Джеймс Оливър Кърууд
Долината на мълчаливите (22)

Глава XXI

В бавно разпръскващия се мрак на кабината, с ръцете на Марет, обвили врата му с меките й устни, предложени за целувка, Кент дълго не можеше да осъзнае нищо друго освен вълнението, че се е сбъднала едничката му голяма надежда в света. Това, за което се беше молил, не беше вече молитва и това, за което беше мечтал, не беше вече мечта. И все пак за известно време му се струваше, че то е недействително. Какво е казал през тези първи мигове на своя възторг, вероятно никога нямаше да си спомни.

Собственото му физическо съществуване като че ли беше нещо незначително и почти загубено, нещо сподавено и погълнато от топлото пулсиране и трептене на този друг, хиляди пъти по-скъпоценен живот, който държеше в прегръдките си.

И все пак, въпреки обладалото го безумно вълнение, в тази негова прегръдка имаше безкрайна нежност, ласка, която караше устните на Марет тихо и радостно да шепнат името му. Тя притегли главата му и го целуна, а Кеит падна на колене до нея и притисна лице в нея, а отвън трополенето на дъжда по покрива бе спряло и подобната на мъгла тъмнина се пръскаше в сиво зазоряване.

В това зазоряване на новия ден Кент излезе най-после от кабината и видя пред себе си прекрасен свят. В гърдите му гореше нов, неизпитван досега възторг, и светът като самия него се беше променил. Бурята бе отминала. Сивата река се ширеше пред очите му. По посока на бреговете можеше да различи тъмните очертания на смърчови, кедрови и балсамови гори. Около него цареше дълбока тишина, нарушавана само От ромола на реката и плискането на водата под шаландата. Вятърът беше отминал заедно с черните дъждовни облаци и докато се оглеждаше наоколо, Кент виждаше бързо да се топят сетните сенки на нощта, а на изток да се разкрива нов рай. Там само за няколко минути се появи мека, лъчиста сивота, а след това бързо, с чудото на зората в Далечния Север, далече отвъд горите сякаш пламна огромен, бавно разгарящ се пожар, който оцвети небето в нежнорозово и се заиздига все по-нагоре и по-на-горе пред очите на Кент. Реката изведнъж изплува от сетната си влачеща се пелена на мъглата и нощта. Шаландата беше горе-долу по средата на потока. По на двеста крачки от двете страни се простираха плътните зелени стени на гората, блеснали свежи и прохладни от влагата на бурята и лъхащи благоуханието, което Кент поемаше дълбоко в белите си дробове.

От кабината се чу някакъв звук. Марет беше станала и на Кент му се искаше тя да излезе и да застане до него сред великолепието на първия им ден. Загледа дима от огъня, който беше запалил, дим от брезови дърва. Той се виеше бял и чист нагоре в освежения от дъжда въздух.

Неговата миризма, както и миризмата на балсама и кедъра, беше за Кент аромат на живота. След това се залови да изчерпи колкото вода имаше останала на дъното на шаландата и си заподсвирква, както работеше. Искаше Марет да го чуе, че свири. Искаше тя да знае, че денят не му е донесъл никакви съмнения. Около тях и пред тях се ширеше велик и прекрасен свят. И те бяха в безопасност.

Докато работеше, в ума му се очертаваше все по-твърдо решението да не се излагат на никакви рискове. За миг спря да свири, за да се изсмее тихо и тържествуващо при мисълта за дългогодишния си опит, който беше най-сигурната му гаранция сега. Беше станал безкрайно вещ във всичките хитрини и похвати на изкуството да преследва хора и знаеше какво щяха да направят ловците на двукракия дивеч. Той ги държеше в шах отсега. А, освен това без Кедсти, О’Конър и самия него пристанище Атабаска в момента не разполагаше с достатъчно хора. Това беше много благоприятно. Но да го гонеха дори и двадесетина души, Кент беше сигурен, че ще спечели. Опасност, ако изобщо го застрашаваше нещо, криеше само този първи ден. Единствено полицейската моторница би могла да ги настигне. А, с преднината, която имаха, Кент беше сигурен, че ще минат през Улея на смъртта, ще скрият шаландата и ще навлязат в непребродимите гори на север и запад, преди моторницата да се превърне в заплаха за тях. След това ще вървят все на северозапад, все по-навътре и по-навътре в този малко познат край — последното място, където полицията би тръгнала да ги търси. Той се изправи и погледна пак дима, който се виеше като сивкавобяла дантела между него и небесната синева.

В този миг слънцето се показа над стройните зелени върхари на най-високите кедри и денят разцъфна в цялото си великолепие.

Още четвърт час Кент бърса дъното на шаландата, но изведнъж с ненадейност, която го накара да се изправи, сякаш някой беше плеснал с бич зад гърба му, долови нов аромат на чистия, дъхтящ на гора въздух. Аромат на кафе и бекон! Той мислеше, че Марет се бави да си сложи сухи чорапи и обувки и се занимава с някакъв сутрешен тоалет. Вместо това тя приготвяше закуска. В това занимание нямаше нищо изключително. Да опържиш бекон и да свариш кафе, съвсем не представляваше някакво забележително постижение. Но, в този момент то окончателно отваряше вратите на рая за Кент. Тя приготвяше закуска за него! И при това кафе и бекон. За Кент тези две неща винаги са били символ на домашния кът. Те създаваха уютност и настроение. Там, където имаше кафе и бекон, Кент бе срещал деца, които се смеят, жени, които пеят, и мъже с щастливи, приветливи лица. Те бяха опората на домашния кът.

„Колчем подушиш кафе и бекон от някоя хижа — винаги казваше О’Конър, стига да почукаш на вратата, ще те поканят на закуска.“

Но, Кент не си спомняше думите на стария си другар в дългите странствувания. В този миг всички други мисли изчезнаха пред откритието, че Марет приготвя закуска … за него.

Той отиде при вратата и се ослуша. Сетне отвори и надзърна вътре. Марет стоеше на колене пред отворената вратичка на печката и препичаше хляб на две вилици. Лицето й беше зачервено. Не се беше бавила да си срещи косата, а я беше сплела нехайно в дебела плитка, която падаше на гърба. Тя леко възкликна с престорено разочарование, когато видя Кент.

— Защо не почака? — запротестира тя. Исках да те изненадам.

— Ти ме изненада — отговори Кент. И не можех да чакам. Трябваше да вляза да помагам.

Вече беше вътре, коленичил до нея. Когато посегна към двете вилици, устните му се притиснаха до косата й. Лицето на Марет поруменя още повече и същата полугласна нотка, която приличаше на смях, се изтръгна от гърлото й. Ръката й погали бузата му, когато тя се изправи, и Кент се засмя в отговор. След това, докато слагаше масичката, ръката и току го докосваше по рамото или по косата, а два-три пъти той чу този чуден гърлен звук, който го караше да тръпне от неудържимо щастие. После Кент на ниското кресло, а тя на столчето, седнаха близо един до друг пред дъската, която служеше за маса, и започнаха закуската си. Марет му наля кафе, сложи и разбърка захар и кондензирано мляко и Кент беше така щастлив, щото дори не й каза, че пие кафето без захар и без мляко. Утринното слънце нахлу през прозорчето, а през отворената врата Кент й посочи как е светнало по реката и блясъка по зеленината на отстъпващите назад гори. Когато се нахраниха, Марет излезе е него навън.

Известно време остана безмълвна и неподвижна, загледана в обкръжилия ги чуден свят. На Кент му се стори, че за малко тя спря да диша. С глава, отметната назад, и бялото гърло, изложено на мекия, напоен с балсамов дъх въздух, девойката стоеше обърната към гората. Очите й изведнъж се изпълниха с лъчист, звезден блясък. Лицето и отразяваше сиянието на изгряващото слънце и Кент, загледан в нея, знаеше, че никога не я е виждал толкова прекрасна, както в тези чудесни минути. Той също задържа дъха си, понеже знаеше като нея, че Ниска, неговата богиня, гледа родния си свят, след като не го е виждала дълго време.

Нейният свят … и неговият. Различен от всички други светове, които някога бог е създал, различен дори от света само няколко мили зад тях, при пристанище Атабаска. Защото тука нямаше ни звук, ни шепот на рушителния човешки живот. Те бяха в лоното на Великия Север и той ги притегляше с всеки миг по-близо до мощното си пулсиращо сърце.

Горите, зелени и блестящи, бяха натежали от влагата на бурята, от тях идваше трепетният полъх на живота и омаята, че живееш, те се спускаха до бреговете като бдителни воини, пазещи реката от цивилизацията … и изведнъж девойката протегна ръце и Кент чу ниския, вълнуващ възклик, изтръгнал се от устата й.

Беше забравила за него. Беше забарвила всичко освен реката, горите, девствените простори отвъд и Кент беше доволен. Защото този свят, който тя приветствуваше, кой го душата й зовеше, беше негов свят за вечни времена. Той криеше в себе си неговите мечти, негоаите надежди, всичките желания, които е имал в живота си. И когато най-сетне Марет бавно се обърна към него, ръцете му бяха протегнати към нея, а на лицето му тя видя същия възторг, който грееше и на нейното.

— Аз съм щастлива … щастлива! — възкликна Марет тихо. О, Джимс … щастлива съм!

Тя позволи с готовност той да я прегърне, ръцете й замилваха лицето му, а после остана да стои с глава на рамото му, загледана напред и дълбоко вдишваше сладкия, бистсър въздух, напоен с еликсира на бдящите гори. Не проговаряше, нито помръдваше и Кент запази мълчание. Шаландата мина един завой. Огромен лос се втурна от водата към брега и те го чуха да си пробива след това път в гората. Марет изпъна снага, но не проговори. След малко Кент я чу да пошепва:

— Много време измина, Джимс. Не съм била тука четири години.

— А, сега ние си отиваме у дома, малко Сиво гъсенце Няма ли да ти е самотно?

— Не. Там ми беше самотно. Имаше толкова много хора и толкова много неща, че тъгувах за гората и планините. Мислех си, че скоро ще умра. Имаше само две неща, които обикнах, Джимс …

— Какво? — попита той.

— Хубавите рокли … и обувки. Ръцете му я притиснаха по-силно.

— Сега … сега разбирам — тихо се засмя той. Ето защо дойде тогава, първия път, с хубави обувки с високи токчета.

Кент наведе глава, а тя вдигна лице към него. Той целуна обърнатите към него устни.

— Обичам те повече, отколкото друг мъж е любил някога жена, ниска, малка богиньо! — възкликна Кент.

Минутите и часовете на този ден останаха завинаги в живота на Кент като незабравим спомен. Имаше моменти, когато те му се струваха въображаеми, недействителни, сякаш живееше и дишаше в призрачен свят, изтъкан от леки паяжинки, рожби на някакъв сън. Това бяха моментите, когато черната сянка на трагедията, от която бягаха, му се налагаше, когато му идваше мисълта, че са престъпници, спасяващи се от правосъдието, че не са в омагьосана страна, а пред смъртна опасност, че този рай е само плод на фантазия, от която някакво ужасно сътресение ей сега ще го изтръгне. Но, тези моменти на опасения бяха само сенки, които за миг затъмняваха щастието му. Непрестанно подсъзнанието му нашепваше великата истина, че всичко е напълно реално.

Мимолетните му съмнения идваха от Марет. Той не можеше още да разбере докрай пълнотата на любовта, която тя му бе дарила. Повече от всеки друг път в сиянието на тази любов тя беше за него като дете. Струваше му се в първите часове на утрото, че е забравила вчерашния ден и деня преди него и всичките дни преди това. Тя се връщаше в своя дом. Казваше му го шепнешком толкова често, че то се превърна в песен в ума му. И въпреки това не му казваше нищо за този свой дом, но той чакаше, понеже знаеше, че изпълнението на обещанието й не е далече. И нямаше никаква стеснителност в начина, по който тя се оставяше да я прегърне и вдигаше лицето си, за да може да я целуне и да надзърне в светналите й прекрасни очи. Това, което Кент виждаше, беше изблик на голямо щастие, почти детско признание, наред с радостното чувство на обладание, присъщо на зрялата жена.

И той си помисли за Кедсти и за правосъдието, което се надигаше за действие в пристанище Атабаска.

А, после тя оплете пръсти с неговите, каза му да почака, изтича в кабината и след миг се върна с четката си. Тогава седна при скобата за голямото весло и се приготви да четка косата си на слънце.

— Радвам се, че я харесваш, Джимс — каза Марет.

Тя разплете дебелата плитка и прокара копринените кичури гальовно между пръстите си. Оправи косата и я четка, докато стана още по-прекрасна в блясъка на слънцето, отколкото се струваше на Кент досега. Повдигна я така, че се разпиля по раменете й в искрящ водопад и тогава изведнъж Кент видя мястото, откъдето е бил отрязал онзи кичур, който той свали от врата на Кедсти. И когато стисна устни, за да сдържи възклицанието на ужас, трепетно щастлив звук се откъсна от устните на Марет, не по-висок от шепот: тихата вълнуваща мелодия на „La Chaudiere“.

Ръцете й се протегнаха и тя притегли главата му към себе си така, че за няколко минути очите му останаха заслепени от дъхавия облак на нейната коса.

Задушевността на този ден беше като сън. Час след час течението ги отнасяше все по-дълбоко във Великия Север. Слънцето грееше. Заградените с гори брагове на реката ставаха по-внушителни в своето безмълвие и величие, а безкрайната тишина на безлюдните места тегнеше над всичко в света. За Кент това беше като някакво плаване през рая. От време на време му се виждаше необходимо да поработи с голямото весло, понеже спокойните води постепенно отстъпваха мястото си на по-бързи течения.

Вън от това той нямаше никаква друга работа. Струваше му се, че е всеки от тези чудни часове опасността остава все по-далече и по-далече зад тях. Двамата наблюдаваха бреговете, гледаха напред, ослушваха се дали няма да чуят някой звук отзад — обладани от време на време от тръпки на безкраен детски възторг в щастието си — и бездната на досегашната сдържаност бързо се топеше.

Не говореха за Кедсти, за трагедията, нито за смъртта на Джон Баркли. Кент и разправяше за дните си в Северния край, за самотата си, за изпълващата душата му буйна, странна любов към най-глухите пущинаци. А, оттам задълба в мъглявите и далечни вчерашни дни, изпълнени с по-избледнели спомени за детството, прекарано в една ферма. Всичко това Марет слушаше с блеснали очи, с тих смях и вълнение, което се изостряше или смекаваше според неговите изживявания.

Тя разказваше за дните си в училището и за страшната им самотност, за детството, прекарано в горите, за желанието си да живее там винаги. Но, не говореше лично за себе си или за своя живот откъм по-съществената му страна.

Не разказа нищо за дома си в Долината на мълчаливите, нищо за баща или майка, за сестри или братя. Премълчаваше всичко това без всякакво стеснение. Пък и Кент не задаваше въпроси. Знаеше, че отговорът се криеше в нещата, които тя щеше да му каже, когато дойдеше уреченият час — часът, когато и съобщеше, че са в безопасност.

Сега започна да го обзема все по-голямо нетърпение да настъпи по-скоро моментът, в който щяха да оставят реката и да навлязат в горите. Той обясни на Марет защо не могат да продължат плаването по реката. Тя била единствената голяма артерия, по която течала кръвта на целия трафик за Далечния Север. Била патрулирана. Рано или късно щели да ги открият. В горите, където могли да изберат една от хилядите неутъпкани пътеки, щели да бъдат сигурни. Не бивало обаче да напускат реката, докато не минат Улея на смъртта. Така щели да стигнат отвъд голямо блатисто пространство на запад, през което не биха могли да минат по това време на годината. Иначе щял да слезе на брега още сега. Той обичал реката, имал вяра в нея, но знаел, че едва след като горските дебри ги погълнат, както безбрежният океан поглъща някой кораб, щели да избегнат страшната опасност, която ги заплашва откъм пристанище Атабаска.

Три-четири пъти между изгрев слънце и пладне видяха признаци на живот на брега или по реката. Веднъж шаланда, вързана за дърво, сетне индиански стан и два пъти хижи на ловци, построени в края на малки полянки. С настъпването на следобеда Кент усети да нараства в него нещо, което не беше напълно нетърпение. Това беше някакво тревожно предчувствие за нещо лошо, предупреждение към него да бъде нащрек. Сега той по-често прибягваше до веслото, за да ускори движението на лодката по течението. И започна да мери времето и разстоянието с грижлива точност. Познаваше много ориентири.

Към четири часа или най-късно към пет щяха да стигнат началото на Улея на смъртта. Десет минути опъващо нервите минаване през него и след това ще закара шаландата на скришно място край брега, което има предвид, а сетне няма вече да го е страх от ръката на правосъдието, протегнала се от пристанище Атабаска. Докато съставяше планове, ослушваше се. От пладне не беше спрял да се ослушва за далечното „пуф-пуф-пуф“, което от миля разстояние щеше да ги предупреди за приближаването на патрулната моторница.

Кент не премълча за плановете си. Марет долови нарастващата му тревога и той я посвети в мислите си.

— Ако чуем патрула, преди да сме достигнали Улея, все още ще имаме време да слезем на брега — увери я той. — И те няма да ни хванат. Да ни открият, ще бъде по-трудно, отколкото да намерят две игли в купа сено. Но, не е зле да бъдем готови.

Затова изнесе своята раница и по-малката раничка на Марет и сложи пушката и кобура с пистолета отгоре им.

Беше три часът, когато характерът на реката започна да се променя и Кент радостно се усмихна. Навлизаха в по-бързи води. Имаше места, където коритото се стесняваше и те се носеха през бързеи. Само където пред тях се разкриеше гладка водна повърхност, Кент даваше почивка на ръцете си. Пък и в спокойни води почти винаги гледаше да ускори движението на шаландата. Марет му помагаше. У него не стихваше възторжената радост да гледа как стройната и прекрасна снага работи в такт с неговата. Вятърът и слънцето рошеха и палеха косата й. Леко отворените й устни розовееха, бузите горяха, очите бяха като огрени от слънцето планински теменуги. Неведнъж във вихъра на бягството им този следобед Кент се питаше дали това може да бъде нещо повече от сън. И неведнъж се изсмиваше радостно, спираше да размахва веслата, за да се увери, че всичко е действително и вярно.

И благодареше на господа, след което продължаваше да гребе по-усърдно.

Веднъж много отдавна — каза му Марет — тя преплавала Улея. Тогава той я ужасил. Спомняла си го като някакво кръвожадно чудовище, което ревяло за жертви. Когато приближиха това място, Кент й разказа повече за Улея. Сега само от време на време някой загубвал живота си там, каза той. Пред входа имало огромна, подобна на нож скала, която приличала на драконов зъб и разделяла реката на два беснеещи потока. Ако шаландата навлезела в левия ръкав, нищо нямало да й стане. Щяло да има страшен рев и тътен, докато се носят по него, но този рев на Улея, каза й той, бил като лай на безобидно куче.

Само когато някой загубел управлението на шаландага или се ударел в Драконовия зъб, или навлезел в десния ръкав вместо в левия, само тогава ставали трагедии. Марет се изсмя със своя възхитителен гърлен смях, когато Кент й каза това.

— Искаш да кажеш, Джимс, че ако никоя от тия три възможности не се случи, ще го минем здрави и читави?

— Никоя от тях не с възможна за нас — побърза да се поправи Кент. Ние имаме стегната малка шаланда, няма да се ударим в скалата и ще навлезем в левия ръкав толкова лесно, че няма да разбереш кога е станало. И и се усмихна с удивителна самоувереност: — Аз съм го минавал стотина пъти.

Той се ослуша. И изведнъж извади часовника си. Беше четири без четвърт. Слухът на Марет долови какво беше чул. Във въздуха се носеше тихо трептящо бръмчене. То се засилваше бавно, но непрекъснато. Кент кимна, когато тя го погледна е въпрос в очите.

— Бързеите пред Улея! — извика той с кънтяща в гласа радост. Изпреварихве ги! Спасени сме!

Те направиха завой и видяха бялата пяна на бързеите половин миля пред себе си. Течението бясно ги понесе напред. Кент наблегна веслото с цялата си тежест, за да задържи шаландата в талвега.

— Спасени сме — повтори той. Разбираш ли, Марет? Спасени!?

Кент изговаряше думите, които беше чакала, казваше й, че най-сетне е дошъл часът, когато тя може да изпълни обещанието си. Думите, както ги изричаше, го вълнуваха. Искаше му се да ги изкрещи. И тогава неочаквано видя промяната в изражението й. Широко отворените й, уплашени очи гледаха не него, а някъде отвъд. Тя гледаше назад, в посоката, от която идваха, и докато той още се взираше в нея, лицето й пребледня.

— Слушай!

Стоеше изопната, скована. Кент обърна глава. И в този миг звукът достигна до него над нарастващото бучене на реката — онова „пуф-пуф-пуф“ на полицейската патрулна моторница от пристанище Атабаска!

Дълбока въздишка се изтръгна от него. Когато Марет откъсна поглед от реката и се обърна, лицето му беше сякаш изсечено от скала. Очите бяха втренчени право напред.

— Не можем да стигнем Улея — каза той и гласът му й прозвуча суров и сякаш недействителен. Ако стигнем, те ще го минат с нас, преди да успеем да стигнем на брега в другия край. Трябва да оставим това течение да ни отнесе към брега сега.

Щом взе това решение, той напрегна всичките сили на тялото си. Знаеше, че не бива да загуби дори и една стотна от секундата. Смучещото отдалече течение на бързеите вече подхващаше шаландата и с мощни удари на лопатата Кент се силеше да обърне носа на лодката към западния бряг. С бързата си досетливост Марет разбра каква огромна стойност могат да имат няколко секунди. Ако ги хване по-силният въртоп на бързеите, преди да стигнат брега, ще бъдат принудени да минат през Улея и в този случай моторницата ще ги настигне, преди да са успели да слязатна брега отвъд. Тя скочи до Кент и добави своите сили в гребането. Стъпка по стъпка и крачка по крачка шаландата се отбиваше към съдбовно важния запад и лицето на Кент победоносно светна и той кимна към един горист нос, който се издаваше като тъп палец навътре в реката. Оттатък този нос бързеите кипяха в бяла пяна и Марет и Кент можеха да видят първите черни отвесни скали, които бележеха началото на Улея.

— Ще го стигнем — уверено се усмихна Кент. Ще опрем на тоя нос близо до брега. Не виждам къде може да пристане моторницата по-близо от една миля до Улея. А, слезем ли веднъж на брега, ще напредваме около пет пъти по-бързо, отколкото ще могат да ни следват.

Лицето на Марет вече не беше бледо, а поруменяло от възбуждение. Кент долови белия блясък на зъбите и между леко отворените устни. Очите й светеха възхитително и той се засмя.

— Ти, моя прекрасна малка героиньо — извика той с възторг. — Ти … ти …

Думите му бяха прекъснати от щракване, което прозвуча като револверен изстрел до самите му уши. Той залитна напред и се стовари на дъното на шаландата, сграбчил крехката снага на Марет в прегръдките си при падането. В същия миг те скочиха на крака и онемели забиха поглед там, където беше преди веслото. Него го нямаше. Кент чу подсъзнателно слабия вик на застиналата до него девойка, а след това пръстите й пак се вкопчиха в палеца му. Лишена от управлявалата я сила, шаландата се завъртя странишком. Тя отмина гористия нос. Озова се в пенестия водовъртеж на долните бързеи. И Кент, обърнал очи напред, към чакащия ги черен отвор на смъртоносния капан, притегли Марет в прегръдките си и силно я притисна.