Джеймс Оливър Кърууд
Долината на мълчаливите (9)

Глава VIII

Известно време след като вратата към стаята на Кент се затвори подир зловещата редица представители на правосъдието, младият Мърсър остана да стои в коридора и да разсъждава вътрешно дали не е дошло неговото време. Накрая реши, че то е дошло и с петдесетте долара на Кент в джоба се запъти към колибата на стария следотърсач, индианеца Муи. Върна се след час, тъкмо навреме, за да види вратата на Кент да се отваря пак. Доктор Кардиган и отец Лейон се появиха първи, последвани, един по един, от русата стенографка и младши полицаите Пели и Брант. След това вратата се затвори.

Вътре в стаята, изпотен от мъчението, през което беше преминал, Кент седеше подпрян на възглавниците и обърнал към инспектор Кедсти пламтящи очи.

— Помолих за тези няколко минути насаме, Кедсти, защото исках да поговоря с вас като с човек, а не мой пряк началник. Сега, смятам, вече не съм служещ в полицията. При това положение не ви дължа по-голяма почит, отколкото на всеки друг. И се радвам на много голямото удоволствие да мога да ви нарека мръсен негодник!

Лицето на Кедсти беше разгорещено, но докато ръцете му бавно се свиха в юмруци, то стана червено. Преди той да успее да проговори, Кент продължи:

— Вие не проявихте към мен учтивостта, нито съчувствието, които винаги сте проявявали към най-големите престъпници, изправяли се пред вас. Вие изненадахте всички, които бяха в тази стая, понеже едно време, ако не и сега, те са били мои приятели. Не възразявам срещу това, което казахте. Протестирам срещу тора как го казахте. Винаги, когато те проявяха склонност да ми повярват, вие я убивахте, не честно и прямо, а без да ми дадете възможност да се оправдая. Щом съзирахте някакъв шанс да спечеля по някоя точка, вие се позовавахте на постановленията на закона. А, не вярвате, че съм убил Джон Баркли. Зная това. Нарекохте ме лъжец в деня, когато направих това глупаво самопризнание. Още вярвате, че ви излъгах.

И аз почаках да останем насаме, за да ви питам някои неща, защото в мене все още е останала малко учтивост, макар във вас да не е останала. Каква е вашата игра? Какво ви е довело до тази промяна? Да не е …

Дясната му ръка се сви в твърд като камък юмрук, когато той се наведе към Кедсти.

— Да не е причината в момичето, което се крие в къщата ви?

Дори в този миг, когато изпитваше желание да удари седящия пред него човек, Кент не можеше да не се възхити от непоклатимата неуязвимост на Кедсти. Никога не беше чул някой друг да нарича Кедсти негодник или нечестен. И все пак, въпреки че лицето му пламна още повече, инспекторът остана безстрастно спокоен, както винаги. Дори намекът на Кент, че играел някаква игра, както и прякото обвинение, че крие в къщата си Марет Радисон, като че ли ни най-малко не го смутиха. Миг-два той гледа Кент, сякаш премерваше душевното му равновесие. Когато заговори, гласът му прозвуча тъй тихо и спокойно, че Кент остана изумен.

— Не ти се сърдя, Кент — каза той, не ти се сърдя, дето ме наричаш негодник и каквото друго пожелаеш. Струва ми се, че бих правил същото, ако бях на твое място. Вижда ти се необяснимо, поради предишните ни връзки, че не правя всичко възможно, за да те спася. Бих го правил, ако смятах, че си невинен. Но не смятам. Аз вярвам, че си виновен. Не виждам да има някаква вратичка в доказателствата против теб, както си ги изредил в собственото си самопризнание. Слушай, човече, дори да можех някак да помогна, да докажа, че не си виновен в убийството на Джон Баркли… Той замълча и засука единия от посивелите си мустаци, като се обърна за миг наполовина към прозореца. Дори да направех това, ти пак би получил двайсет години затвор за най-лошото лъжесвидетелство на земята. Лъжесвидетелство, извършено по време, когато си мислел, че си на смъртно легло! Ти си виновен, Кент. Ако, не в едното, то в другото. Аз не играя никаква игра. А, колкото за момичето, в къщата ми няма никакво момиче.

Кедсти тръгна към вратата и Кент не направи опит да го спре. На устата му напираха думи, но те останаха неизречени и известно време след излизането на Кедсти той остана загледан в зеления безкрай на горите пред прозореца му, без нищо да вижда. Инспекторът Кедсти тихо и спокойно бе изговорил думи, които направиха на пух и прах всичките му надежди. Защото дори да се отървеше от въжето, пак оставаше престъпник — престъпник от най-лошия вид, може би не по-добър от човек, който убива друго човешко същество. Ако докажеше, че не е убил Джон Баркли, в същото време щеше да се обвини, че се е заклел в една лъжа, когато е мислел, че лежи на смъртно легло. А, за това можеше да получи двадесет години в затвора на Едмънтън! В най-добрия случай не можеше да очаква по-малко от десет. Десет години, двадесет години в затвора! Това или обесване.

Пот изби по лицето му. Вече не проклинаше Кедсти. Ядът му беше прекипял. Кедсти от самото начало бе прозрял онова, за което той като някой глупак не беше помислил. Каквото и да чувствуваше в дълбините на своята душа, инспекторът не можеше да постъпи другояче. Той, Джеймс Кент, който мразеше лъжата повече от всичко на света, беше „кин аз кисю“ — най-черният от всички лъжци, човек, излъгал на смъртно легло.

А, за такава лъжа се полагаше голямо наказание. Правосъдието гледаше със свой собствен поглед. То беше праволинейно, тесногръдо и не се интересуваше от нищо вляво или вдясно от него. Нямаше да признае никакво извинение, което Кент би намерил за себе си. Той беше излъгал, за да спаси човешки живот, но самото правосъдие бе предявило права върху този живот. Така Кент едновременно ограби и наруши правосъдието, при все че някакво чудо го спаси от най-тежкото от всички наказания.

Сериозността на положението го сломи. Сякаш сега за първи път пред него се отвори прозорец и той видя онова, което бе видял Кедсти. А, после, с течение на минутите, борческият дух се събуди в него отново. Не беше от тези, които лесно се предават. Личната опасност винаги го раздвижваше до дълбините на душата, а никога досега Кент не бе застрашаван от опасност, по-голяма от тази, пред която се изправяше. Положението налагаше да не се избързва и да не се следва първото хрумване. От десет години специалността му беше ловец на престъпници, а психологията на лова на престъпници е била неговата сила. Винаги при издирването на жертвата беше се мъчил първо да събуди в себе си съчувствие и да разбере тази жертва. Да анализира как ще постъпи един нарушител на закона при дадени условия, в дадена обстановка и дадени унаследени расови черти, беше за Кент първият ход във вълнуващата игра. Бе си създал много важни правила, но винаги изработени от гледището на преследвача. Сега започна да ги обръща наопаки. Той, Джеймс Кент, беше не преследвачът, а преследваният и всички овладени от него похвати трябваше сега да се разработят от обратната гледна точка. Неговите познания за живота в гората, неговата ловкост, тънкостите, които бе научил в играта един срещу един, щяха да се окажат от малка полза, когато се стигнеше до свидетелски показания и съд.

Отвореният прозорец породи първата идея. Приключенията винаги са били кръвта на неговия живот. А, там, вън, отвъд зелените гори, понесли се надалеч като океански вълни, го чакаше най-голямото приключение. Намереше ли се веднъж в тези обични гори, покрили почти половината континент, охотно би умрял, ако светът вземеше връх. Виждаше себе си как играе играта на преследвания, както никой не беше я играл преди. Веднъж да си върне оръжието и свободата, с целия този свят, дето го чака …

Нетърпение блесна в очите му и сетне бавно угасна. Отвореният прозорец в края на краищата беше само една подигравка. Той се търколи странишком от леглото и донякъде се задържа на крака. От усилието му се зави свят. Съмняваше се дали би могъл да измине стотина крачки, след като се прехвърли през прозореца.

В същия миг нова мисъл възникна в ума му. Главата му се проясняваше. Той прекоси със залитане стаята и се върна. Изправяше се на крака за първи път, откакто го беше повалил куршумът на метиса. Щеше да излъже Кардиган. Щеше да излъже Кедстн. Макар и да възстановяваше силите си, щеше да го пази в тайна. Ще се преструва на болен до крайния възможен предел, а после някоя нощ ще се възползува от отворения прозорец!

Тази мисъл го развълнува, както нищо на света не го беше вълнувало. За първи път усещаше огромната разлика между преследвача и преследвания, между човека, който играе играта на живот или смърт самичък и другия, който я играе с правосъдието и цялата му сила зад гърба си. Да преследваш, беше вълнуващо нещо. Да си преследван беше още по-вълнуващо. Нервите му се изопнаха. Друг огън се разгоря в ума му. Той беше притиснатият до стената. Другият беше ловецът сега.

Кент се върна при прозореца и се наведе колкото можеше навън. Загледа гората и я видя с други очи. Блещукането на бавно движещата се река криеше в себе си значение, каквото не бе имала за него никога преди. Да беше го видял в тази минута, доктор Кардиган би се заклел, че Кент пак има температура. В очите му блестеше спотаен пламък. Лицето бе поруменяло. В тези мигове Кент не виждаше смъртта. Не си представяше железните решетки на затвора. Кръвта му пулсираше, движена само от това най-голямо от всички приключения, което му предстоеше.

Той, най-добрият между ловците на престъпници в двете хиляди мили на пустошта, ще бие самите ловци! Хрътката се беше превърнала в лисица, а тази лисица знаеше хитрините и на преследвача, и на преследвания. Той ще спечели! Един свят го зовеше и той щеше да стигне сърцето на този свят. В ума му вече започваха да се мяркат спомени за места, където би могъл да намери сигурност и свобода за вечни времена. Никой в целия Север не познаваше затънтените кътчета по-добре от него — ненанесените на карта и неизследвани места, далечните и тайнствени пространства на terra incognita, където слънцето все още изгряваше и залязваше без позволението на полицията и бог се смееше както в дните, когато предисторически чудовища се хранели от върховете на дърветата, не по-високи от самите тях. Скочеше ли веднъж през прозореца, достатъчно заякнал за път, полицията можеше да го търси сто години, без да постигне нещо.

Това, което будеше тези мисли, не беше някаква престорена храброст в кръвта му. Не беше паника или болнава възбуда. Той преценяваше нещата още докато си ги представяше. Щеше да отиде надолу по реката към Ледовития океан. И да намери Марет Радисон! Да, дори тя да живее в казармите на форт Симпсън, щеше да я намери! А след това? Този въпрос замъгли всички други въпроси в ума му. За него имаше много отговори.

Понеже знаеше, че ще бъде съдбоносно за неговия замисъл, ако го намерят на крака, Кент легна пак в леглото. Лицето му още бе зачервено от усилието и възбудата подир половин час, когато доктор Кардиган влезе в стаята.

Само за няколко минути Кент накара Кардиган да се почувствува по-спокоен, отколкото през последното денонощие. Това било в края на краищата грешка, която го правела все по-щастлив, колкото повече мислел за нея — каза той на лекаря. Призна, че отначало откритието, че щял да остане жив, го ужасило. Но, сега цялата работа му се представяла в съвсем друга светлина. Щом се почувствувал достатъчно заякнал, щял да започне да събира доказателства за алиби и бил сигурен, че ще докаже своята невинност относно убийството на Джон Баркли.

Смятал, че ще го осъдят на десет години взатвора на Едмънтън. Но, какво са десет години там в сравнение с четиридесет или петдесет в гроба? Той стисна ръка на Кардиган. Благодари му за прекрасните грижи. Кардиган бил този, който го спасил от гроба — каза Кент и лекарят сякаш се подмлади, като чу това.

— Мислех си, че ще погледнеш по-иначе на тази работа, Кент — рече той, като пое дълбоко дъх. Боже мой, когато открих, че съм направил тая грешка …

— Сметнал си, че ме предаваш на палача — усмихна се Кент. Вярно е, че нямаше да направя това самопризнание, драги мой, ако не те поставях на второ място след всемогъщия бог, когато се стигне до въпроса дали някой ще остане жив или ще умре. Но, всички посбъркваме. И аз съм грешил. И няма защо да се извиняваш. Може да те помоля да ми изпращаш сегиз-тогиз хубави пури, докато съм на усамотение в Едмънтън и вероятно ще настоявам да идваш от време на време да изпушиш по някоя с мене и да ми разправиш какво ново има по реките. Но, ме е страх, мили мой, че ще те потревожа още малко, докато съм тук. Чувствувам се някак странно днес, странно вътре в мен. Знаеш ли колко весело ще стане, ако настъпи сега някакво усложнение и ни излъже пак всичките, а?

Той видя впечатлението, което направи на Кардиган. И пак вярата му в психологическата постановка намери пълното си потвърждение. Кардиган, измъкнат от тресавището на унинието от същия този човек, който според очакванията му е трябвало да го заклейми, се преизпълни от този миг, след явната душевна реакция, със свръхсъчувствие. Когато той най-после напусна стаята, Кент вътрешно ликуваше. Защото Кардиган му беше казал, че ще мине доста време, преди да заякне достатъчно, за да се изправи на крака.

До края на този ден той не видя Мърсър. Кардиган лично му донесе обеда и вечерята и се погрижи за него накрая вечерта. Кент помоли да не го смущават повече, понеже усещал нужда от сън. Пред вратата сега имаше часови.

Кардиган се намръщи, когато съобщи тази новина. Съвършена глупост било от страна на Кедсти да взема такива нелепи предпазни мерки. Но, той щял да даде на часовия обувки с гумени подметки и да изиска да не се вдига шум, който би го обезпокоил. Кент му благодари и възторжено се усмихна, когато лекарят излезе.

Почака, докато часовникът му покаже десет часа, и тогава пристъпи към гимнастиката, която си беше предписал. Този път, когато се изправи на крака, не усети никаква замаяност. Главата му беше съвършено бистра. Започна да прави опити, като поемаше дъх все по-дълбоко и по-дълбоко и излъчваше гърди.

Въпреки очакванията му, не усещаше никаква болка. От радост му се доплака. Изпъна нагоре първо едната, после другата ръка. Наведе се надолу, докато краят на пръстите му опря в пода. Сви колена, взе да се накланя от една страна на друга, да извива тялото си ту в едно положение, ту в друго, изумен от силата и гъвкавостта си. Преди да си легне, прекоси стаята напред-назад двадесет пъти.

Не му се спеше. Опрял гръб на възглавниците, лежеше и гледаше навън към звездния блясък и слушаше пак кукумявките, които живееха в удареното от гръмотевица дърво. След един час отново се залови с гимнастиката си.

Беше на крака, когато през прозореца чу звуците на приближаващи се гласове, а сетне на тичащи крака. След миг някой зачука на вратата и с висок глас повика доктор Кардиган. Кент пристъпи предпазливо до прозореца. Луната беше изгряла и той видя да се приближават човешки фигури, бавно, сякаш понесли някакъв товар. Преди да се загубят от погледа му, различи двама мъже, които носеха някакъв тежък предмет. След това се отвори врата, чуха се други гласове, а после настъпи тишина.

Кент си легна, като се чудеше кой ли може да е новият пациент.

След напрежението дишаше по-леко. Самият факт, че се чувствуваше тъй интензивно жив и че стягането в гърдите бе на изчезване, го изпълни с въодушевление. Облада го безкраен оптимизъм. Беше късно, когато заспа, и спа до късно. Събуди го влизането на Мърсър. Той отвори тихо, тихо затвори вратата, но въпреки това Кент го чу. В момента, когато се понадигна, разбра, че Мърсър има нещо да му съобщи, а също така видя, че му се е случило нещо тревожно. Мърсър беше малко възбуден.

— Моля да ме извините, че ви събудих, господине — заговори той, като се наведе близо над Кент, сякаш се страхуваше, че часовият може да слуша на вратата. Но, си помислих, че ще е най-добре да чуете за индианеца, господине.

— За индианеца ли?

— Да, господине … за Муи, господине. Много съм разтревожен от тая работа, господин Кент. Той ми каза рано снощи, че бил намерил шаландата, с която момичето заминавало надолу по реката. Каза ми, че била скрита в заблатения ръкав на реката Ким.

— Ръкава Ким! Чудесно място за криене, Мърсър!

— Наистина много добро прикритие, господине. Щом се стъмни, Муи се върна да пази. Какво му се е случило, не можах напълно да открия, господине. Но, трябва да е било към полунощ, когато се домъкнал при Кросен, целият в кръв и почти в безсъзнание. Те го донесоха тук и аз бдях над него почти цялата нощ. Казва, че момичето се качило на шаландата и тя потеглила надолу по реката. Толкова можах да науча, господине. Всичко друго Муи ломоти на някакъв език, който аз не разбирам. Кросен казва, че бил езикът кри и че старият Муи вярвал, че долу, на ръкава Ким върху него се нахвърлили дяволи с тояги. Разбира се, трябва да са били хора. Аз не вярвам в дяволите на Муи, господине.

— Нито аз — каза Кент и кръвта странно закипя в жилите му. Мърсър, това просто значи, че някой по-хитър от Муи е пазел на пътеката.

С чудновато напрегнато лице Мърсър хвърли предпазлив поглед към вратата. След това се наведе още по-ниско над Кент:

— Докато ломотеше, когато бях сам с него, чух го да изговаря едно име, господине. Пет-шест пъти, господине … и то беше … Кедсти!

Пръстите на Кент се впиха в ръката на младия англичанин.

— Ти си чул това, Мърсър?

— Сигурен съм, че не съм го чул погрешно, господине. Той го повтори доста пъти.

Кент се отпусна тежко на възглавниците си. Умът му бързо работеше. Знаеше, че въпреки усилието да се покаже спокоен, Мърсър се чувствува гузен за случилото се.

— Не бива да позволим това да се разчуе, Мърсър — каза той, Ако Муи е зле ранен … ако например умре … и се разбере, че ти и аз …

Кент знаеше, че е казал достатъчно, за да окажат думите му нужното въздействие. Той дори не гледаше Мърсър.

— Наблюдавай го внимателно, човече и ми съобщавай всичко, каквото се случи. Узнай повечко за Кедсти, ако можеш. Аз ще ти кажа как да постъпваш. Доста деликатно положение, нали разбираш … за теб! И … — Кент се усмихна на Мърсър — аз съм извънредно гладен тая сутрин. Сложи ми едно яйце повече, Мърсър, разбираш ли? Три вместо две и една-две печени филийки повече от друг път. Пък да не кажеш на някого, че апетитът ми се е подобрил! Може това да е по-добре за двама ни, особено ако старият Муи случайно умре. Разбираш ли, драги?

— Мис… мисля, че ви разбирам, господине — отговори Мърсър и пребледня пред това, което мрачно му се усмихваше в очите на Кент. Ще постъпвам, както ми кажете, господине.

Когато прислужникът излезе, Кент се почувствува сигурен, че не е сгрешил в преценката на своя човек. Верен на даден тип, Мърсър бе готов да направи много нещо за петдесет долара от прикритие. На открито беше страхливец. А, Кент знаеше цената на такъв човек при известна обстановка. Настоящото беше една такава обстановка. От този час нататък Мърсър щеше да е неоценима придобивка в неговия замисъл за спасение.