Джеймс Оливър Кърууд
Долината на мълчаливите (4)

Глава III

Светът отново се върна при Кент, светът, който се ширеше отвъд отворения прозорец. Но, едва си отиде О’Конър и този свят започна да се променя. Въпреки решението да си владее нервите, Кент долови заедно с тази промяна да се промъква нещо, което го потискаше и задушаваше. Далечните талази на горите бързо, променяха своите оттенъци и цветове в смрачаването на приближаващата буря. Усмивката угасна по ридовете и билата. Бляскащите на слънцето смърчове, кедри и балсамови дървета станаха мрачно черни. Искрящото злато и сребро на брезите и тополите се претопи в призрачна и безжизнена, почти невидима сивота. Сгъстяващ се печален здрач се разстла като було над реката, отразявала допреди малко великолепието на слънцето по лицата на мургавите мъже от бригадата на Компанията. А, със сгъстяването на здрача все по-близо и по-близо се чуваше глух тътен на гръмотевици.

За първи път след душевното вълнение на самопризнанието си Кент съзна, че се чувствува ужасно самотен. Все още не го беше страх от смъртта, но беше загубил част от философията си. В края на краищата трудно бе да умира самичък. Чувствуваше, че стягането в гърдите е значително по-силно, отколкото преди един-два часа, и постепенно го завладя мисълта, че ще е ужасно, ако „експлозията“ стане, когато не грее слънце. Искаше му се О’Конър да се върне. Имаше желанието да извика Кардиган. Би посрещнал отец Лейон с радостен възглас. И все пак повече от всички други в тези минути на изпитание би искал да има до себе си някоя жена. Защото бурята, която надвисваше все по-тежко и по-близо и изпълваше земята с несрета, прехвърли за него мост през огромни разстояния и той се видя изведнъж лице с лице пред несбъднатите възможности на отминалите дни.

Той видя, както никога не си я беше представял преди, неизмеримата бездна между безпомощността и грубата, зверска свобода на мъжа и душата му заплака не за приключения, не за необузданата сила на живота, а за присъствието на същество, по-крехко от него, в нежния допир на чиято ръка въпреки всичко се криеше мощта на цялото човечество.

Кент се бореше със себе си. Помнеше думите на Кардиган, че щял да изпада в моменти на дълбока депресия, и се помъчи да пребори обзелото го чувство. Имаше подръка звънче, но не пожела да го използува, защото разбираше страха си. Пурата му беше угаснала и той я запали наново. Направи усилие да съсредоточи мислите си пак върху О’Конър, тайнственото момиче и Кедсти. Опита се да си представи как Мактригър, човекът, когото беше спасил от въжето на палача, чака Кедсти в канцеларията в казармите. Нарисува си мислено образа на момичето, както му го беше описал О’Конър — с черна коса и сини очи и тогава се разрази бурята.

Дъждът заваля като из ведро и тъкмо беше започнал, когато вратата се отвори и в стаята се втурна Кардиган, да затвори прозореца. Той остана за половин час, а след това младият Мърсър, един от двамата болногледачи, влизаше от време на време при него. Късно следобед започна да се изяснява и отец Лейон дойде пак с документи, готови да бъдат подписани от Кент. Мисионерът остана при него до залез, когато Мърсър донесе вечерята.

От този момент до десет часа Кент забеляза, че доктор Кардиган е много бдителен, което му се видя необичайно. На четири пъти преслушва гърдите му със слушалката, но когато Кент зададе тревожещия го въпрос, Кардиган поклати глава.

— Не е по-зле, Кент. Смятам, че няма да стане тая вечер.

Въпреки уверението му Кент беше сигурен, че в държанието на Кардиган има загриженост от съвършено друг характер, отколкото долавяната по-рано през деня. Тази мисъл бе определена и убедителна. Кент вярваше, че Кардиган заглажда положението с професионална лъжа.

Не му се спеше. Фитилът на лампата му беше свален, а прозорецът пак отворен, понеже нощта бе ясна. Никога въздухът не му е бил по-сладък от този, който влизаше сега през прозореца. Звънчето на часовника иззвънтя единадесет, когато Кент чу вратата на Кардиган на отсрещната страна на коридора да се затваря за последен път. След това всичко се смълча. Кент се примъкна по-близо до прозореца, така че, ако се наведеше напред, можеше да се облегне отчасти на перваза. Обичаше нощите. Тайнствеността и обаянието на тези тихи часове на тъмнината, когато светът спи, никога не губеха своя чар за него. Нощта и той бяча приятели. Кент бе открил много от нейните тайни. Хиляди пъти бе ходил ръка за ръка с нейния дух и всеки път беше се приближавал малко повече до нейното сърце, разбирал нейния живот, нейния глас, нашепващите приказки на тази „друга страна на живота“, която се надига беззвучно и сякаш обзета от страх да живее и диша дълго след като е угаснало слънцето. За него тя беше по-прекрасна от деня.

А тази нощ, която цареше пред прозореца му сега, беше разкошна. Бурята бе избистрила атмосферата и му се струваше, че звездите са се снишили по-близо до неговите гори и блестят в златни съзвездия. Луната изгряваше късно и Кент видя червеникавото й сияние, когато тя се издигна над пустошта — прекрасна царица, излизаща на сцената, подготвена вече за появяването и от по-малки светила. Нищо вече не потискаше, нито плашеше Кент. Той още по-дълбоко поемаше нощния въздух в дробовете си и в него сякаш се надигаше нова сила. Очите и ушите му бяха широко отворени и напрегнати. Градчето спеше, но няколко светлинки слабо мъждукаха тук-там покрай речния бряг и от време на време до Джеймс долиташе мързелив звук — дрънченето на верига от някоя шаланда, кучешки лай или кукуригане на петел. Неволно Кент се усмихна. Петелът на стария Дюпроу беше глупава птица и винаги кукуригаше до прегракване, когато луната светеше силно. А, отпред, не много далече, имаше два оголени от светкавици смърчови дънера, които стърчаха като привидения в нощта. В един от тях гнездяха две кукумявки и Кент се вслушваше в чудноватите, подобни на кискане нотки на любовните им обяснения и пърпоренето на крилата им, когато се стрелваха игриво да се гонят близо до прозореца. А, после изведнъж чу човките им рязко да изтракват. Някой враг дебнеше наоколо и кукумявките се предупреждаваха. Стори му се, че чува стъпки. След още миг-два в това вече нямаше съмнение. Някой се приближаваше към прозореца му откъм ъгъла на сградата. Кент се наведе през перваза и с изненада видя пред себе си лицето на О’Конър.

— Тия мои проклети крака! — изръмжа щабният сержант. Спеше ли, Кент?

— Буден бях като ей тия кукумявки — увери го Кент. О’Конър пристъпи към прозореца.

— Видях, че свети, и реших, че си буден — каза той. Исках да се убедя, че Кардиган не е при тебе. Не искам да разбере, че съм тук. И ако нямаш нищо против, ще угасиш ли лампата? Кедсти също е буден. Буден като ей тия кукумявки.

Кент протегна ръка и стаята му потъна в мрак, като изключим сиянието на луната и звездите. Едрата фигура на О’Конър, застанал пред прозореца, закриваше част от тази светлина. Лицето му оставаше наполовина в мрака.

— Да дойда при тебе така, е престъпление, Кент — заговори той, снишил силния си глас до шепот. Но, се налагаше. Това е последната ми възможност. А, аз зная, че има нещо не наред. Кедсти ме маха от пътя, защото бях с него, когато срещна момичето там в тополовата горичка. Командироват ме със специална задача във форт Симпсън, най-малко две хиляди мили по вода. Това значи шест месеца или година. Тръгваме на съмване с моторницата, за да настигнем Росан и неговата команда, затова се наложи да рискувам сега да дойда при теб. Колебаех се, ала разбрах, че има някой буден в стаята ти.

— Радвам се, че дойде — топло отговори Кент. И … боже господи, колко бих искал да тръгна с тебе, Бъки! Ако не беше това нещо в гърдите ми, дето се издува, докато се пукне …

— Аз нямаше да замина — прекъсна го полугласно О’Конър. Ако ти беше на крака Кент, нямаше да се случат доста работи. Нещо много странно е станало с Кедсти от тая сутрин. Не е същият, дето го знаеш от вчера или от десет години насам. Нервен е и трябва да съм на погрешен път, ако не дебне непрекъснато някого. И го е страх от мен. Сигурен съм. Страх го е от мен, защото го видях да губи ума и дума, когато срещнахме онова момиче. Форт Симпсън е скроена работа, чисто и просто да ме махне оттука за известно време. Той се помъчи да позаглади цялата тая история, като ми обеща да ме направи инспектор до края на годината. Това стана днес следобед, точно преди бурята. Оттогава О’Конър се обърна за миг с лице към лунната светлина.

— Оттогава досега съм дебнал момичето и Санди Мактригър — додаде той. Но, те изчезнаха, Кент. Предполагам, че Мактригър просто е хлътнал в гората. Но, това, което ме озадачава, е момичето. Разпитах и сетния cheman на шаланди в пристанището. Проучих всички места, където то би могло да получи храна или подслон и платих на стария следотърсач Муи да претърси близката гора. Невероятното в тая работа не е изчезването му. Невероятното е, че нито една жива душа в пристанище Атабаска не го е видяла! Направо не е за вярване, нали?

А, после, Кент, ми дойде голямото хрумване. Нали си спомняш как винаги сме се водили по голямото хрумване? А, то изведнъж ме завладя. Мисля, че зная къде е момичето.

Кент, забравил за грозящата самия него съдба, беше дълбоко заинтересуван от вълнуващата тайна на О’Конър. Започваше да си представя положението. Неведнъж бяха разнищвали заедно загадки от този род и щабният сержант забеляза познатия пламък на нетърпение в очите на Кент. А, Кент тихо се изсмя, увлечен от вълнуващата игра на търсене и преследване, и рече:

— Кедсти е ерген и съвсем не поглежда жените. Но, обича домашна обстановка.

— И си е построил дървена кьщурка малко по-настрана от градчето — добави О’Конър.

— И готвача китаец и икономката ги няма.

— И къщата е затворена или поне така се предполага.

— Освен нощем, когато Кедсти отива там да спи. Ръката на О’Конър стисна ръката на Кент.

— Джими, в Н-ското отделение никога не е имало екип разузнавачи, който би могъл да ни бие. Това момиче се крие в дома на Кедсти!

— Но защо ще се крие? — настоя Кент. То не е извършило престъпление.

О’Конър замълча за миг. Кент го чу да пълни лулата си.

— Това е просто голямото хрумване — изсумтя той. То ме завладя, Кент и не мога да се отърва от него. Да знаеш, човече …

Той запали клечка кибрит в събраните си шепи и Кент видя лицето му. Имаше повече от несигурност в суровите, непоколебими черти.

— Виждаш ли, вчера, след като бях при тебе, аз се върнах при тополите — продължи О’Конър. Намерих следите на девойката. Беше свърнала от пътеката и на места дирите личеха много ясно. Носила е обувки с високи токове, Кент, от тия, френските и мога да ти се закълна, че краката й не са много по-големи, отколкото на бебе! Намерих къде Кедсти я е догонил и там мъхът беше доста утъпкан. Той се е върнал през тополите, а момичето продължило и навлязло в смърчовете. Там загубих дирята и. Като е минала през тая гора, тя е могла да стигне къщата на Кедсти, без да бъде забелязана. Трябва да е трудно да се ходи с крака, колкото половината ми длан и четири пръста високи токове! И все се питам защо не е била с обикновени високи обувки или мокасини?

— Защото е дошла от юг, а не от север — предположи Кент. Може би от Едмънтън.

— Точно така. И Кедсти не я е очаквал, нали? Ако я беше очаквал, първото й появяване пред него нямаше да разтърси и сетния му нерв. Ето защо не мога да се отърва от голямото хрумване, Кент. В момента, когато я зърна, Кедсти стана друг човек. Отношението му към теб в същия миг се промени. Да можеше сега да те спаси само с едно помръдване на малкото си пръстче, нямаше да го направи, просто защото му е абсолютно необходимо да има извинение, дето е освободил Мактригър. Твоето самопризнание е дошло тъкмо в психологическия момент. Неизреченото искане на момичето там, сред тополите, е било да освободи Мактригър и е било подкрепено от заплаха, която Кедсти разбра и която го ужаси до мозъка на костите. Мактригър трябва да се е видял с него след това, понеже остана да чака Кедсти в канцеларията. Не зная какво е станало между тях. Младшият полицай Доил казва, че останали насаме половин час. Сетне Мактригър напуснал казармата и никой не го е видял оттогава. Това е много странно. А, най-странното в цялата работа е тая моя неочаквана командировка във форт Симпсън.

Кент се облегна на възглавниците. Дишането му се превърна в рязка, пресеклива кашлица. В светлината на звездите О’Конър видя лицето му изведнъж да посърва и да добива уморен вид. Той се наведе навътре толкова, че да може да стисне с двете си ръце ръката на Кент.

— Аз те изморявам, Джими — промълви той дрезгаво. Сбогом, стари приятелю!

Аз … аз … Той се поколеба и след това излъга с твърд глас: Ще отида да поогледам къщата на Кедсти. Няма да се забавя повече от половин час и на връщане ще се отбия. Ако си заспал …

— Няма да съм заспал — рече Кент.

Ръцете на О’Конър стиснаха неговата по-силно.

— Сбогом, Джими.

— Сбогом. И после, когато О’Конър се дръпна назад в мрака, гласът на Кент му подвикна тихо: Аз ще бъда с теб през дългото ти пътуване, Бъки. Пази се! Винаги!

Отговорът на О’Конър бе изхлипване — изхлипване, което се надигна в гърлото му като голям юмрук и го задави и изпълни очите му с парливи сълзи, които затъмниха блясъка на луната и звездите. И той не се запъти към дома на Кедсти, а тежко закрачи по посока на реката, защото знаеше, че Кент е разбрал лъжата му и че те са си казали последно сбогом.