Джеймс Оливър Кърууд
Долината на мълчаливите (6)

Глава V

Резето бавно се повдигна и едновременно с това на вратата леко се почука.

— Влез — каза Кент.

В следващия миг той се взря напред. Момичето бе влязло и затворило вратата подире си. Портретът, нарисуван от О’Конър, стоеше пред него в плът и кръв. Очите на момичето се срещнаха с неговите. Те приличаха на великолепни теменуги, както бе казал О’Конър, но не приличаха на очите, които очакваше да види. Бяха широко отворени, любопитни очи на дете. Беше си ги представял като два вира със стаен в тях пламък — както му ги описа О’Конър, а се оказа точно обратното. Единственото в тях като че ли бе чувството, събудено от едно всеобемащо, незадоволимо любопитство. Те очевидно не го разглеждаха като умиращо човешко същество, а като създание, безкрайно интересно за наблюдаване. Вместо с благодарност, която бе очаквал, те бяха изпълнени с някакво голямо, учудено допитване и във взора им нямаше ни най-малка сянка на смущение. За няколко мига на Кент му се стори, че не вижда нищо друго освен тези чудни, безстрастни очи, загледани в него. След това я видя цялата. Изумителната й коса, бледото, прелестно лице, стройността й красотата й, както стоеше с гръб към вратата, с едната ръка все още на дръжката. Никога не беше виждал нищо подобно на нея. Би казал, че е на осемнадесет или двадесет или двадесет и две години. Косата й навита, лъскава, с кадифени свивки от тила към върха на главата го порази, както беше поразила О’Конър, като нещо неправдоподобно. Великолепието на тази коса правеше девойката да изглежда много по-висока, отколкото беше, а тънката снага подсилваше това впечатление.

След това, ча голямо кегово смушение, в следващия момент очите му се плъзнаха към нейните крака. И пак О’Конър е бил прав. Мънички крачета, обувки с високи токове, пленително изящни глезени, подаващи се изпод пола от някакъв пухкав плат.

Той се сепна, вдигна поглед и се изчерви. Лека сянка на усмивка се плъзна по устните на момичето. То погледна надолу и Кент за първи път видя, каквото бе видял О’Конър — как слънчевите лъчи запалиха сънени огньове в косата й.

Кент се мъчеше да каже нещо, но преди да успее, девойката се настани на стола до леглото му.

— Отдавна вече чакам да ви видя — заговори тя. Вие сте Джеймс Кент, нали?

— Да, аз съм Джим Кент. Съжалявам, че доктор Кардиган ви е накарал да чакате. Ако знаех …

Беше започнал пак да се овладява и й се усмихна. Забеляза удивително дългите й черни мигли, но теменужените очи зад тях не му се усмихнаха в отговор. Спокойствието, с което гледаха, смущаваше. Тя като че ли не можеше напълно да прецени Кент и все още се мъчеше да му намери съответно място в музея на нещата, които познаваше.

— Трябвало е да ме събуди — продължи Кент, като се мъчеше да не се изтърве пак с нещо. Не е учтиво да караш една млада дама да чака два часа!

Този път сините очи го накараха да почувствува, че усмивката му е само сантиментално хилене.

— Да … вие сте по-друг. Тя говореше тихо, сякаш изказваше гласно мислите си. Именно това дойдох да разбера, дали сте по-друг. Вие умирате, нали?

— Боже господи … да … умирам! — стресна се Кент. Според доктор Кардиган може да се очаква да свърша ей в тази минута. Не ви ли е малко страх да седите толкова близо до човек, който може да пукне, както го гледате?

За първи път очите й се промениха. Тя не седеше с лице към прозореца, но въпреки това блясък, подобен на блясъка на слънчевата светлина, припламна в тях — мек, сияен, почти засмян.

— Не, това не ме плаши — увери го тя. Винаги съм си мислила, че бих искала да видя някой да умира … не бързо, както от удавяне или когато го застрелят, а бавно, лека-полека. Но, не бих искала да видя да умирате вие.

— Радвам се — промълви Кент. Това ми е много приятно.

— И все пак не бих се уплашила, ако умрете.

— 0!

Кент се облегна по-изправен на възглавниците. Беше човек, преживял много приключения. Беше се излагал на всички сътресения, които можеше да си представи, но това бе ново. Той се взираше в сините очи, онемял и смаян. Те бяха студени, чисти и без следа от вълнение. И Кент разбра, че девойката кязца истината. Нито с едно потрепване на хубавите си мигли тя не би издала нито страх, нито ужас, ако той пукнеше ей в този миг. Това беше изумително.

Нещо като негодувание премина за мигновение през озадачения му ум. След това то изчезна и проблесна мисълта, че тя изрича само собствената му философия на живота, показваше му колко евтин е животът, колко е дребен, колко нелепо е да скърбиш, когато видиш как угасва светлината. И го правеше не като философ, а с удивителното безгрижие на дете.

Изведнъж, сякаш подтикната от чувство, съвършено противоположно на явната липса на съчувствие, тя протегна ръка и я сложи на челото му. Това също беше сътресение. Не беше допиране на професионалист, а нежно, прохладно, леко докосване, от което през него премина успокоителна тръпка. Ръката остана там само за миг и после девойката я отдръпна, за да сплете гънките пръсти с пръстите на другата ръка на скута й.

— Нямате огън — забеляза тя. Какво ви кара да мислите, че ще умрете?

Кент обясни какво става в него. Беше напълно излязъл от релсите на първоначалните си мисли и очаквания. Бе се надявал да поиска поне да се запознаят, когато посетителката влезе в стаята му, и възнамеряваше да си присвои положението на учтив следовател. Въпреки думите на О’Конър, не предполагаше, че тя ще е чак толкова хубава. Не вярваше, че очите й ще са чак толкова красиви, нито миглите чак толкова дълги, нито докосването на ръката й така приятно отмаляващо. А, сега, вместо да я запита как се казва и с каква цел е дошла, се превърна в безразсъден идиот и и обясняваше някои въпроси от физиологията, занимаващи се с аорти и торбички на аневризми. Той свърши, преди да си даде сметка за нелепостта на положението, а заедно с нелепостта съзря и комичното. Дори когато умираше, Кент не можеше да не види смешната страна на едно или друго нещо. То го порази така неочаквано, както го беше поразила красотата на девойката и нейната смущаваща и непресторена наизност.

Както го гледаше със същото пламъче на някакъв потаен въпрос в очите, момичето изведнъж го видя да й се смее право в лицето.

— Това е смешно. Много е смешно, госпожице … госпожице …

— Марет — допълни тя в отгопор на недомлъвката му.

— Смешно е, госпожице Марет.

— Не госпожица Марет. Само Марет — поправи го тя.

— Казвам, че това е смешно — подхвана отново Кент. Виждате ли, не е чак толкова ужасно приятно, както бихте могли да си помислите, да … ъ-ъ-ъ … да бъдете тука, на моето място, и да умирате. И снощи си мислих, че горе-долу най-прекрасното нещо на света би било да имам до себе си жена; жена, която донякъде би ми съчувствувала, разбирате ли, би облекчила цялата тая работа или, да речем, би ме съжалила. И ето че господ чува молитвата ми и се появявате вие… а вие един вид създавате в мен впечатлението, че сте си поставили за задача да видите как изглежда човек, когато хвърля топа.

Светлината отново заблестя в сините очи. Момичето като, че ли беше свършило да го анализира в ума си и Кент видя лека руменина да плъзва по бузите му, бледи при влизането в стаята.

— Не бихте били първият, когото виждам да хвърля топа — увери го тя. Видяла съм мнозина и никога не съм плакала много. Бих предпочела да видя как умира човек, отколкото някои животни. Но, не бих искала това да сте вие. Сега по-леко ли ви е като го чухте от жената, за която сте се молили на бога?

— По-леко — рече задъхано Кент. Но защо, по дяволите, госпожице Марет …

— Марет — поправи го тя отново.

— Да, Марет … Защо, по дяволите, сте дошли да ме видите точно тогава, когато трябва да пукна? И как е презимето ви, и на колко сте години, и какво искате от мен?

— Аз нямам презиме, навършила съм двадесет години и дойдох да се запозная с вас и да ви влдя що за човек сте.

 

— Браво! — възкликна Кент. Работата тръгна бързо! А сега защо?

Момичето притегли стола си мъничко по-близо и за миг на Кент му се стори, че чудесната й уста трепна, готова да се усмихне.

— Защото така блестящо сте излъгали, за да спасите друг човек, който беше пред прага на смъртта.

— И ти ли, Бруте! — въздъхна Кент и се облегна на възглавниците си. Не е ли възможно един порядъчен човек да убие друг човек и да не го наричат лъжец, когато разкаже за това? Защо толкова хора смятат, че аз лъжа?

— Не смятат — каза момичето. Те ви вярват сега. Вие сте дали в самопризнанието си такива пълни подробности за убийството, че съвсем са се убедили. Би било мяого жалко да оцелеете, защото положително ще ви обесят. Лъжата ви звучи и се чете като истина. Но, аз знам, че с лъжа. Вие не сте убили Джон Баркли.

— А какво е основанието ви за това убеждение? Половин минута очите на момичето се взираха в неговите. Те пак като че ли гледаха през него и вътре в него.

— Защото познавам човека, който действително го е убил — каза то тихо и това не сте били вие.

Кент направи върховно усилие да не загуби спокойния си вид. Той взе една пура от кутията, която Кардиган беше оставил на леглото и отхапа крайчеца.

— Да не би и някой друг да е направил самопризнание? — попита той.

Тя едва забележимо поклати глава.

— Да не би вие … ъ-ъ-ъ … да сте видели този друг господин да убива Джон Баркли?

— Не.

— Тогава трябва да ви отговоря, както отговорих на друг. Аз убих Джон Баркли. Ако подозирате друго лице, подозрението ви не е основателно.

— Какъв блестящ лъжец! — тихо промълви девойката. Не вярвате ли в бога?

Кент трепна.

— В широк, всеобемащ смисъл, да — каза той. Вярвам в него например, както се разкрива за сетивата ни в цялото това живо, разтящо великолепие, което виждате ей там през прозореца. Природата и аз сме станали доста добри приятели и виждате ли, аз съм си създал вместо бог един вид майка-богиня, на която да се кланям. Може да е светотатство, обаче понякога то е голяма утеха. Но, вие не сте дошли, за да говорим за религия.

Прелестната главица се наведе още по-близо до него. Кент изпита настойчиво желание да вдигне ръка и да докосне блестящата коса, когато девойката сложи ръка на челото му.

— Аз зная кой уби Джон Баркли — не отстъпваше тя. Зная как, кога и защо е бил убит. Моля ви се, кажете ми истината. Искам да зная! Защо поехте върху себе си престъпление, което не сте извършили?

Кент, без да бърза, запали пурата. Момичето го наблюдаваше внимателно, почти нетърпеливо.

— Може да съм луд — каза той. За всеки човек е възможно да е луд и да не го знае. Това е чудната страна на безумието. Но, ако не съм безумен, аз убих Баркли. Ако, не съм го убил аз, трябва да съм побъркан, защото съм дълбоко убеден, че съм го убил. Или е така, или безумната сте вие. Имам подозрения, че е така. Нима здравомислещ човек може да носи тук обувки с такива токове?

Той посочи с укор към земята.

За първи път девойката се усмихна — открито, откровено, възхитително. Човек би рекъл, че сърцето й се е устремило за миг към Кент, за да го поздрави. А, след това усмивката угасна като слънце, засенчено от облак.

— Вие сте смел човек — каза тя. — Вие сте великолепен. Аз мразя мъжете.

Но, мисля, че ако бихте оцелели, щях да ви обикна. Ще ви повярвам, че сте убили Баркли. Вие ме принуждавате да ви повярвам. Направихте признанието, когато узнахте, че ще умрете, за да спасите невинен човек. Не е ли така?

Кент отстъпчиво кимна:

— Точно така. Не ми се иска да го виждам в тая светлина, но предполагам, че е вярно. Признах, понеже знаех, че ще умра. В противен случай, положителен съм, щях да оставя другия да понесе наказанието заради мен. Сигурно ме мислите за животно.

— Всички мъже са животни — веднага се съгласи тя. Но, вие сте по-друг вид животно. Харесвате ми. Ако ми се удадеше случай, бих се била за вас. Аз мога да се бия. Тя вдигна двете си малки ръце и полуусмихната се обърна пак към него.

— Но не с тези ръце — възкликна Кент. Аз мисля, че бихте се били с очите си. О’Конър ми каза, че те насмалко не убили Кедсти, когато сте ги срещнали двамата в тополовата горичка вчера.

Беше се надявал, че споменаването на името на инспектор Кедсти ще я смути. Но, не можа да долови това да й е направило някакво впечатление.

— О’Конър е бил едрият червендалест мъж с господин Кедсти?

— Моят другар при обиколките. Той идва при мене вчера и беше прехласнат от очите ви. Те са наистина прекрасни, никога не съм виждал очи и наполовина хубави като вашите. Но, Бъки се чудеше най-много не на това. Чудеше се на въздействието, което са оказали те върху Кедсти. Каза ми, че разтърсили в него и сетния нерв, а Кедсти не е от тия, дето лесно се плашат. И най-странното в тая работа било, че в същия миг, когато сте си отишли, той дал на О’Конър заповед да освободи Мактригър, а след това се обърнал и тръгнал подир вас. Целият ден О’Конър се мъчил да узнае нещо за вас в пристанището. Не успял да намери ни кожа, ни косъм … извинете! Искам да кажа, че не е успял да узнае за вас съвсем нищо. Ние решихме, кой знае защо, че се криете в къщата на Кедсти. Нали нямате нищо против това да ви го каже човек … който скоро ще хвърли топа, а?

Малко го поуплаши прямотата, с която бе разказал всичко. С радост би премълчал собственото си любопитство и всичките съмнения на О’Конър заради още един миг с нейната ръка на челото. Но, беше го изрекъл и сега чакаше.

Девойката гледаше надолу и пръстите и усукваха някакво украшение с пискюли от роклята й, а Кент мислено измерваше с въображаема линийка дължината на миглите й. Те бяха разкошни и развълнуван от възхищението си, той беше готов да се закълне, че са два пръста дълги. Неочаквано тя вдигна очи и долови пламенния му поглед и румекината, избила под загара на бузите — нейните бузи също се бяха позачервили.

— Ами ако не умрете? — запита го тя направо, сякаш не бе чула нито дума от всичко, което й беше казал за Кедсти. Какво ще правите?

— Ще умра.

— Ами ако не умрете? Кент сви рамене.

— Предполагам, че ще трябва да понеса наказанието. Да не си тръгвате?

Момичето се беше поизправило и седеше на крайчеца на стола.

— Да, тръгвам си. Страх ме е от моите очи. Може да ви погледна, както съм погледнала господин Кедсти и тогава … бам! И ще свършите бързо-бързо! А, аз не искам да съм тука, когато умрете!

Той долови лека нотка на смях в гласа й. Полазиха го тръпки. Каква очарователна кръвожадна мизерница беше тя! Кент загледа наведената глава, блестящите свивки на чудната й коса. Разпусната, струваше му се, косата щеше да я скрие цялата. И беше толкова мека и топла, че пак го блазнеше да посегне и да я докосне. Девойката беше чудесна и все пак като че нямаше сърце. Явното пренебрегване на факта, че той е на смъртно легло, беше почти демонично. Когато го гледаше, в изражението на теменужените й очи нямаше никакво съчувствие. Тя дори се шегуваше с факта, че той ще умре!

Марет се изправи и огледа за първи път стаята, в която бе седяла. Сетне се обърна към прозореца и погледна навън. Тя напомняше на Кент хубава млада върбичка, израсла край някой поток — изящна, стройна, яка. Би могъл да я вдигне на ръце лесно като дете и въпреки това усещаше в гъвкавата красота на снагата й сила с чудна издръжливост. Нехайният начин, по който държеше главата си, го пленяваше. За тази глава и за косата, която я увенчаваше, Кент знаеше. Половината от жените по земята биха дали скъпоценни години от живота си.

А, после, без да се обърне към него, девойката каза:

— Някой ден, когато умирам, бих искала толкова приятна стая като тази.

— Надявам се, че няма никога да умрете — отговори той от все сърце.

Тя се върна и се спря за миг до него.

— Беше ми много приятно — рече Марет, сякаш Кент й беше устроил някакво специално забавление. Много жалко, че ще умрете. Сигурна съм, че щяхме да станем добри приятели. Не сте ли сигурен и вие?

— Да, много сигурен. Само да бяхте се появили по-рано.

— И винаги ще мисля за вас като за по-друг вид мъжко животно — прекъсна го тя. Наистина е вярно, че не бих искала да ви видя как умирате. Искам да се махна, преди то да е станало. Бихте ли желали да ви целуна?

За миг на Кент му се стори, че аортата му няма да издържи.

— Бих … бих искал — дрезгаво промълви той.

— Тогава … затворете си очите, моля.

Той се подчини. Тя се наведе към него. Кент усети лекия допир на ръцете й и долови за миг парфюма на лицето и косата й, а след това изпита дълбокото вълнение от устните й, притиснали се топло и меко към неговите.

Не беше се изчервила, нито смутила, когато я погледна пак. Като, че ли беше целунала някое бебе и сега се чудеше На червеното му лице.

— Преди вас съм целувала само трима мъже — призна тя. Странно. Никога не съм мислила, че ще го направя пак. А сега, сбогом!

Тя се запъти бързо към вратата.

— Чакайте! — извика Кент жално. — Моля ви, почакайте! Искам да зная името ви. Марет …

— Радисон — довърши тя вместо него. Марет Радисон. Аз идвам от много далече, от място, което наричаме Долината на мълчаливите. Тя сочеше на север.

— От Север! — възкликна той.

— Да, то е далече на сесер. Много далече.

Ръката й хвана дръжката. Вратата бавно се отвори.

— Почакайте! — примоли се пак той. Не бива да си отивате.

— Трябва. Аз се забавих твърде дълго. Съжалявам, че ви целунах. Не трябваше да го правя. Но, не можех да се сдържа, защото сте такъв блестящ лъжец!

Вратата бързо се отвори и се затвори. Той чу стъпките й почти да тичат по коридора, където не много отдавна беше чул последните стъпки на О’Конър.

А, после настъпи тишина и в тази тишина Кент чу отново думите й, които заудряха като чукчета в главата му: „Защото сте такъв блестящ лъжец!“