Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gadfly, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 21 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (22 октомври 2003 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Етел Лилиан Войнич — СТЪРШЕЛ

Превели от английски ЛЕДА МИЛЕВА И НИКОЛАЙ ПОПОВ

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

Художник СВЕТЛАНА ЙОСИФОВА

Редактор на издателството ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор АЛБЕНА НИКОЛАЕВА

АНГЛИЙСКА. ПЕТО ИЗДАНИЕ. ИЗДАТЕЛСКИ НОМЕР 217. ДАДЕНА ЗА НАБОР 29, III. 1979 Г. ПОДПИСАНА ЗА ПЕЧАТ 30. V. 1979 Г. ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ 30. VI. 1979 Г. ФОРМАТ 1/16/60/90. ПЕЧАТНИ КОЛИ 20. ИЗДАТЕЛСКИ КОЛИ 20. ЦЕНА 3,20 ЛЕВА.

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“. СОФИЯ. БУЛ. „Г. ТРАЙКОВ“ 2А

НАБОР ДП „БАЛКАН“

ПЕЧАТ ДП „ТОДОР ДИМИТРОВ“, БУЛ. „Г. ТРАЙКОВ“ 2А СОФИЯ 1979

Поредица „Моята библиотека“

1979 г. с/о Jusautor, Sofia

 

E. L. Voynich THE GADFLY

Foreign languages pulishing house Moscow, 1955


ПЪРВА ЧАСТ

ПЪРВА ГЛАВА

Артур преглеждаше куп ръкописни проповеди в библиотеката на духовната семинария в Пиза1. Беше гореща юнска вечер и за да бъде по-хладно, капаците на широко отворените прозорци бяха само открехнати. Отецътректор, каноник2 Монтанели, за миг спря да пише и погледна с любов чернокосата глава, наведена над ръкописите.

— Не можеш ли да я намериш, carino3? Нищо, ще трябва да напиша страницата отново. Навярно е откъсната и аз напразно те задържах толкова време.

Гласът на Монтанели беше доста нисък, но плътен и звучен, със сребриста чистота, която придаваше особено очарование на говора му. Това беше глас на роден оратор, богат, с разнообразни оттенъци. В него винаги се чувствуваше нежността на милувка, когато отецът се обръщаше към Артур.

— He, padre4, трябва да я намеря. Сигурен съм, че сте я оставили тук. Втори път не бихте я написали така.

Монтанели продължи работата си. Край прозореца монотонно бръмчеше майски бръмбар, а по улицата отекваше проточеният, тъжен вик на продавача на плодове: „Fragola, fragola!“5. Но,

——

1 Пиза — град на река Арно, някогашен център на италианската култура.

2 Каноник — католически свещеник при катедрала.

3 Carino (итал.) — мили.

4 Padre (итал.) — отче.

5 Ягоди, ягоди!

 

— „За изцелението на прокажения“ — ето я!

Артур прекоси стаята с безшумните си стъпки, които винаги дразнеха почтените му роднини в къщи. Той беше слаб, дребен на ръст и приличаше повече на италианец от портрет, рисуван през шестнадесетия век, отколкото на млад англичанин от средната класа през тридесетте години. Всичко у него — от дългите вежди и чувствителна уста до малките ръце и крака — беше сякаш прекалено грижливо изваяно, премного нежно. Когато седеше неподвижно, той би могъл да мине за красиво момиче, облечено за карнавал в мъжки дрехи. Но когато се движеше, със своята гъвкава походка той напомняше опитомена пантера, макар и без нокти.

— Намери ли я? Какво ли бих правил без тебе, Артур? Винаги щях да губя нещата си. Не, сега няма да пиша повече. Да излезем в градината, ще ти помогна в твоята работа. Кой пасаж не можа да разбереш?

Те излязоха в тихата сенчеста манастирска градина. Семинарията се помещаваше в сградите на стар доминикански1 манастир. Преди двеста години квадратният вътрешен двор бил винаги грижливо подреден, храстите на розмарина и лавандулата били добре подрязани и растели в лехи, оградени с прави бордюри от чимшир. Облечените в бяло монаси, които са се грижили за тях, бяха отдавна погребани и забравени, но благоуханните билки цъфтяха и сега в приятната лятна вечер, макар че никой вече не събираше цветовете им за лекарства. Между каменните площи на пътеките бяха поникнали кичури див магданоз и кандилка. Край кладенеца сред двора беше избуяла папрат и сплетена тлъстига. Розовите храсти бяха подивели и филизите им плъзнали по пътеките. Сред чимшировите бордюри пламтяха големи червени макове. Над тревата бяха надвиснали високите стъбла на напръстника, а старата безплодна лоза се беше обвила около клоните на занемарената мушмула, която с някакво тъжно постоянство бавно поклащаше своята корона от листа.

——

1 Доминикански — принадлежащ към монашеския орден на доминиканците, основан в началото на тринадесетия век от испанския проповедник Доминик за борба с ересите, които са били израз на протеста на народните маси срещу феодализма.

 

В единия край на градината имаше огромна магнолия — кула от тъмен листак, изпъстрен тук-там с млечнобели цветове. До стъблото й беше опряна груба дървена скамейка; на нея седна Монтанели.

Артур учеше философия в университета; срещнал труден пасаж в една книга, той се беше обърнал към отеца за разяснение. При все, че той сам не беше следвал семинарията, Артур считаше Монтанели за авторитет по всички въпроси.

— Сега мога да си ида — каза той, когато пасажът беше изяснен. — Разбира се, ако не съм ви нужен за нещо.

— Не, няма да работя повече, но бих искал да останеш още малко, ако имаш време.

— О, да!

Артур се облегна на дървото и загледа през тъмните клони първите бледи звезди, които блещукаха на безоблачното небе. Той бе наследил тъмносините, замечтани и непроницаеми очи под черни ресници от майка си, родена в Корнуол1, и Монтанели извърна глава, за да не ги гледа.

— Изглеждаш уморен, carino — каза той.

— Какво да правя?

В гласа на Артур се чувствуваше унилост, която Монтанели долови веднага.

— Не биваше да постъпваш в университета толкова скоро. Ти беше изтощен от грижи около болната, от бденето по цяла нощ. Трябваше да настоя да си отпочинеш напълно, преди да напуснеш Ливорно.

— Каква полза от това, padre? He можех да остана в тази ужасна къща след смъртта на мама. Джулия щеше да ме подлуди!

Джулия, жена на по-възрастния от заварените му братя, беше като трън в очите му.

— Не бих желал да останеш при роднините си — отговори Монтанели меко. — Сигурен съм, че това щеше да бъде най-лошото за тебе. Но можеше да приемеш поканата на твоя приятел английския лекар. Ако бе прекарал един месец у тях, сега щеше да ти е по-леко в учението.

——

Корнуол — графство в Югозападна Англия, където преобладава келтският тип хора със сини очи и тъмна коса.

 

— He, padre, не бих могъл! В семейство Уорън всички са много добри и любезни, но те не разбират… те ме съжаляват — виждам това в очите им… и ще се опитват да ме утешават, да говорят за мама. Разбира се, не и Джема — тя винаги знае за какво не бива да се говори, още от времето, когато бяхме деца. Но другите! И това не е всичко…

— Какво още има, сине мой?

Артур откъсна няколко цветчета от надвисналите стъбла на напръстника и ги смачка нервно в ръката си.

— Не мога да понасям града — започна той след кратка пауза. — Там са магазините, от които тя ми купуваше играчки, когато бях малко момче, алеята край брега, където я водех, докато не беше още тежко болна. Където и да ида — все същото. Всяка продавачка се приближава и ми предлага цветя… като че ли ми са нужни сега! Там са и гробищата… трябваше да се махна! Тежко ми беше да гледам мястото…

Артур млъкна внезапно и започна да къса цветчетата. Мълчанието беше така дълго и дълбоко, че той най-после вдигна глава, учуден защо отецът не говори. Под клоните на магнолията вече притъмняваше и всичко изглеждаше неясно и замъглено. Но все още беше достатъчно светло, за да се види страшната бледост, покрила лицето на Монтанели. Главата му беше приведена, дясната му ръка се беше здраво вкопчила в ръба на скамейката. Артур отмести погледа си в почуда и благоговение. Стори му се, че е стъпил неволно на свещена земя.

„Господи — помисли си той, — колко дребен и себелюбив изглеждам пред него! Ако моята болка беше негова, той не би могъл да я почувствува по-силно.“

Най-после Монтанели вдигна глава и погледна около себе си.

— Няма да настоявам да се върнеш там поне засега — каза той особено нежно. — Но трябва да ми обещаеш, че ще си починеш напълно през лятната ваканция. Мисля, че ще бъде хубаво да прекараш почивката си по-далеч от Ливорно. Няма да позволя да разстроиш здравето си.

— Къде ще отидете, когато приключат занятията в семинарията, padre?

— Ще трябва както обикновено да отведа учениците в планината и да ги настаня там. Но към средата на август заместникректорът ще се върне от отпуск. Тогава, ей така за разнообразие, ми се иска да отида в Алпите. Ще дойдеш ли с мене? Ще те водя на дълги излети в планината и ти ще можеш да изучаваш алпийските мъхове и лишеи. Но може би ще ти бъде скучно само с мене?

— Padre! — Артур сплете ръце по начин, който Джулия наричаше „маниерен и чуждестранен“. — Бих дал всичко на света, да замина с вас! Само не съм сигурен…

Той млъкна.

— Мислиш, че мистър Бартън няма да ти разреши?

— Той, разбира се, няма да е доволен от това, но едва ли ще може да ми попречи. Аз съм вече на осемнадесет години и мога да правя, каквото искам. Най-после той е само мой заварен брат. Не виждам защо съм длъжен да му се подчинявам. Той винаги беше груб с мама.

— Но ако той се противопостави сериозно, мисля, че е по-добре да не отиваш против волята му. Положението ти в къщи може да стане много по-тежко, ако…

— Ни най-малко! — прекъсна го Артур разпалено. — Те винаги са ме мразили и винаги ще ме мразят — каквото и да правя. А и как може Джеймс да възрази сериозно на моето заминаване с вас, с моя изповедник?

— Не забравяй, че той е протестантин. Все пак по-добре ще бъде да му пишеш и да почакаме да чуем мнението му. Но ти не бива да си нетърпелив, сине мой. Има значение какво вършиш, независимо от това, дали хората те мразят, или обичат.

Укорът беше направен така внимателно, че Артур дори не се изчерви.

— Да, зная — отвърна той с въздишка. — Но това е толкова трудно…

— Съжалявам, че не можа да дойдеш при мене във вторник вечерта — каза Монтанели, като внезапно промени темата на разговора. — Тук беше епископът от Арецо и ми се искаше да се срещнеш с него.

— Бях обещал на един студент, че ще отида на събрание в квартирата му. Щяха да ме чакат.

— Какво събрание?

Артур изглеждаше смутен от този въпрос.

— Това… това не беше обикновено събрание — каза той с нервно заекване. — Беше дошъл един студент от Генуа, той ни изнесе беседа, нещо като лекция.

— За какво ви говори той? Артур се поколеба.

— Няма да ме питате за името му, нали, padre? Защото аз обещах…

— Няма да те питам за нищо и ако си обещал да пазиш тайна, разбира се, не трябва да ми казваш. Но струва ми се, че би могъл вече да имаш известно доверие в мене.

— Разбира се, че мога, padre. Той говори за… за нас и за нашия дълг към народа… и към самите нас. И за това… с което можем да помогнем…

— Да помогнете на кого?

— На селяните… и…

— И?

— На Италия.

Настана дълго мълчание.

— Кажи ми, Артур — рече загрижено Монтанели, като се обърна към него, — откога мислиш за това?

— От… от миналата зима.

— Преди смъртта на майка ти? Тя знаеше ли?

— Н-не. Аз… аз тогава не се интересувах от това.

— А сега… интересуваш ли се?

Артур отново напълни шепата си с цветчета.

— Ето как стана, падре — започна той, като гледаше в земята. — Миналата есен, когато се готвех за приемния изпит, се сближих с мнозина от студентите, спомняте си, нали? Някои от тях ми заговориха за… за тези неща, дадоха ми книги. Но аз не проявих особен интерес — все бързах да се върна в къщи при мама. Знаете, тя беше съвсем самотна в онази къща-затвор. Там дори само езикът на Джулия можеше да я убие. А през зимата, когато състоянието й се влоши, аз съвсем забравих за студентите и техните книги. Тогава, както знаете, аз престанах изобщо да идвам в Пиза. Ако се бях сетил, щях да кажа на мама, но тези неща просто излязоха от ума ми. После разбрах, че тя ще умре… и както знаете, към края бях почти непрекъснато при нея. Често не лягах през цялата нощ, а Джема Уорън идваше през деня, за да мога да поспя. През тези дълги нощи аз почнах наново да мисля за книгите и за онова, което ми бяха говорили студентите… чудех се дали те са прави… и… какво би казал за всичко това Христос.

— Ти обръщал ли си се към него?

В гласа на Монтанели се чувствуваше безпокойство.

— Често, padre. Понякога се молех да ме упъти какво да правя или да ме остави да умра заедно с мама. Но отговор не получавах.

— А на мене никога не си казвал нито дума, Артур, а аз мислех, че можеш да ми се доверяваш.

— Padre, вие знаете, че ви се доверявам, но има неща, които не можеш да споделиш с никого. Аз… струваше ми се, че никой не може да ми помогне… нито вие дори, нито мама. Аз трябваше сам да получа отговор направо от бога. Разбирате ли, отнасяше се до моята душа и до целия ми живот.

Монтанели се обърна настрана и се загледа в потопените в дрезгавина клони на магнолията. В здрача неговата фигура приличаше на сянка, на тъмен призрак сред още по-тъмните клони.

— И после? — попита той бавно.

— После… тя умря. Бях прекарал последните три нощи до леглото й…

Той замълча за миг, но Монтанели не помръдна.

— През ония два дълги дни, преди да я погребат — продължи Артур с по-тих глас, — не можех да мисля за нищо. После след погребението се разболях. Вие си спомняте, че не дойдох и на изповед.

— Да, помня.

— През нощта станах и отидох в стаята на мама. Тя беше съвсем празна, само в нишата стоеше голямото разпятие. И аз помислих, че може би бог ще ми помогне. Коленичих и чаках… цялата нощ. Сутринта, когато се съвзех… padre, няма смисъл — не мога да ви обясня. Не мога да опиша онова, което видях… и аз самият не зная. Но зная, че бог ми отговори и аз не смея да престъпя волята му.

За миг те останаха мълчаливи в мрака. После Монтанели се обърна и сложи ръка върху рамото на Артур.

— Сине — каза той, — нека ме запази бог от мисълта, че не ти е дал отговор. Но не забравяй в какво състояние си бил, когато се е случило това, и не вземай виденията на скръбта и болестта за неговия божествен глас. И ако наистина волята му е била такава, да ти отговори в сянката на смъртта, внимавай да не изтълкуваш погрешно словото му. Какво си намислил да правиш?

Артур се изправи и отговори бавно, сякаш повтаряше думи от катехизиса:

— Да отдам живота си на Италия, да й помогна да се освободи от робство и нещастие, да прогони австрийците, за да бъде тя свободна република и да няма друг владетел освен Христос.

— Артур, помисли какво говориш! Та ти дори не си италианец.

— Това няма никакво значение. Аз съм човек. За мен това е божие откровение и аз трябва да посветя живота си за осъществяването му.

Отново настъпи мълчание.

— Ти спомена преди малко за онова, което Христос би казал — започна бавно Монтанели. Но Артур го прекъсна:

— Христос е казал: „Този, който пожертвува живота си заради мене, ще го намери“.

Монтанели се опря на един клон и закри очите си с ръка.

— Седни за малко, сине мой — каза той най-после. Артур седна, отецът взе двете му ръце и ги стисна силно.

— Не мога да споря с тебе тази вечер — каза той. — Това е така неочаквано за мене, не съм подготвен, нужно ми е време, за да размисля. Друг път ще поговорим повече. Но засега искам да запомниш едно — ако се случи нещо с теб, ако… умреш, не бих го понесъл.

— Padre…

— Не, остави ме да довърша това, което искам да ти кажа.

Говорих ти веднъж, че нямам никого на света освен тебе. Ти едва ли разбираш напълно какво значи това. Трудно е, когато човек е толкова млад; на твоите години и аз не бих разбрал. Артур, за мене ти си като… като… мой собствен син. Разбираш ли? Ти си светлина за очите ми, утеха за сърцето ми. Бих дал всичко, за да те предпазя от погрешна стъпка, за да не разбиеш живота си. Но не мога да сторя нищо. Не искам обещания от тебе. Искам само да запомниш това и да бъдеш предпазлив. Мисли добре, преди да направиш непоправима крачка — заради мене и заради майка си на небето.

— Ще мисля… и… padre, молете се за мене и за Италия.

Той коленичи мълчаливо и Монтанели също така мълчаливо сложи десницата си върху склонената глава. Миг след това Артур се изправи, целуна ръка и тръгна тихо през росната трева. Монтанели остана сам под магнолията, загледан в мрака право пред себе си.

„Божият гняв — помисли той — се изсипа върху ми, така както някога върху Давид. Към мене, който оскверних неговото светилище и носех в опетнените си ръце тялото на спасителя, бог бе много търпелив. Но сега часът удари. «Защото ти съгреши тайно, аз ще те накажа пред очите на целия Израел и пред слънцето; детето, което ще ти се роди, ще умре.»“