Джеймс Оливър Кърууд
Долината на мълчаливите (7)

Глава VI

Джеймс Кент сред другите си качества, добри и лоши, притежаваше безмилостно мнение за собствените си слабости, но никога това мнение не беше падало толкова ниско, както в минутите, непосредствено последвали затварянето на вратата зад тайнственото момиче, което му бе казало, че се нарича Марет Радисон. Щом девойката си отиде, съкрушителното превъзходство на детинската и хитрина го сломи така, че Кент се засрами от себе си и пламна целият в своята самота.

Той, старшият полицай Кент, най-хладнокръвният в полицията след инспектора Кедсти, най-страшният следовател при разпит на престъпници, човекът, който беше си спечелил слава, че застава спокойно и с непоколебима увереност пред най-страшни опасности, беше победен, страхотно победен от сдио момиче! И въпреки това, макар претърпял поражение, неудържимо и от време на време пресилено чувство за хумор го караше да признае надмощието на победителката. Срамното в това положение бе признанието, че малко женска красота е причината. Беше се присмял нл О’Конър, когато едрият щабен сержант описа въздействието на очите на момичето върху инспектор Кедсти. А сега, ако О’Конър можеше да знае за случилото се тука …

Изведнъж, като гумена топка, спасителното чувство за хумор изскочи от тази бъркотия и Кент изведнъж се закиска и зачервеното му лице поизбледня. Посетителката беше дошла и си беше отишла, а той не знаеше за нея нищо повече, отколкото при влизането й, с изключение на това, че носи много хубавото име Марет Радисон. Едва сега започваха да му идват въпросите, които би искал да зададе — десет, петдесет въпроса. По-определено коя е, как и защо е дошла в пристанище Атабаска, защо се интересува от Санди Мактригър, за тайнствената връзка, която положително трябва да съществува между пея и инспектор Кедсти и най-вече какъв е бил главният й подтик да дойде да го види, след като е знаела, че му предстои да умре. Утеши се с уверението, че е щял да научи тези неща, ако тя не беше си отишла така ненадейно. Не бе очаквал такова нешо.

Въпросът, който заседна най-упорито в ума му, беше: Защо е дошла? Дали в края на краищата е било само от любопитство? Дали връзката й със Санди Мактригър е такава, че обикновено любопитство я е накарало да дойде да види човека, който го е спасил? Положително не е била подтикната от чувство на благодарност, защото с нищо не я изрази. На смъртното му легло тя почти го подигра. И едва ли е дошла като пратеничка на Мактригър, защото щеше да му предаде нещо от него. За първи път Кент се усъмни дали тя изобщо го познава, въпреки странната сцена, разиграла се пред очите на О’Конър. Но, трябва да познава Кедсти. Не беше му отговорила на половинчатото обвинение, че се крие в къщата на инспектора. Беше употребил тази дума: „крие“. Трябваше тя да подействува. А, девойката я посрещна така невъзмутимо, сякаш не бе я чула, а той знаеше, че е чула съвсем ясно. Тъкмо тогава тя му позволи тъй хубаво да види изумително дългите и мигли и тихо му отговори:

— Ами ако не умрете?

Кент усети изведнъж да пламва от неудържимо възхищение пред умелото й лукавство, а заедно с това възхищение го обзе и тръпка на по-проникновено разбиране. Стори му се, че знае защо Марет го напусна така неочаквано. Направила го е, защото се е видяла твърде близо до опасната точка. Имаше неща, които не е искала той да узнае, нито да я пита за тях, и дръзкият му намек, че се крие в къщата на Кедсти, я бе предупредил. Беше ли възможно самият Кедсти да я е изпратил поради някое съображение, за което Кент не можеше дори да се досети? Положително не е било заради Мактригър, човека, когото беше спасил. Щеше поне да му благодари по някакъв начин. Нямаше да изглежда чак толкова възхитително хладнокръвна, чак толкова мило равнодушна към факта, че той умира. Ако свободата на Мактригър имаше за нея някакво значение, трябваше най-малкото да прояви към Кент мъничко съчувствие. А, най-големият й комплимент, ако се изключеше целувката, беше, че го нарече „блестящ лъжец“!

Кент изкриви лице и дълбоко пое дъх поради стягането в гърдите. Защо като че ли никой не му вярваше? Защо дори това тайнствено момиче, което виждаше за пръв път в живота, учтиво го нарече лъжец, когато настоя, че е убил Джон Баркли? Нима извършването на убийство непременно оставя отпечатък на лицето на убиеца? Ако е така, никога не го е забелязвал. Някои от най-закоравелите престъпници, докарани от него от областите надолу по реката, бяха мили наглед хора.

Ето например Хориган, който в течение на седем дълги седмици бе поддържал доброто му настроение със смехориите си, при все че Кент го водеше, за да бъде обесен. Ами Мактаб и la Bete Noir — Черния звяр, благовъзпитаният грабител на пощата в пустошта, и петима-шестима други, които можеше да си спомни без всякакво усилие. Никой не ги наричаше лъжци.

Долината на мълчаливите мъже признаваха престъпленията си, Щом разберяха, че са изгубили. Всички до един бяха умрели на бесилото и Кент тачеше паметта им заради това. А, той умираше и дори едно непознато момиче го нарече лъжец! А, не е имало случай, по-ясен от неговия. Беше изложил найтбеямилостно уличаващите го подробности. Имаше веинко черно на бяло. Той го подписа. И въпреки това не му вярваха. Това беше странно, дяволски странно — мислеше си Кент.

Докато младият Мърсър не отвори вратата и не влезе със закуска, Кент не се сети, че е бил истински гладен, откак го събуди слушалката на Кардисан върху неговите гърди. Мърсър му беше забавен от самото нянало. Младият англичанин с розово лице, пресен още от стара Англия, не умееше да скрие в изражението и отношенията ей това, че вижда пред себе си бесилка всеки път, когато влезе в стаята. Бил, както се доверил на Кардиган, „ужасно шашнат“ от това нещо.

Да храниш и да миеш човек, който без съм нение ще умре и ще бъде обесен, ако оцелее, го изпълваще със странни и понякога биещи на очи чувстра. Все едно, че се грижеше за жив труп, ако човек можеще да си представи такова нещо. А, Мърсър си го паедстааяще. Кент бе започнал да гледа на него като на рвошбпааен барометър, издаващ тайните на Кардиган. Не беше го казал на Кардиган и пазеше това откритие за собствено забавление.

Тази сутрин лицето на Мърсър беше по-малко румено, а бледите му очи още по-бледи, помиела си Кент. Освен това започна да ръси яйцата със захар, вместо със сол …

Кент се разсмя и спря ръката му:

— Можеш да ми подслаждаш яйцата, след като умра, Мърсър, но докато съм жив, искам ги със сол! Знаеш ли, любезни, че нямаш добър вид тая сутрин? Дали зашото това е последната ми закуска?

— Надявам се, че не е, господине, надявам се, че не е — побърза да отговори Мърсър. Всъщност, аз се надявам, че ще останете жив, господине.

— Благодаря! — каза сухо Кент. Къде е Кардиган?

— Инспекторът изпрати човек да го повика, господине. Мисля, че е отишъл при него. Добре ли са сварени яйцата, господине?

— Мърсър, ако някога си работил като камериер, за бога, забрави го сега, избухна Кент. Искам да ми кажеш нещо без заобикалки. Колко още ще живея?

Мърсър запристъдва за миг от крак на крак и руменината на лицето му избледня с оше една-две степени.

— Не мога да кажа, господине. Доктор Кардиган не ми е съобщил. Но, мисля, че не много дълго, господине. Доктор Кардиган е съвсем разстроен тая сутрин. И отец Лейон трябва да дойде всеки миг да ви види.

— Много благодаря — кимна Кент и спокойно започна второто яйце. Ами, между другото, как ти се видя младата дама?

— Чудесно парче, дума да не става, чудесно парче! — възкликна Мърсър.

— Правилно — съгласи се Кент. Чудесно парче. Малко напомня отдела за басми в манифактурен магазин, но е доста съдържателно. Да знаеш случайно къде е отседнала или защо е дошла в пристанището?

Не се съмняваше, че задава глупав въпрос, и почти не очакваше Мърсър да му даде някакъв отговор. За това бе смаян, когато той му каза:

— Чух доктор Кардиган да я пита дали ще ни окаже честта да се отбие още веднъж и тя отвърна, че няма да има възможност, защото заминава с една шаланда надолу по реката тая вечер. Май каза, че отива във форт Симпсън, господине.

— Не думай! — извика Кент и развълнуван от новината, разсипа малко от кафето си. Ами, че точно за там заминава щабният сержант О’Конър!

— Тъкмо това и каза и доктор Кардиган. Но, тя не му отговори. Ако, нямате нищо против една малка шега в сегашното ви състояние, господине, бих казал, че доктор Кардиган май хлътна по нея. Дяволски хубаво момиче, господине, дяволски хубаво! И струва ми се, очите му останаха в нея!

— Сега говориш на човешки език, Мърсър. Тя наистина беше хубава, нали?

— Ъ-ъ-ъ … да … изумително хубава, господин Кент — съгласи се Мърсър и изведнъж се изчерви до корена на пепеляворусата си коса. Готов съм да призная, че на това необикновено място появата й бе доста вълнуваща.

— Съгласен съм, приятелю Мърсър — кимна Кент. Тя ме развълнува. И виж какво, друже, ще направиш ли на един умиращ най-голямата услуга, каквато е поисквал в живота си?

— Ще бъда много щастлив, господине, много щастлив да го сторя.

— Ето каква е работата — каза Кент. Искам да зная дали това момиче действително заминава с шаландата надолу по реката тая вечер. Ако съм жив утре сутрин, ще ми го кажеш ли?

— Ще направя всичко възможно, господине.

— Добре. Това е просто глупава прищявка на един умиращ, Мърсър. Но, искам да ми доставиш това удоволствие. И аз съм чувствителен като теб. Не искам да го узнае Кардиган. Има един стар индианец на име Муи, който живее в барачка точно зад дъскорезницата. Дай му десет долара и му кажи, че ще получи още десет, ако свърши работата, съобщи резултата на теб и си държи езика зад зъбите след това. Ето. Парите са под възглавницата ми.

Кент измъкна кесия и тикна в ръцете на Мърсър петдесет долара.

— С останалите пари купи пури. Парите вече нямам какво да ги правя. А, тая малка игра, дето ще я играеш, си заслужава. Това е, така да се каже, последното ми развлечение на земята.

— Благодаря ви, господине. Много любезно от ваша страна.

Мърсър принадлежеше към бродещите англичани, типични за Западна Канада, този вид, който понякога караше истинските канадци да се чудят защо голяма, чудесна страна като тяхната трябва да се държи за метрополията. Мазен и винаги угоднически учтив, той създаваше впечатление на прекрасно обучен слуга и все пак, ако някой му намекнеше подобно нещо, щеше да бъде във висша степен възмутен. Кент беше изучил доста добре нравите на този тип хора. Беше ги срещал на какви ли не места, защото една от необяснимите им черти е безразсъдството и очевидната безразборност в избора на местожителство. Мърсър например би трябвало да бъде на някаква дребна чиновническа служба в някой град, а ето че работеше като болногледач в сърцето на пустошта!

След като Мърсър излезе с чиниите от закуската и парите, Кент си припомни доста хора от неговия тип. И си даде сметка, че под външното лустро на привидна сервилност се спотайва своеобразна смелост и дързост, за събуждането на която трябва само да намериш правилен подтик. А, когато се събуди, тя е особено похватна с потайната ловкост на изпечен крадец. Не устоява срещу насочен револвер. Готова е обаче да пълзи пред дулата на пушки в тъмна нощ. И Кент беше сигурен, че неговите петдесет долара ще му дадат резултат, ако остане жив.

Точно за какво му трябваха сведенията, които се мъчеше да докопа, не би могъл да си обясни. Една от любимите сентенции, които си бяха изковалн с О’Конър, бе, че много пъти са стигали успеха, окрилени от своите хрумвания.

И предложението, отправено към Мърсър, бе направено под напора на един от тези моменти, когато Кент бе обладан от някакво хрумване. Това утро бе изпълнено за него с неочаквани вълнения и сега той се отпусна назад в усилието да хвърли поглед върху случилото се и да забрави, ако може, печалното, което трябваше да му се случи в течение на следващите няколко часа. Но, не можеше да преодолее стягането в гърдите. То като че ли почваше да го завладява. От време на време се виждаше принуден да прави доста голямо усилие, за да поеме достатъчно въздух в дробовете си.

Улови се, че се чуди дали има възможност момичето да дойде пак. Дълго размишлява за него и реши, че е било нелепа безвкусица от страна на съдбата да остави това приключение последно. Да беше срещнал Марет преди шест месеца — дори преди три, имаше вероятност тя така да промени събитията в живота му, че метисът нямаше да забие този куршум в гърдите му. Призна си го без всякакво стеснение. Пустошта беше му замествала жените. Беше предявила права върху тялото и духа му. Той не бе желал нищо освен необузданата й свобода и безкрайните рискове. Беше мечтал, както мечтае всеки, обаче реалните неща, а не мечтите са били движещата сила на неговия живот. И въпреки всичко, ако това момиче бе дошло по-рано …

Той си представяше непрестанно нейните коси и очи, крехкостта й, както беше застанала на прозореца, свободата и силата на стройната снага, държанието на изящната главица и усещаше отново вълнението от допира на ръката й и още по-чудното вълнение от устните й, когато ги беше притиснала топло към неговите.

И тя беше севернячка! Завладяваше го тъкмо тази мисъл. Не си позволяваше дори да допусне, че тя може да му е казала нещо невярно. Беше сигурен, че ако доживее до другата сутрин, Мърсър ще потвърди вярата му в нея. Никога не беше чувал за местност, наречена Долината на мълчаливите, но Канада беше огромна страна, а форт Симпсън с неговата агенция на Компанията на Хъдсъновия залив и пет-шест хижи се намираше на хиляда мили. Не беше сигурен, че такава долина изобщо съществува. По-лесно можеше да се повярва, че момичето живее във форт Прови-дънс, форт Симпсън, форт Добра Надежда или дори във форт Макфърсън. За него не беше трудно да си я представи като дъщеря на един от големите агенти-комисионери на Севера. И все пак след по-внимателно обмисляне отхвърли това предположение като неправдоподобно. Думата „форт“ нямаше нищо общо с броя на населението, а белите жители на всички пунктове между Голямото робско езеро и Ледовития океан надали бяха повече от петдесет души. Марет не беше сред тях, иначе това щеше да се знае в Атабаска.

Нито можеше да е дъщеря на някой лодкар от реката или ловец с капани, понеже не беше за вярване някой лодкар или ловец да прати момичето си в цивилизования свят, където Марет без съмнение е била. Това бе подробността, която озадачаваше Кент най-много. Девойката не беше само красива. Тя е била възпитана в училища, в които не са преподавали мисионери от пустошта. В нея, както му се струваше, той откри крастотата и необузданата свобода на героите, дошли при него направо от сърцето на една древна аристокрация, възникнала преди близо двеста години в старите градове Квебек и Монреал.

Умът му мигновено го върна назад при тази мисъл. Той си спомни за времето, когато бе обикалял всеки кът в тозн старинен прад Квебек и спирал над два века стари гробове и дълбоко в душата си завиждал на покойниците за живота, който бяха живели. Винаги е мислел за Квебек като за някакво рядко, пожълтяло от времето късче дантела между другите градове — сърце на Новия свят, каквото е бил едно време, все още туптящо, все още нашепващо за едновремешната си сила, все още живо в спомена за старинната му романтика, за почти забравените му трагедии Един дух, който оставаше жив, който все още упорито отбиваше рушителния модернизъм, стремящ се да оскверни святото в него. И му беше приятно да мисли за Марет Радисон като за негов дух, отиващ на север и все по на север — също както духовете на поруганите покойници, вдигнали се от пристанище Атабаска, за да отидат нататък.

И почувствувал, че най-после пътят му е бил облекчен, Кент се усмихна на великолепния ден и пошепна тихичко, сякаш тя още стоеше там и го слушаше:

— Ако бях останал жив … щях да те нарека … мой Квебек. Хубаво е това име! То значи много. Ти също.

А вън в коридора, докато Кент шепнеше тези думи, стоеше отец Лейон, пребледнял, отколкото присъствието на самата смърт го бе карало някога да пребледнее. До него бе Кардиган, състарил се с десет години, откак сложи слушалката на гърдите на Кент същата сутрин. Зад тях двамата стояха Кедсти, с лице, сякаш изсечено ст сива скала, и младият Мърсър, в чиито изблещени очи беше застинал ужасът пред нещо, което още не можеше да проумее. Кардиган понечи да заговори и не можа. Кедсти избърса челото си, както го беше бърсал в утрото на самопризнанието на Кент. А отец Лейон, когато се запъти към вратата на Кент, тихо си шепнеше молитва.