Джеймс Оливър Кърууд
Долината на мълчаливите (11)

Глава X

Колко ужасна и непростима бе обладалата го лудост, Кент разбра в момента, когато се вдигна от проснатото тяло на Мърсър. Никога досега умът му не бе пламвал от тази лудост. Отначало си помисли, че е убил негодника. Това, което го накара да дойде на себе си, не беше нито съжаление, нито разкаяние. Мърсър, този страхливец и предател, подлец от най-долен вид, нямаше никакво оправдание да живее. Когато Кент със залитане се изправи, умът му се проясни при мисълта, че е загубил изгледи да стигне реката.

Чуваше тичащи крака. Видя бързо приближаващи хора, залени от звездна светлина. А, той бе твърде слаб, за да се бие или бяга. Малкото сили, които беше насъбрал и които възнамеряваше да използува пестеливо за бягството, бяха изчерпани. От раната, седмиците, прекарани на легло, мускулите, непривикнали на страхотното напрежение в тези минути на отмъщението, той се олюляваше запъхтяни не се помръдваше, а стъпките на тичащите идваха все по-близо.

Главата му се маеше. За минута-две ужасно му се зави свят и в първия миг, когато и сетната капка кръв, като че беше нахлула в мозъка, зрението му измени, а чувството за посока се изгуби. Беше се пресилил в гнева си. Знаеше, че нещо е станало вътре в него и че е безпомощен. Дори и сега първият му подтик беше да се довлече до безжизнения Мърсър и да го срита, ио някакви ръце го хванаха и задържаха. Той чу изумен глас, сетне още един и нещо твърдо и студено стегна китките му като чифт беззъби челюсти.

Младши полицаят Картър, дясната ръка на Кедсти в казармите, беше първият, когото Кент видя. След това стария Сандс, общия прислужник на Кардиган. Бързо, както му беше прилошало, умът му се избистри отново и кръвта пак се задвижи равномерно по цялото тяло. Той вдигна ръце. Картър беше му нахлузил чифт белезници и лунната светлина заблещука по лъскавата стомана. Сандс стоеше наведен над Мърсър, а Картър говореше с тих глас:

— Съжалявам, Кент. Но съм длъжен да го направя. Видях те през прозореца в същия миг, когато Мърсър изпищя. Защо се спря заради него?

Мърсър се изправяше с помощта на Сандс. Той обърна отекло и невиждащо лице към Кент и Картър. Ломотеше през сълзи и стенеше, сякаш се молеше за милост от страх, че Кент още не е свършил с него. Картър дръпна Кент.

— Сега мога да направя само едно — рече той. То не е приятно. Но, според разпорежданията на закона трябва да те заведа в казармата.

В небето Кент виждаше пак ясно звездите, а белите му дробове жадно поемаха хладния въздух, както в чудните минути преди схватката с Мърсър.

Беше загубил. И причината да загуби бе Мърсър. Картър усети, както вървеше, хванал Кент за ръката над лакътя, как мускулите на окования се стегнаха.

Но, Кент стисна зъби и не отговори на казаното от Картър и Картър чу само нещо, което прозвуча като ридание, заглушено в гърлото на другаря му.

Картър бе също човек, закърмен с буйната кръв на Севера и разбираше какво става в душата на Кент. Защото Кент е бил само на косъм от свободата си.

Пели беше дежурен в казармите и тъкмо той го затвори в една от трите килии зад канцеларията на отделението. Когато Пели си отиде, Кент седна на крайчеца на затворническото легло и за първи път даде израз на пълното си отчаяние, като отрони тежка въздишка. Преди половин час светът бе протегнал ръце към него и той се беше втурнал към обятията му само за да се види застрашен като от дамоклев меч от най-жестоката трагедия в целия си живот. Защото това бе истинска трагедия. Сега нямаше никаква надежда. Пипалата на правосъдието го бяха оплели и не можеше вече и да мечтае за избавление.

Страшна беше мисълта, че именно той, Джеймс Кент, се е занимавал с направата на тези килии! Запознат с всичките фокуси и хитрости на затворниците, намислили да избягат, не беше допуснал слабо място в устройството им. Той сви отново ръце в юмруци, прокле наум Мърсър и отиде при преграденото с решетки прозорче на килията, което гледаше към реката. Сега реката беше близо. Чуваше ромона й. Виждаше движението й и това движение с играещата по него светлина на звездите му се видя сега като някакъв гърчещ се, почти беззвучен смях, който го подиграваше за глупостта му.

Кент се върна при леглото и в очаяние зарови лице в ръцете си. Половин час не вдигна глава. За първи път в живота знаеше, че е победен, така безмилостно победен, че нямаше вече желание да се бори и на душата му бе притъмняло от останките на всичко, което беше загубил.

Най-после отвори очи в мрака на затворническата си килия и видя чудно нещо. Тъмата на килията прорязваше стрела от златен плам. Това бе светлината на изгряващата луна, проникнала през стоманените пречки на прозорчето. За Кент тя се беше вмъкнала в килията като нещо живо. Той я наблюдаваше възхитен. Очите му я проследиха до отвора, не по-голям от една квадратна стъпка и там, червена и разкошна, издигаща се над горите, самата луна изпълваше света. Известно време Кент не виждаше нищо освен тази луна, вместила се в рамката на прозорчето.

И когато се изправи и застана така, че светлината и заля цялото му лице, усети да се раздвижват в него сенките на старите надежди. Една по една те се надигаха и съживяваха. Кент протегна ръце, сякаш за да ги напълни с течния блясък. Сърцето заби по-бързо при великолепието на този изгрев на луната. Подигравателният ромол на реката отново се превърна в обнадеждаваща песен, пръстите му се вкопчиха в пръчките и борческият дух се възроди отново в Кент. Когато този дух го обзе по-силно, пребори отчаянието и пропъди мрака от ума му, Кент загледа луната, която с издигането си по-нависоко промени своя цвят от червен в по-долните пластове на атмосферата, в златожълт на по-голяма височина, очарован от чудото на светлината и багрите, което никога не преставаше да го вълнува.

А след това се изсмя. Ако Пели или Картър го бяха чули, щяха да се зачудят дали не е полудял. Това беше своеобразна лудост — лудост на възстановена самоувереност, на безгранична вяра, на оптимизъм, който можеше да осигури сбъдването на мечти. Той пак загледа отвъд решетката на килията. Светът си беше там, реката беше там, всичко което заслужаваше да се бориш за него, беше там. И той щеше да се бори. Как точно не се помъчи да си каже сега. А, след това се изсмя пак, тихо, малко мрачно, защото схвана тъжната шега на положението, че сам беше изградил собствения си затвор.

Той седна отново на крайчеца на леглото, поразен от чудноватата мисъл, че духовете на всички, които бе докарвал в тази същата килия и които тука са излежавали първото си наказание, сигурно му се смеят сега. И като си представи това, пред него се струпа малка армия от лица — лица, мургави и бели, лица, изпълнени с омраза и отчаяние, лица, грейнали от надежда, и лица, пребледнели от страх пред смъртта. И измежду тези видения на подвизите му като ловец на хора лицето, което излезе от тълпата и остана с него, беше лицето на Антон Фурне. Защото беше довел Антон в същата тази килия — Антон, едрият французин с черна коса, черна брада и гръмлив смях, от който дори в дните, когато очакваше смъртта, подскачаше преспапието върху писалището на Кедсти.

Антон се издигна като бог пред Кент сега. Беше убил и иато смел човек не го отрече. Със сърце, нежно като на момиче в тази огромна снага, Антон се гордееше с убийството. През дните на своя затвор той пееше песни, за да го възхвали. Беше убил белия мъж от Чипиуиън, откраднал жената на неговия съсед. Не неговата жена, а на съседа! Защото веруюто на Антон беше: „Постъпвай спрямо другите, както искаш те да постъпват спрямо теб“ — а той бе обичал съседа си с голямата мъжка обич на горските жители. Съседът му беше слаб, а Антон силен като бик, тъй че, когато ударил часът, Антон бил този, който изпълнил възмездието. Когато Кент доведе Антон в ареста, великанът първо се смя на малките размери на килията, после на неподозираната й якост, а след това се смя и пя големи, гръмливи песни всеки ден от краткото време, което му оставаше да живее. Когато умря, издъхна с лице, озарено от бодрото величие на човек, който е поправил много евтино голямо зло.

Кент нямаше никога да забрави Антон Фурне. Нито за миг не беше престанал да съжалява, че нему се бе паднало неприятното задължение да задържи Антон, и винаги в моменти на малодушие мисълта за Антон, смелия Антон, му помагаше да възвърне смелостта си. Никога нямаше да бъде такъв мъж, какъвто е бил Антон, казваше си той много пъти. Никога сърцето му нямаше да бъде толкова голямо и широко, въпреки че правосъдието бе обесило Антон и душата му е била изгонена от могъщото му тяло, защото в историята бе записано, че Антон Фурне никога не бе сторил никакво зло на мъж, жена или дете, докато не се зае да унищожи една човекоподобна змия и правосъдието го затисна с петата си и го смачка.

И тази нощ Антон Фурне влезе в килията отново и седя с Кент на леглото, където бе спал много нощи, и сенките на неговия смях и песни изпълниха ушите на Кент, а голямата му смелост заля осветената от луна затворническа килия, така че най-после, когато се изтегна на леглото да спи, Кент знаеше, че душата на прекрасния покойник му е дарила сила, каквато човек не можеше да придобие от живите. Защото Антон Фурне бе умрял с усмивка, смях, песен и той сънува Антон Фурне, когато заспа. И в този сън видя и човека, наречен Мръсния Фингърс, а с него му дойде и вдъхновение.