто обрасъл с гора, самият ръкав не можеше да се различи в тъмнината. Сега Марет го водеше, макар Кент и да вървеше пред нея, хванал я здраво за ръка. Освен ако Фингърс бе променил мястото, шаландата трябваше да бъде някъде на четиридесет-петдесет крачки от края на пътеката. Била малка шаланда за двама със спретната кабинка, издигната по средата. И била вързана близо до брега. Марет му разказа това, докато търсеха слепешката пътя си през храсти и тръстики. После той се спъна в нещо, опънато на височината на коляното му, и откри, че е въже.

Кент остави Марет, опряла гръб на дървото, за което бе вързано въжето, и се качи в лодката. На дъното имаше три-четири пръста вода, но кабината беше изградена върху платформа, издигната над пода на плоскодънката, и той се надяваше, че е още суха. След кратко търсене напипа извитата тел, която държеше затворена вратата. Отвори, наведе ниско глава и влезе. Стаичката беше не повече от четири стъпки висока и за по-удобно Кент коленичи, докато тарашуваше под мушамата за непромокаемата кутия кибрит. Водата още не беше заляла пода.

В светлината от първата драсната клечка видя вътрешността. Това беше миниатюрна кабина, малко по-голяма от някои сандъци, каквито бе виждал. Беше към осем стъпки на дължина и шест на ширина, а таванът бе толкова нисък, че дори както стоеше на колене, главата му опирайте в него. Клечката догоря и той запали друга. Този път видя свещ, сложена в разцепена брезова клечка, която стърчеше от стената. Кент се промъкна до нея и я запалил За миг се поогледа и пак благослови Фингърс. Малката, шаланда беше приготвена за път. В дъното имаше сковав ни две тесни легла, толкова близо едно над друго, че Кент се усмихна при мисълта как ли ще се вмъкне в някое от тях. Имаше одеяла. На разстоянието на протегната ръка имаше мъничка печица, а до нея купчина подпалки и сухи дърва. Цялото това нещо му напомняше детска кукленска къща. И въпреки всичко имаше място и за широко, удобно плетено кресло, столче и гладко рендосана дъска, прикрепена под прозорчето така, че да служи вместо маса. Тази маса беше отрупана с множество пакети.

Кент смъкна раниците и се върна при Марет. Тя беше дошла до борда на шаландата и тихо го повика, когато го чу да цапа през водата. Ръцете й бяха протегнати към него, за да го срещнат в тъмнината. Той я пренесе през плитката вода в краката си и се засмя, когато я остави в края на платформата пред вратата. Това бе нисък, радостен смях. Жълтата светлина на свещта запращя пред мокрите им лица. Кент виждаше Марет само смътно, но очите й сияеха.

— Твоето гнездо, малко Сиво гъсенце — каза той нежно, Марет протегна ръка и докосна лицето му.

— Ти беше добър към мене, Джимс — рече тя с леко треперещ глас. Можеш … да ме целунеш.

Вън сред плющенето на дъжда сърцето на Кент преливаше от песен. В душата му се надигна желание да запее с пълен глас към света, който той напускаше тази нощ завинаги, хвалебствен химн на радост и победно тържество. Тръпните топли утни на Марет го превърнаха в свръхчовек и когато скочи в мрака на брега и с единствен замах на ножа преряза въжето, му се искаше да даде израз на чувствата си, както лодкарите бяха славословили свободата си в деня, когато голямата бригада потегли на север. И наистина запя с глас, задавен от смях и ридание. С исполинска сила той тласна шаландата насред ръкава, а след това размаха напред-назад дългата лопата за един човек и поведе лодката към реката със силата не на един, а на два чифта ръце. Зад затворената врата на мъничката кабина беше всичко, заради което заслужаваше да се бори на този свят. Като обърнеше глава, виждаше мъждивата светлина на свещта в прозорчето. Светлината … кабината … Марет!

Той се изсмя безсмислено, глупаво, като малко момче. Започна да долавя глухо, ручащо ромолене — звук, който с всеки замах на веслото се разрастваше в по-ясен, подобен на водопад рев. Беше реката. Засилен от придошлите води, това беше ужасяващ звук. Но, Кент не се боеше от него. Това беше неговата река. Тя бе негова приятелка. Това беше туптенето и биенето на живота за него сега. Нарастващото и бучене не вещаеше заплаха, а напомняше радостна глъч на множество гласове, които го викаха, радваха се на идването му. То се засилваше в ушите. Над главата му черното небе се разтвори пак и право надолу се изля пороен дъжд. Но бученето на реката надделяваше над плющенето на дъжда и идваше все по-близо и по-близо. Кент усети първите удари на въртящото й течение в носа на шаландата, сякаш мощни ръце се бяха протегнали напред от тъмнината. Той разбра, че началото на течението го е хванало и го носи към главния поток. Прибра веслата и се изправи, обърнат към вилнеещия непрогледен хаос напред. Чувствуваше под краката си бавния и мощен пулс на великия поток, носещ се към Робската река, към Макензи и Ледовития океан. И най-после закрещя сред пороя на бурята — вик на радост, на възторг, на надежда, които стигаха отвъд човешките закони и се обърна към мъничката кабина, където през гъстата мрежа на прогиз-налата нощ миниатюрното прозорче светеше с жълтата светлина на свещта.