Джеймс Оливър Кърууд
Долината на мълчаливите (21)

Глава XX

Беше този час, когато при ясно небе сивата северна зора оцеше едва забележимо да се сипне над горите на изток. Кент откри, че тъмнината прилича повече на мъгла. Около него се ширеше по-сивкав, по-призрачен мрак. Но, той не можеше да види водата под краката си. Нито можеше да види релинга на шаландата или реката. От кърмата, на десет стъпки от вратата на кабината, самата кабина изчезна и стана невидима.

С отмерения, полюшващ се замах на лодкар Кент започна да изгребва. Движенията му станаха толкова равномерни, че се превърнаха в своеобразен ритмичен акомпанимент на мислите. Монотонното пльок-пльок-пльок на изхвърляните кофи доби след няколко минути характера на нещо механично. С носа си Кент усещаше близостта на брега. Дори в дъжда до него стигаше леката гръпчива миризма на кедър и балсамово дърво.

Но, най-много се налагаше на сетивата му реката. С течение на минутите започна да я усеща като живо същество. Чуваше я да бълбука и да играе под дъното на шалан-дата. А, заедно е този звук до него стигаше и друго, още по-неописуемо нещо — трепкането й, пулсът, вълнението и в непроницаемия мрак, животът й, както се носеше напред в бавен и мощен поток между стените на пустошта. Кент винаги бе казвал: „Човек може да чуе как бие сърцето на реката, стига да умее да се вслуша в него.“ А, той го чуваше сега. Усещаше го. Дъждът не можеше да го заглуши, нито можеше да го заглуши плискането на водата, която той изхвърляше през борда и тъмнината не можеше да скрие реката от вътрешния поглед, който гореше в него като жив въглен. Реката бе тази, която винаги му даваше утеха в минути на самотност. За него тя беше прераснала в същество с душа, същество, което олицетворяваше надеждата, смелостта, другарството — всичко значително и велико като върховно постижение. А, тази нощ (защото Кент все още смяташе тъмнината за нощ) душата й сякаш му нашепваше някакъв победен химн.

Не можеше да загуби. Това беше мисълта, която не го напускаше. Никога кръвта му не е пулсирала с по-голяма сигурност, никога не е бил обладан от по-положително предусещане на неизбежното. Немислимо беше — казваше си той — дори да се страхува, че ще бъдат заловени от полицията. Той беше нещо повече от човек, който се бори сам за свободата си, повече, отколкото отделна личност, бранеща правото си да съществува. Нещо безкрайно по-скъпоценно от свободата или живота, ако трябваше да ги приеме без нищо друго, го чакаше в малката кабина, затворено в море от тъмнина. А, напред ги чакаше техният свят. Той подчерта това. Техният свят — светът, който по един илюзорен и недействителен начин е бил част от мечтите му през целия негов живот. В този свят те щяха да се затворят. Никой никога нямаше да ги намери. И великолепието на слънцето и звездите и на широкия божи свят щеше да бъде тяхно завинаги.

Марет беше самото сърце на тази действителност, която му се налагаше сега. Не го тревожеше какво е това, което тя щеше да му каже утре или вдругиден. Вярваше, че именно тогава, след като му кажеше каквото имаше да казва и той все пак протегнеше ръце към нея, тя щеше да дойде в обятията му. И знаеше, че нищо, което можеше да се е случило в стаята на Кедсти, нямаше да го възпре да протегне ръце към нея. Такава беше вярата му — всесилна като мощния поток, невидим в прозрачно-сивия мрак на наближаващата зора.

Въпреки това не очакваше да опечели лесно. Докато работеше, мислите му се носеха нагоре и надолу по трите реки от пристанище Атабаска до форт Симпсън и той изреждаше в ума си всичките положения, които можеха да възникнат и как щеше да се справи с тях. Даваше си сметка, че полицаите от казармите няма да влязат в къщата на Кедсти по-рано от пладне. Полицейската моторница вероятно ще потегли да ги търси по реката скоро след това. До надвечер шаландата ще е изминала петдесетина мили.

Преди да се стъмни пак, те ще минат през улея на смъртта, където Фолет и Ладусьор бяха безумно премерили сили за любовта на една девойка. А, не много мили под Улея на смъртта имаше блатиста местност, където можеше да скрие шаландата. Щяха да тръгнат по суша на северозапад. Не ги ли намереха до следващия залез, щяха да бъдат в безопасност. Ето какво очакваше. Но, стигнеше ли се до бой, щеше да се бие.

Докато свърши с изчерпването на водата, дъждът доста намаля. Мирисът на кедър и балсам стигаше до него по-силно и той чуваше по-ясно ромоленето на речните вълни. Почука на вратата на кабината и Марет му отговори.

Огънят бе прегорял в купчинка блещукаща жарава. Той пак коленичи, свали мократа си мушама.

Девойката го поздрави от леглото:

— Изглеждаш като голяма мечка, Джимс. Имаше радостна, приветлива нотка в гласа й.

Кент се изсмя, придърпа столчето до нея и успя да седне, при все че покривът го принуждаваше да понаведе глава.

— Чувствувам се като слон в птичи кафез — отговори той. Добре ли ти е, малко Сиво гъсенце?

— Да. Ами ти, Джимс? Ти си мокър!

— Но, толкова щастлив, че не усещам това, Сиво гъсенце. Можеше да я различи само смътно там, в тъмнината на леглото. Лицето й беше бледа сянка и тя бе разпуснала влажната си коса, та да може топлият и сух въздух да я достига по-лесно. Кент се питаше дали Марет не чува ударите на сърцето му. Той забрави за отъня и мракът стана по-гъст. Кент не можеше вече да види бледите очертания на лицето й и се отдръпна малко назад, обладан от мисълта, че е светотатство да се свежда по-близо над нея, като крадец в тази тъмнина. Марет долови това движение, протегна ръка и леко опря крайчеда на пръстите си върху рамото му.

— Джимс — каза тя тихо, не съжалявам сега, че дойдох в болницата на Кардиган тогава когато ти мислеше, че умираш. Не бях сгрешила. Ти си по-друг. И аз ти се подигравах тогава и ти се присмивах, защото знаех, че няма да умреш. Ще ми простиш ли?

Кент радостно се засмя:

— Смешно е до какво докарват понякога дребни неща. Нали цяло царство било загубено едно време, защото някой си нямал подкова? Във всеки случай познавам човек, който остана жив благодарение на счупената си лула. А, ти дойде при мен и аз съм тука с теб сега поради …

— Поради какво? — пошепна Марет.

— Поради нещо, което се случи много отдавна — каза той. Една случка, за която и през ум не би ти минало, че има нещо общо с теб или с мен. Да ти я разкажа ли, Марет?

Пръстите и леко стиснаха рамото му: — Да.

— Разбира се, това е разказ за полицията — започна той. И аз няма да спомена името на тоя човек. Можеш да си мислиш, че е бил червенокосият О’Конър, ако искаш. Но, не твърдя, че е бил той. Един младши полицай, пратен далече на север да търси някакви индианци, които варели алкохолно питие от корени. Това е станало преди шест години. И той заболял от нещо. La Mort Rouge го наричаме ние понякога — „червената смърт“ или едра шарка. И е бил сам, когато треската го повалила на триста мили от всякакво селище. Неговият индианец избягал при първите признаци на болестта и той имал сили само колкото да опъне палатката си, преди да легне. Не ще се мъча да ти описвам дните, които е изживял. Това е било жива смърт. И е щял да умре, няма никакво съмнение, ако случайно оттам не минал един непознат. Той бил бял. Марет, не се иска кой знае колко смелост да се изправиш срещу човек е револвер, когато сам ти имаш револвер и не се иска много повече смелост да влезеш в бой, когато хиляди други влизат заедно с тебе.

Но, трябва да имаш смелост, за да направиш това, което е направил непознатият.

А, болният не му бил никакъв. Той влязъл в тая палатка и се грижил за болния, докато го спасил. Тогава болестта повалила него и в течение на десет седмици двамата прекарали заедно, като всеки от тях се борил да спаси живота на другия, и се отървали. Но, прекрасното в цялата тая работа била постъпката на непознатия. Той отивал на запад. Полицаят отивал на юг. Те си стиснали ръка и се разделили.

Пръстите на Марет хванаха рамото на Кент по-силно. И Кент продължи:

— И полицаят никога не забравил това, Сиво гъсенце. Той искал да дойде ден, когато би могъл да се отплати. И това време дошло. Това било подир години и станало по много интересен начин. Един човек бил убит. А младши полицаят, който междувременно станал старши, говорил с жертвата малко преди убийството. Същият старши полицай я намерил мъртва, когато се върнал заради нещо, което забравил. Много скоро след това арестували един човек. По дрехите му имало кръв. Доказателството било убедително, гибелно. И този човек …

Кент замълча и в тъмнината пръстите на Марет се плъзнаха от рамото по ръката му и я стиснаха.

— … е бил човекът, когото ти опаси с лъжата си — пошепна тя.

— Да. Когато куршумъг на метиса ме улучи, помислих си, че това е добър случай да се отплатя на Санди Мактригър за всичко, което той направи преди години за мен в тая палатка. Но, това не беше геройство. Не беше дори и смелост.

Аз мислех, че ще умра и не рискувах нищо.

И тогава оттам, където главата ти лежеше на възглавницата, долетя тих, радостен смях.

— И през цялото това време, когато ти лежеше тъй блестящо, Джимс аз знаех — възкликна тя. Знаех, че не си убил Баркли, знаех, че няма да умреш и знаех какво е станало в тая палатка преди десет години. И … Джимс … Джимс …

Тя се привдигна от възглавницата. Дишаше малко развълнувано. Сега го държеше не с едната, а с двете си ръце.

— Аз знаех, че не ти си убил Джон Баркли — повтори тя. И не го е убил и Санди Мактригър!

— Но …

— Не е — прекъсна го тя почти с ожесточение. Той беше невинен, толкова невинен, колкото и ти, Джимс … Джимс … аз зная кой е убил Баркли. 0, аз зная … аз зная!

Ридание задави гърлото й, а след това тя добави, като се мъчеше да си наложи спокойствие:

— Не мисли, че ти нямам вяра, защото не мога да ги кажа повече сега, Джимс. Ти ще разбереш доста скоро. Когато се спасим от полицията, ще ти кажа. Нищо няма да скрия от тебе тогава. Ще ти разправя за Баркли и Кедсти … всичко. Но, не мога сега. Остава още малко. Когато ми кажеш, че сме в безопасност, ще ти повярвам. И тогава … — Тя отдръпна ръцете си и се отпусна на възглавницата.

— И тогава какво? — попита я Кент, наведен над нея.

— Може би няма да ме харесваш, Джимс.

— Аз те обичам — пошепна той. Нищо на света не може да ме накара да те разлюбя.

— Дори ако ти кажа скоро, че аз убих Баркли?

— Не. Това ще е лъжа.

— Или ако ти кажа, че аз убих Кедсти?

— Няма значение какво ще кажеш и какви доказателства може да се установят там, аз няма да ти повярвам.

Тя помълча. А, после додаде:

— Джимс.

— Да, Ниска, малка богиньо?

— Ще ти кажа нещо сега! Той зачака.

— То ще те изненада, Джимс.

Кент усети ръцете й да се протягат нагоре. Двете й ръце допряха рамената му.

— Слушаш ли?

— Да, слушам.

— Защото няма да го кажа много високо. И след това пошепна: — Джимс … аз те обичам!