Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (25)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hollow [=Murder after Hours], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 52 гласа)

Информация

Корекция
ira999 (2008)
Сканиране
Дарко

Издание:

Агата Кристи. Имението Холоу

Първо издание

Превод: Маргарита Найденова, 1992

Редактор: Васил Антонов

Книжно тяло и подвързия: ДФ „БАГАР“ — Ямбол

Корица: ДФ „Понтика принт“ — Бургас

Бургас, 1992

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА XXX

Докато пътуваше към Лондон, в главата на Хенриета отекваха две изречения. „Какво да правя? Къде да отида?“

През последните няколко седмици тя беше напрегната и опната като струна, без миг почивка. Трябваше да изпълни задачата си, която Джон й беше поставил. Но сега всичко беше свършило, тя се провали. А може би успя? Не можеше да реши дали е едното или другото. Но както и да беше, всичко свърши. Сега изпитваше ужасна отпадналост след това огромно напрежение.

Мисълта й се върна към думите, които беше изрекла на Едуард в онази нощ на терасата, в нощта на смъртта на Джон, в нощта когато беше отишла в павилиона до басейна и умишлено, на светлината на кибритена клечка, беше нарисувала Игдразил върху масичката Доскоро увлечена от своята дейна и целеустремена натура, тя все още не беше имала време да скърби, да оплаче своя мъртвец. „Бих искала — така бе казала тя тогава на Едуард — да скърбя за Джон.“

Ала не бе посмяла да си даде почивка, не се бе оставила да я погълне скръбта.

Сега можеше да скърби, имаше достатъчно време затова.

Тя прошепна: „Джон… Джон…“

Горчивината и болката се разбунтуваха у нея. Помисли си: „Да бях изпила онази чаша чай…“

Шофирането я успокояваше, вдъхваше й сили. Скоро щеше да стигне Лондон. Щеше да остави колата в гаража и да влезе в празното ателие. Джон никога повече нямаше да седи там, да се закача с нея, да й се гневи, да я обича повече, отколкото искаше да я обича, да й говори за синдрома на Риджуей, за радостите и отчаянията си, за мисис Грабтри и болницата „Св. Кристофър“.

Внезапно някой като че ли отметна черния плащ на тъгата от съзнанието й и тя си помисли: „Разбира се. Св. Кристофър. Точно там ще отида.“

Легнала в тясното си болнично легло, мисис Грабтри се взираше в своята посетителка със сълзящи, примигващи очи.

Беше точно такава, каквато я беше описал Джон и Хенриета почувствува как я обзема топлина, усети, че куражът й се връща. Това беше нещо истинско, нещо, което нямаше да изчезне. На това тясно, претъпкано място, тя отново беше открила Джон.

— Горкият доктор. Ужасно, а? — говореше мисис Грабтри. В гласа й имаше състрадание и известна радост, защото мисис Грабтри обичаше живота, а внезапната смърт, особено убийствата или смъртта на деца, подхранваха желанието да живееш.

— Ей така да го пречукат! Направо ми се обърна стомаха като чух. Всичко прочетох във вестниците. Сестрата ми ги донесе всичките. Много хубаво го бяха написали. Имаше и снимки и всичко. На плувния басейн и на другите. Жена му като тръгва от следствието и тази лейди Ангкател, дето басейнът е неин. Много снимки. Тъмна история, а?

Хенриета не изпита отвращение от удоволствието, с което мисис Грабтри говореше за това. Дори й хареса, защото знаеше, че би се понравило и на Джон. Ако знаеше, че ще умре, той би предпочел мисис Грабтри да се забавлява с неговата смърт, отколкото да лее сълзи и да подсмърча.

— Надявам се, че ще го хванат тоя, дето е свършил тази поразия и ще го обесят — продължи отмъстително мисис Грабтри. — Вече не ги бесят като преди пред очите на всички. Да знам, че бесят тоя, дето е убил доктора, щях да изтърча като момиченце да го видя, негодника му с негодник. Ама докторът беше един на хиляда. Голям ум! Можеше да си поприказваш с него, все те караше да се смееш, щеш не щеш. Божичко, какви неща приказваше от време на време. Всичко бях готова да направя за доктора, всичко, казвам ти!

— Да — рече Хенриета, — той наистина беше много умен човек. Велик човек.

— Много го обичаха тук, в болницата! Всичките сестрички. И пациентите му! Дойде ли при теб и си знаеш, че ще оздравееш.

— Вие ще се оправите — каза Хенриета.

Малките проницателни очи на мисис Грабтри се замъглиха за момент.

— Виж, за това не съм много сигурна, драга. Сега съм при онова докторче с очилата. Не е като доктор Кристоу. Без да се е засмял! Доктор Кристоу беше голяма работа все се шегуваше! Е, понякога ми вземаше здравето с това неговото лечение. „Не мога вече да търпя, докторе“ — му викам, а той: „Можеш, можеш, мисис Грабтри. Много си корава, ще го изтърпиш. Ще влезеш в историята на медицината, и двамата ще влезем.“ И все се мъчи да те развесели. Всичко бях готова да направя за доктора, всичко! Толкова много очакваше от теб, че сърце не ти даваше да го разочароваш, нали ме разбираш.

— Да, зная — каза Хенриета. Проницателните очички се вторачиха в нея.

— Извинявай, драга, ама ти да не си жената на доктора?

— Не — отговори Хенриета — Негова приятелка съм.

— Ясно — рече мисис Грабтри.

Хенриета си помисли, че на мисис Грабтри наистина й беше ясно.

— Ами защо дойде тук, ако мога да попитам?

— Докторът много ми говореше за вас и за новото лечение. Исках да видя как се чувствувате.

— Назад съм тръгнала, това е.

Хенриета извика:

— Не трябва да се връщате назад! Трябва да оздравеете!

Мисис Грабтри се ухили.

— Ти да не мислиш, че искам да пукна!

— Борете се тогава. Доктор Кристоу мислеше, че сте истински борец.

— Тъй ли? — Мисис Грабтри замълча и после бавно изрече: — Който и да го е застрелял, проклет да е! Няма много хора като доктора.

„Няма да срещнем скоро друг такъв.“ Думите преминаха през съзнанието на Хенриета. Мисис Грабтри я наблюдаваше внимателно.

— Горе главата, драга — каза тя и след малко допълни: — Надявам се, че са му направили хубаво погребение.

— Хубаво беше — Хенриета се почувствува длъжна да потвърди.

— Ех! Щеше ми се и аз да дойда! Мисис Грабтри въздъхна. — Май ще отида на мойто си погребение.

— Не — възкликна Хенриета — Не трябва да се предавате! Нали доктор Кристоу ви е казал, че двамата ще напишете нова история на медицината. Е, сега ще трябва сама да се справяте. Лечението е същото. Ще трябва сама да се борите — вие ще напишете историята вместо него.

Мисис Грабтри отново я погледна изпитателно.

— Много тежко звучи! Ще направя каквото мога, драга. Повече от това не ти обещавам.

Хенриета се надигна и взе ръката й.

— Довиждане. Ще намина да ви видя пак.

— Добре, ела. Хубаво ми е да има с кого да си побъбря за доктора — В очите й проблесна нещо закачливо. — Истински мъж беше доктор Кристоу, истински.

— Да — рече Хенриета, — такъв беше. Старицата каза:

— Не се мъчи, драга — каквото е станало, станало. Не можеш го върна назад.

Хенриета си помисли, че Еркюл Поаро и мисис Грабтри изразяваха една и съща идея, но по различен начин.

Тя се върна в Челси, прибра колата в гаража и влезе в празното ателие.

„Ето, че дойде — каза си тя. — Дойде моментът, от който толкова се страхувах Моментът, в който останах съвсем сама. Не мога да отлагам повече. Останах сама със скръбта си.“

Какво беше казала на Едуард? „Бих искала да скърбя за Джон.“

Тя се свлече в един стол и отметна косата от челото си.

Самота отчаяние, празнота. Ужасна празнота.

Очите й се напълниха със сълзи, преляха и потекоха надолу като две тъжни ручейчета.

„Скърбя за Джон. О, Джон!“

Припомни си гласа му, изострен от болка:

„Ако умра, първото нещо, което ще направиш със сълзи в очите ще бъде да започнеш да моделираш някаква проклета скърбяща жена или някакъв друг символ на скръбта.“

Тя се размърда неспокойно. Защо се сети за това?

Скръб… Скръб… Обвита във воал фигура с едва забележими очертания, главата покрита.

Алабастър.

Вече я виждаше — висока издължена фигура, само дългите, печални линии на воала загатват за скритата скръб.

Мъка, която изплува от чистия, прозрачен алабастър.

„Ако умра…“

Внезапно я заля горчивина. Хенриета си помисли: „Ето каква съм! Джон беше прав. Нито мога да обичам, нито да скърбя с цялото си същество. Хората като Мидж са солта на земята.“

Мидж и Едуард в Ейнсуик. Това беше действителност, сила, топлина.

„А аз — мислеше Хенриета, — аз не съм едно цяло. Не принадлежа на себе си, а на нещо извън мен. Не мога да скърбя за своите мъртъвци. Вместо това влагам скръбта си в алабастър…“

Експонат № 58. „Скръб“. Алабастър. Мис Хенриета Савърнейк…

Тя прошепна:

— Прости ми, Джон, не мога да не го направя.

Край
Читателите на „Имението Холоу“ са прочели и: