Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Valley of Silent Men, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 19 гласа)

Информация

Корекция
mahavishnu (2008)
Сканиране
Darko

Издание:

Джеймс Оливър Къруд. Долината на мълчаливите. Гризли

Романи

Издателство „Отечество“, София, 1984 г.

Избрани книги за деца и юноши

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Превел от английски: Сидер Флорин

Редактор: Огняна Иванова

Художник: Галя Георгиева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Снежана Бошнакова

Код 95376 43217/6126–3–84

Американска. Второ издание. Изд. №1039.

Дадена за набор ноември 1983 г. Подписана за печат януари 1984 г.

Излязла от печат март 1984 Г. Формат 1/15/60/90

Печатни коли 19. Издателски коли 19 Усл. изд. коли 19,09. Цена 1,87 лв.

Издателство „Отечество“

ДП „Георги Димитров“, клон Лозенец

 

James Oliver Curwood

The Valley of Silent Men

Grosset & Dunlap, New York, 1920

The Grizzly

Cassell and Co. Ltd., London, 1924

© Сидер Флорин, преводач, 1984

© Галя Георгиева, художник, 1984

История

  1. — Добавяне

Глава IX

Тази сутрин Кент изяде закуска, която би смаяла доктор Кардиган и би подбудила инспектор Кедсти към по-голяма предпазливост, ако научеше за нея. Докато се хранеше, той укрепи връзките, създали се вече между него и Мърсър. Показваше се много разтревожен от състоянието на Муи, който, както Кент знаеше, не беше смъртоносно ранен, тъй като Мърсър му беше казал, че няма никакво счупване. Но, ако случайно Муи умре — твърдеше той на Мърсър, това би значило нещо много лошо за тях, в случай че се узнаеше за тяхното участие в тази работа.

Колкото за самия него, едва ли би имало някаква разлика, понеже, така или иначе, бил „загазил“. Но, не му се искало да види добър приятел да си изпаща заради него. Това направи впечатление на Мърсър. Той се видя като оръдие в едно вероятно убийство и тази мисъл го ужаси. Дори в най-добрия случай — каза му Кент, те са давали и взимали подкупи, факт, който щеше да им струва скъпо, освен ако Муи държи езика си зад зъбите. Ако ли пък индианецът знае нещо по-особено за Кедсти, много важно беше той, Мърсър, да го научи, понеже то би могло да се окаже коз в тяхна полза в случай на открит конфликт с инспектора на полицията. За да спазят формалностите, Мърсър премери на Кент температурата. Тя се оказа напълно нормална, но за Кент бе много лесно да убеди Мърсър да я запише с един градус в повече.

— По-добре ще е да си мислят, че съм още доста болен — увери той Мърсър. Тогава няма да подозират, че има нещо помежду ни.

Тази мисъл толкова много хареса на Мърсър, че той предложи да добави още половин градус.

Беше прекрасен ден за Кент. Чувствуваше силите му да се възвръщат с всеки изминат час. Въпреки това през целия ден не стана от леглото нито веднъж от страх, че може да го открият. Кардиган дойде да го види два пъти и не се усъмни в температурата, отбелязана от Мърсър. Направи превръзка на раната му, която бързо заздравяваше. Това, което го безпокоеше, беше температурата. Сигурно имало някакво вътрешно увреждане — каза той, което щяло скоро да се изясни. Иначе нямало някакво особено основание Кент да не се изправи на крака. Той виновно се усмихна:

— Звучи странно да кажа такова нещо, след като до преди малко съм твърдял пред тебе, че ти предстои да умреш.

Тази нощ след десет часа Кент направи четири пъти възстановителните си упражнения. Сега повече от предишната нощ не можеше да се начуди на бързината, с която се връщаха силите му. Пет-шест пъти дяволчетата на нетърпението, които караха кръвта му да кипи, го подбуждаха да скочи през прозореца веднага.

Три денонощия след това Кент пази тайната и укрепва силите си. Доктор Кардиган се отбиваше периодично да го види, а отец Лейон го посещаваше редовно всеки следобед. Мърсър беше най-честият му посетител. На третия ден обаче се случиха две неща, които създадоха известно вълнение. Доктор Кардиган замина за четири дена за едно еелище, разположено на петдесет мили към юг, и остави всичко на Мърсър, а треската на Муи изведнъж мина и той отново дойде в съзнание. Първото нещо изпълни Кент с радост. В отсъствието на Кардиган не съществуваше непосредствена опасност да се открие, че не е вече болен. Съвземането на Муи от побоя, който му е бил нанесен по главата, докара във възторг Мърсър. Той ликуваше. С невъздържаната реакция на хората от своя тип Мърсър не можеше да се нарадва за това пред Кент. Той направи изявление, че вече не го е страх, и от момента, когато за Муи нямаше вече никаква опасност, държанието му стана такова, че Кент неведнъж с много голямо удоволствие би го изритал от стаята. От друга страна, от момента, когато пое напълно задълженията на доктор Кардиган, Мърсър започна да си придава голяма важност. Кент схвана новата опасност и започна да го котка. Ласкаеше го. Уверяваше го, че било просто срамота Кардиган да не го вземе за помощник, Мърсър напълно заслужавал. В името на справедливостта към себе си трябвало да изложи искането си, когато Кардиган се завърне. Той, Кент, щял да поговори по въпроса с отец Лейон и мисионерът щял да разпространи мнението за това, което трябвало да се направи, между другите влиятелни хора в Атабаска. Два дена си игра той, както рибарят си играе с мъчна за хващане риба. Помъчи се да накара Мърсър да разбере по-добре защо Муи е споменал Кедсти.

Но, старият индианец бе стиснал устата си като мида.

— Той се уплаши, когато му казах, че е споменавал разни неща за инспектора — съобщи Мърсър. Отрече всичко. Взе да клати глава: не, не, не. Не бил видял Кедсти. Не знаел нищо за него. Нищо не мога да направя с него, Кент.

Беше изоставил своите „господине“, както и лакейското си угодничество. Пушеше от пурите на Кент с интимното чувство на собственик и с обидна волност го наричаше „Кент“. Наричаше инспектора „Кедсти“, а отец Лейон — „малкият проповедник“. Самомнението му видимо растеше, а Кент знаеше, че с всеки час това самомнение увеличава опасността за него.

Той вярваше, че Мърсър приказва. Няколко пъти на ден го чуваше да води разговори с часовия и доста често да отива до пристанището, развъртял в ръка тръстиково бастунче, с което не беше се осмелявал да си служи преди. Започна да изразява мнения и да прави съобщения на Кент с чувство на превъзходство. На четвъртия ден се получи известие, че доктор Кардиган щял да се забави още четиридесет и осем часа и Мърсър, без да се изчерви, надуто заяви, че когато докторът се върнел, щял да намери големи промени. И тогава, обзет от глупав порив на самоизтъкване, каза:

— Кедсти много ме е харесал, Кент. Той е много добър човек, ако го разбереш правилно. Покани ме при себе си днес следобяд и изпушихме заедно по една пура. Когато му казах, че миналата нощ надзърнах през прозореца ти и те видях да правиш разни гимнастически упражнения, скочи, сякаш някой заби карфица в месата му. „Ами, че аз смятах, че е болен … зле!“ — казва. А, аз му обясних, че има и подобри начини да върнеш здравето на един болник, отколкото лекуването на Кардиган. „Дай им обилна храна — казах му аз. Остави ги да живеят нормално. Вижте например Кент, казвам. От една седмица яде като мечка и без мъка може да ви направи сега салтомортале!“ На това той нищо не можа да ми отговори, Кент. Знаех си, че ще се поизненада, като разбере, че съм направил нещо, което Кардиган не може да направи. Взе да крачи напред-назад, навъсил вежди — сигурно си е мислил за Кардиган. После повика оня Пели и му даде някаква бележка, която написа на едно листче. След това ми стисна ръка, потупа ме по рамото, съвсем по приятелски, и ми даде още една пура. Бива си го, Кент. Веднага разбра какво съм направил, откак го няма Кардиган!

Ако Кент изобщо някога са го сърбели ръцете да хване за гушата някой човек, сега жаждата да направи това сви пръстите му. В момента, когато се канеше де действува, Мърсър го беше издал на Кедсти. Той извърна лице така, че Мърсър да не може да види изражението на очите му. Стиснатите си юмруци тикна под себе си. Вътрешно се бореше с безумното желание, което бушуваше в жилите му — желанието да се нахвърли върху Мърсър и да го убие. Ако Кардиган беше съобщил за състоянието му на Кедсти, това щеше да е друго нещо. Кент щеше да приеме това съобщение като честно задължение от страна на Кардиган. Но, Мърсър … едно нищожество, надуло се от собствените си празнословия, един престъпен тип, готов да продаде най-добрия си приятел, един глупак, едно магаре …

Известно време остана скован като камък, с лице, извърнато от Мърсър. Здравият разум надделя. Той разбра, че последната възможност зависи сега от хладнокръвието му. А, Мърсър несъзнателно му помогна в това, като мушна в джоба си крадешком две от неговите пури и напусна стаята. Кент го чу да приказва една-две минути с часовия пред вратата.

Тогава Кент седна в леглото. Беше пет часът. Преди колко ли време Мърсър е бил при Кедсти? Каква ли е била заповедта, която Кедсти е написал на лист хартия за младши полицая Пели? Дали е нареждал само да го наблюдават по-внимателно или е било заповед за преместване в една от килиите до самата канцелария на отделението? Ако е било последното, всичките му надежди и планове рухваха. Мислите му се насочиха към тези килии.

Пристанище Атабаска нямаше затвор, нямаше дори арест, макар служещите в полицията да наричаха понякога с това име килиите точно зад канцеларията на инспектор Кедсти. Килиите бяха от бетон и самият Кент бе помагал при проектирането им! Иронията на това положение не го порази особено в този момент. Спомни си факта, че никой задържан не бе успял да избяга от тези бетонни килии. Ако не се предприемеше нищо до шест часа, можеше да бъде сигурен, че изпълнението на заповедта ще бъде отложено до сутринта. Възможно беше Кедсти да е заповядал на Пели да приготви за Кент килия. Дълбоко в душата си Кент се молеше заповедта да е била такава. Ако му дадяха още една нощ … само една!

Часовникът му отзвъня половинка час. След това шест без четвърт. После шест. Сърцето му лудо биеше, въпреки че Кент се славеше като най-невъзмутимия полицай в Н-ско-то отделение. Той запали последната си пура, за да прикрие напрежението, което, както го беше страх, щеше да проличи по лицето му, ако някой влезеше в стаята. Трябваше да получи вечеря в седем. В осем щеше да започне да се здрача-ва. Луната изгряваше все по-късно всяка вечер и щеше да се издигне над горите чак след единадесет. Той щеше да се прехвърли през прозореца в десет часа. Умът му изработваше бързо и сигурно метода на първото му нощно бягство. Долу, при дюкяна на Кросен винаги имаше много лодки. Ще тръгне с една от тях и докато Мърсър открие, че го няма, ще е изминал четиридесет мили на път към свободата. След това ще остави лодката да си върви по течението или ще я скрие и ще върви без път, докато следата му се загуби. Някъде по някакъв начин ще намери и оръжие, и храна. Голям късмет, че не беше дал на Мърсър другите петдесет долара, които имаше под възглавницата.

В седем Мърсър му донесе вечерята. Сянка на разочарование се мярна в бледите му очи, когато видя, че последната пура не беше вече в кутията. Кент забеляза това изражение и се помъчи добродушно да се усмихне:

— Ще кажа на отец Лейон да ми донесе още една кутия утре сутрин, Мърсър. Разбира се, ако успея да го видя.

— Предполагам, че ще успеете — отвърна сопнато Мърсър. Нали живее близо до Казармата, точно където ще отидете. Имам нареждане да ви приготвя за преместване сутринта.

Кръвта на Кент сякаш се превърна за миг в жив огън. Той отпи от кафето, сви рамене й рече:

— Много се радвам, Мърсър. Искам да й видя края на тая работа. Колкото по-скоро ме отведат там, толкова по-скоро ще вземат мерки. И не ме е страх ни най-малко! Аз положително ще спечеля. Няма и едно на сто вероятност да ме осъдят. След това додаде: И ще наредя да ти изпратят кутия пури, Мърсър. Аз съм ти благодарен за прекрасното лечение.

В момента, когато Мърсър излезе с чиниите, Кент размаха свирепо юмрук по посока на вратата.

— Божичко, как би ми се искало да те хвана сам в гората … само за един час! — пошепна той.

Стана осем часът, после девет. Два-три пъти Кент чу гласове в коридора, вероятно Мърсър разговаряше с часовия. Веднъж му се стори, че чува тътен на гръмотевица и сърцето му се разтуптя от радост. Една буря тази вечер щеше да е добре дошла за него. Но, небето оставаше ясно. Не само това, но и звездите, когато започнаха да изгряват, му се видяха по-ярки, отколкото преди. И беше много тихо. Веригата на една шаланда издрънча на реката и той я чу, като че ли беше само на стотина крачки. Позна, че вие едно от кучетата на Муи, което се обади близо до дъскорезницата. Кукумявките, които прелитаха пред прозореца, като че ли тракаха с човките си по-силно, отколкото предишната вечер. Десетина пъти си въобрази, че чува тихото плискане на реката, която много скоро трябваше да го понесе към свободата.

Реката! Всяка мечта и стремеж сега го зовяха към тази река. По нея беше си отишла Марет Радисон. И някъде край нея или край отвъдната река, или край третата река още по-нататък щеше да я намери. През време на дългото напрегнато чакане между девет и десет часа Кент си представи момичето пак в тази стая. Припомни си всяко нейно движение, всяка нейна дума. Усети тръпката от ръката й на челото си, целувката й и наум повтаряше безброй пъти тихо изговорените от нея думи: „Мисля, че ако бихте оцелели, щях да ви обикна.“ А, когато каза тези думи, тя е знаела, че той няма да умре!

Защо тогава Марет си отиде? Като е знаела, че ще остане жив, защо не е останала да му помогне, ако може? Или беше казала тези думи на шега, или …

Нова мисъл блесна в ума му. Тя насмалко не изтръгна от него вик. Накара го да се изпъне, възбуден, с биещо до пръсване сърце. Дали девойката си беше отишла? Не бе ля възможно и тя да играе някаква игра и да се мъчи да създаде впечатлението, че заминава надолу по реката със скритата шаланда? Имаше ли вероятност да играе тази игра против Кедсти? Една картина, ясна като звездите в небето, започна да се очертава в ума му. Сега Кент разбираше какво е означавало ломотенето на Муи за Кедсти. Кедсти е придружил Марет до шаландата. Муи го видял и издал това при бълнуването. След това си беше стиснал езика зад зъбите от страх пред „големия човек“ от полицията. Но, защо е бил пребит почти до смърт? Муи беше безобидно същество. Той нямаше неприятели.

В пристанище Атабаска никой не би нападнал стария следотърсач с коса, побеляла от годините. Никой освен самия Кедсти. Кедсти, притиснат до стената, Кедсти, изпаднал в бяс. Дори и това беше недопустимо. Какъвто и да е бил поводът за нападението и който и да го беше извършил, Муи положително беше видял полицейския инспектор да придружава Марет Радисон до шаландата. И въпросът, на който Кент не намираше начин да отговори, беше дали Марет Радисон наистина е заминала надолу по реката с тази шаланда?

Чувствуваше се почти разочарован, когато си казваше, че е възможно да не е заминала. Искаше му се тя да е на реката. Искаше тя да отива на север и все по на север. Мисълта, че е замесена в някаква афера, която има нещо общо с Кедсти, не му беше приятна. Ако Марет беше още в пристанището или близо до пристанището, то нямаше да е вече заради Санди Мактригър, човека, спасил се благодарение на самопризнанието на Кент. В сърцето си Кент се молеше тя да е на много дни от Атабаска, защото само там и никъде другаде би могъл да я види пак. А най-голямото му желание след желанието да бъде свободен бе да намери Марет. Беше откровен към себе си, когато правеше това признание. Повече от откровен. Знаеше, че няма да мине нито ден, нито нощ, без да мисли или мечтае за Марет Радисон. Чудният й образ оживяваше все повече пред него с всеки изминат час и сега той съжаляваше, че не бе посмял да докосне нейната коса. Тя нямаше да му се обиди, понеже го целуна, след като бе потиснал подтика да сложи ръка върху това меко великолелие, което увенчаваше главата й.

А, после звънчето на часовника му отзвъня десет часа! Кент рязко изправи гръб, както седеше. За миг затаи дъх и се ослуша. От коридора пред стаята не се чуваше нито звук. Малко по малко той се надигна от леглото, докато стъпи на крака. Дрехите му висяха на закачалка на стената и той отиде пипнешком до тях толкова тихо, че ако някой слушаше при отвора на вратата, нямаше да го чуе. Бързо се облече. След това се приближи до прозореца, надникна навън и се ослуша.

В бляскавата светлина на звездите не видя нищо освен двата бели дънера на оголените от гръмотевица дървета, където живееха кукумявките. И беше много тихо. Свежият въздух го лъхна в лицето. В него Кент долови дъха на далечни балсамови дървета и кедри. Светът, чуден в нощното си безмълвие, го очакваше. Кент не можеше да си представи да го дебне там несполука или смърт и му се струваше неоснователно и смешно намерението на полицията да го задържи, когато този свят протягаше към него ръце и го зовеше.

Уверил се, че е дошло време да действува, той забърза. След десет секунди беше скочил през прозореца и стъпил на земята. За миг спря, целият осветен от звездите, сетне затича към края на сградата и се потули в сянката й. Бързината на движението не предизвика никаква физическа болка и кръвта му кипеше от вълнението, че усеща земя под краката си и от мисълта, че раната му трябва да е още по-заздравяла, отколкото бе предполагал. Обхвана го несдържан възторг. Беше свободен! Сега виждаше реката, която блестеше и му говореше в светлината на звездите, подканваше го да побърза, разказваше му, че не толкова отдавна друго човешко същество бе поело към север по нейната гръд и ако не се бави, това ще му помогне да го догони. Усещаше тялото си да кипи от нов живот. Очите му странно заблестяха в полумрака.

Струваше му се, че Марет е тръгнала едва вчера. Не можеше да е далече и сега. И в тези минути, когато дъхът на свободата го събуждаше за прекрасния нов живот, тя беше по-друга за него, отколкото досега. Беше част от самия него. Не можеше да мисли за бягството си, без да мисли за нея. В тези скъпи мигове тя се превърна в живата душа на любимата му пустош. Чувствуваше присъствието й. Завладя го мисълта, че някъде надолу по реката тя мисли за него, чака го, надява му се. И в същия този миг реши, че няма да изостави лодката, както бе предначертал. Ще се укрива денем и ще плава надолу по течението нощем, докато най-после стигне при Марет Радисон, И тогава ще и каже защо е дошъл.

А след това …

Кент погледна към дюкяна на Кросен. Ще се запъти направо към него, открито, като човек, тръгнал по работа, който няма защо да се крие. Ако има късмет и Кросен си е легнал, след петнадесет минути ще е на реката. Кръвта му се раздвижи, когато той пристъпи и излезе на открито, осветен от звездите. Петдесетина крачки пред него беше сградата, в която Кардиган държеше дърва. Минеше ли я, никой нямаше да може да го види от прозорците на болницата. Вървеше бързо. Двадесет крачки, тридесет, четиридесет … и спря така неочаквано, както преди седмици го беше спрял куршумът на метиса. Иззад ъгъла на дърварника се зададе някаква фигура. Беше Мърсър. Той въртеше бастунчето си и вървеше безшумно като котка. Между тях нямаше и десет стъпки и въпреки това Кент не беше го чул. Мърсър спря. Бастунчето падна от ръката му. Дори в светлината на звездите Кент видя как лицето му пребледня.

— Нито звук, Мърсър — предупреди той. Излязъл съм за малка разходка на чист въздух. Ако извикаш, ще те убия!

Кент вървеше бавно напред и говореше с глас, който не би стигнал до прозорците зад него. И тогава се случи нещо, което смрази кръвта в жилите му. Беше чувал как крещят всички зверове на големите гори, но никога писък като този, който се изтръгна сега от устата на Мърсър. Това не беше човешки вик. За Кент това бе глас на зъл дух, на сатана. Не беше вик за помощ. Беше безсловесен. И когато този ужасен звук се изтръгна от устата на Мърсър, Кент видя как му се издува гърлото и изскачат очите от усилието. Те му напомняха змия, кобра.

Студената тръпка в жилите му премина и сега в тях пламна неугасим огън. Той забрави за всичко освен това, че змията му е препречила пътя. Дваж му се изпречваше на пътя. Мразеше я. Мразеше я със сила, равна на омразата към смъртта. Нито зовът на свободата, нито заплахата на затвора можеха да го спрат и да му попречат да отмъсти. Без нито един звук той хвана Мърсър за гърлото и писъкът пресекна със задавен крясък. Пръстите на Кент се забиха в меката гуша, а стиснатият юмрук нанасяше удар след удар в лицето на Мърсър.

Той падна на земята, като затисна с тялото си тази човекоподобна змия. И продължи да удря и да души, както никога не беше удрял и душил друг човек и всичко друго се измести от безумно желание да разкъса на парчета този двукрак английски гад, който бе твърде гнусен, за да съществува на земята.

И все още продължаваше да удря, дори след като пътят между него и реката отново бе свободен.