Агата Кристи
Имението Холоу (14)

ГЛАВА XIV

B понеделник сутринта Мидж се стресна в съня си и отвори очи. Няколко секунди лежа слисана, а обърканият й поглед бе отправен към вратата в очакване да се появи Луси. Какво й беше казала Луси първата сутрин, когато нахлу в стаята й?

Че ще имат трудни дни? Тя беше разтревожена тогава, очакваше някакви неприятности.

Да, наистина се беше случило нещо неприятно и тегнеше върху Мидж като черен облак. Нещо, за което искаше да мисли, не искаше да си спомня. Нещо, което я плашеше. Нещо във връзка с Едуард.

Споменът нахлу в съзнанието й. Ужасната, вцепеня ща дума — убийство!

„О, не — умолително си каза Мидж, — това не може да истина. Това е някакъв лош сън. Джон Кристоу убит, застрелян, проснат до басейна. Кръв и синя вода — като корицата на криминален роман. Просто нереално, фантастично. Не може да ми се случи такова нещо. Защо не бяхме в Ейнсуик! В Ейнсуик това не би могло да се случи.“

Черното бреме се измести от челото й и заседна в стомаха й. Започна да й се гади.

Но това не беше сън. Беше се случило наистина като в „Нюз ъв дь уърлд“, и тя, и Едуард, и Луси, и Хенри, и Хенриета бяха забъркани в това нещо.

Не беше честно, наистина не беше честно — те нямаха, нищо общо с това, че Герда е решила да застреля мъжа си. Мидж се размърда от възмущение. Тихата глупавата трогателната Герда. Човек не можеше да свърже образа й с някаква мелодрама или насилие. Герда просто не би могла да застреля никого. Вътрешното й безпокойство отново се надигна. Не, не трябва да мисли така. Защото кой друг би могъл да застреля Джон? А Герда се беше изправила над тялото му с револвер в ръката. Револверът, който беше взела от кабинета на Хенри.

Герда беше казала, че е намерила Джон мъртъв и е вдигнала револвера. Добре, но какво друго би могла да каже? Клетницата все нещо трябваше да каже.

Чудесно, че Хенриета я защищаваше; каза, че историята на Герда е напълно възможна. Невъзможните версии явно бяха убягнали от вниманието на Хенриета.

Снощи Хенриета се държа много особено. Но това разбира се, се дължеше на шока от смъртта на Джон.

Бедната Хенриета, тя толкова много държеше на Джон.

Но с времето щеше да го преодолее, човек преодолява всичко. Тогава щеше да се омъжи за Едуард и да заживее в Ейнсуик, а Едуард най-накрая щеше да бъде щастлив.

Хенриета винаги беше обичала Едуард. Просто Джон Кристоу беше по-агресивен и по-впечатляващ. Край него Едуард изглеждаше толкова… просто бледнееше.

По време на закуската Мидж забеляза, че Едуард, освободен от влиянието на Джон, беше започнал като че ли да се самоутвърждава. Той изглеждаше по-уверен в себе си, по-малко колеблив и стеснителен.

Разговаряше любезно с намръщения и неразговорлив Дейвид.

— Трябва да идваш по-често в Ейнсуик, Дейвид. Бих желал да се чувствуваш като у дома си и да опознаеш мястото.

Дейвид студено отвърна, докато си вземаше от мармалада:

— Тези големи имения са направо абсурдни. Трябва да се разделят на по-малки части.

— Надявам се, че докато съм жив, това няма да стане — шеговито отвърна Едуард. — Моите наематели се чувствуват добре.

— Не трябва да се чувствуват доволни — отсече Дейвид. — Никой не трябва да е доволен.

— Ако маймуните бяха доволни от опашките си… — се намеси лейди Ангкател от мястото си до шкафа, вперила разсеян поглед в една чиния с бъбреци. — Това е едно стихче, което учихме в детската градина, но не мога да си спомня как продължава. Трябва да си поговорим с теб, Дейвид, и да ме запознаеш със съвременните идеи. Доколкото схващам, човек трябва да мрази всички, но същевременно да им осигурява безплатна медицинска помощ и допълнително обучение (горките беззащитни дечица, които трябва да се тъпчат в училищата всеки ден). Освен това насила изливат в гърлата на нещастните бебенца рициново масло, което мирише отвратително, без някой да ги пита дали го харесват или не.

Мидж си помисли, че Луси се държи съвсем в обичайния си стил.

Гаджън, с когото се размина в преддверието, също се държеше съвсем обичайно. По всичко личеше, че животът в имението е възвърнал обичайния си ход. След заминаването на Герда, случилото се приличаше на сън.

В този момент се чу скърцане на гуми по чакъла отвън и сър Хенри излезе от колата си. Той беше прекарал нощта в клуба си, тръгвайки обратно рано сутринта.

— Е, скъпи, всичко наред ли е? — попита Луси.

— Да. Секретарката беше там, много компетентно момиче. Тя пое нещата в свои ръце.

Оказа, се, че има една сестра. Секретарката й изпрати телеграма.

— Знаех си, че ще има — каза лейди Ангкател. — В Тьрнбридж Уелс?

— Мисля, че беше Бексхил — отговори малко недоумяващо сър Хенри.

Гаджън се приближи.

— Инспектор Грейндж се обади по телефона, сър Хенри. Предварителното следствие е в сряда от единадесет часа.

Сър Хенри кимна, а лейди Ангкател каза:

— Мидж, май ще трябва да се обадиш в магазина си. Мидж бавно тръгна към телефона.

До този момент животът й беше толкова обикновен и нормален, а сега се чудеше как да обясни на работодателката си, че след като беше имала четири почивни дни, не може да се върне на работа, защото е станало убийство. Просто не звучеше правдоподобно. То дори и не беше правдоподобно. А никак не беше лесно да обясняваш нещо на мадам Алфреж.

Мидж вдигна решително брадичка посягайки към слушалката.

Разговорът се оказа точно толкова неприятен, колкото беше очаквала. Дрезгавият глас на язвителната дребна еврейка се носеше гневно откъм слушалката:

— Какфо касвате, мис Хардкасъл? Смърт? Погребение? Не снаете ли колко много работа имаме? Смятате, че сте търпя подобни исфинения? О, да, добре си прекарфате фремето, не се и съмняфам!

Мидж я прекъсна с по-остър тон.

— Полисията? Полисията ли касахте? Това беше почти писък. — Фие имате работа с полисията?

Мидж стисна зъби и продължи да обяснява. Странно колко вулгарно звучеше всичко от устата на тази жена. Един най-прост полицейски случай. Каква алхимия беше човешката душа.

Едуард отвори вратата за да влезе, но като видя, че Мидж говори по телефона се запъти обратно навън. Мидж го спря.

— Едуард, остани. Моля те. О, наистина искам да останеш.

Присъствието на Едуард в стаята я окуражи, неутрализира отровата. Тя махна ръката си от слушалката.

— Моля? Да Съжалявам, мадам. Но въпреки всичко, вината едва ли е моя…

Противният дрезгав глас продължи да крещи ядосано.

— Какфи са теси фаши приятели? Сто за хора са щом убифат и полисията е там? Поцти съм ресила пофече да не фи приема на работа! Не мога да посфоля да се нарусафа добро име на мое саведение.

Мидж изхъмка покорно в отговор. Най-накрая с въздишка на облекчение постави слушалката на телефона. Повдигаше й се и цялата трепереше.

— Това е мястото, където работя — обясни тя. — Трябваше да ги предупредя, че няма да се върна на работа до четвъртък заради следствието.

— Надявам се, че са проявили разбиране. Какъв е тоя магазин за дрехи, в който работиш? Управителката симпатична ли е?

— Твърде силно казано за нея! Еврейка от Уайтчапъл, с боядисана коса и с глас като на дърдавец.

— Но, скъпа Мидж…

Смаяното лице на Едуард поразвесели Мидж. Той беше толкова загрижен.

— Но, скъпо дете, не може да се примиряваш с това. Ако наистина трябва да работиш, поне си избери нещо, където да ти е приятно и да харесващ хората с които работиш.

Мидж го изгледа без да му отговори. Чудеше се как да обясни на човек като Едуард. Какво знаеше Едуард за търсенето на работа?

Внезапно в нея се надигна горчилка. Луси, Хенри, Едуард, дори Хенриета — между нея и тях лежеше непреодолима пропаст, бездната, която дели богатите от работническата класа.

Те нямаха никаква представа колко трудно е да си намериш работа, а след като веднъж си я намерил, колко трудно е да я запазиш! Човек би казал, че на нея в действителност не й се налага да си печели хляба. Луси и Хенри с радост биха я приели в дома си и на драго сърце биха й отпуснали една прилична сума за издръжка — нещо, което и Едуард би сторил с желание.

Но нещо в Мидж се бунтуваше срещу охолния живот, който й предлагаха нейните заможни роднини. Беше чудесно от време на време да се потопи в добре поддържания разкош на Луси и тя се наслаждаваше истински на гостуванията си в имението Холоу.

Но духът й беше твърде независим, за да приеме, че някой друг може да я дари с добър живот. Същото това чувство не й позволяваше да започне собствен бизнес със заем от роднини и приятели. Беше се нагледала на такъв живот.

Тя няма да взема заеми, нито ще ползува нечии връзки. Беше си намерила работа за четири лири седмично и ако, вземайки я на работа мадам Алфреж се беше надявала че Мидж ще привлече високопоставените си приятели да пазарят в нейния магазин, то мадам остана много разочарована. Мидж непреклонно отхвърляше всеки подобен намек от страна на приятелите си.

Тя не хранеше илюзии по отношение на работата. Не харесваше нито магазина нито мадам Алфреж, нито вечното раболепие пред невъзпитаните и груби клиентки, на силно се съмняваше, че би могла да си намери друга работа, която да й допада тъй като нямаше никаква квалификация.

Тази сутрин непоносимо я дразнеше наивното предположение на Едуард, че пред нея има широки възможности за избор на работа. Какво право имаше Едуард да живее в свят, който нямаше нищо общо с реалността?

Ето ги всички от семейство Ангкател. А тя беше Ангкател само наполовина. Понякога като тази сутрин например, изобщо не се чувствуваше Ангкател! Тя цялата беше дъщеря на баща си.

Замисли се за баща си с обичайното чувство на любов и болка. Мъж на средна възраст, с посребрени коси и уморено лице, който години наред се беше борил да спаси семейния бизнес, но независимо от усилията му, той бе западал все повече и повече, не защото баща й беше неспособен — просто животът вървеше напред.

Странно беше, че Мидж не питаеше гореща любов към своята майка от фамилията Ангкател, която винаги бе изпъквала в обществото, а към своя тих и изнурен баща. Всеки път, когато се връщаше от Ейнсуик, а гостуванията щам бяха най-голямото удоволствие в живота й, тя се хвърляше и обвиваше ръце около врата на баща си в отговор на почти незабележимото му неодобрение и казваше: „Толкова се радвам, че съм си у дома, толкова се радвам.“

Майка й почина, когато Мидж беше на тринадесет години. Имаше моменти, в които Мидж си мислеше, че знае твърде малко за нея. Тя беше разсеяна, чаровна, весела. Дали беше съжалявала за брака си, защото този брак я беше извадил от обичайния живот на фамилията Ангкател? Мидж нямаше представа. След смъртта на майка й нейният баща посивя още повече и се затвори в себе си. Усилията му да спаси семейния бизнес станаха още по-безрезултатни. Той тихо и незабележимо угасна, когато Мидж навърши осемнадесет годии.

Мидж поживя известно време при роднините си, приемаше подаръците им — наистина беше прекарала чудесно това време с Ангкателови, — но категорично отказа парите им. Колкото и много да ги обичаше, имаше моменти като този, когато с огромна сила я връхлиташе усещането, че тя е толкова различна от тях.

Изпълнена с ненавист, тя си помисли: „Те нямат представа за нищо!“

Едуард, чувствителен както винаги, я погледна смутено и внимателно попита:

— Да не би да те разстроих с нещо?

В стаята влезе Луси. Тя беше стигнала почти до връхната точка на един от своите диалози.

— …виждаш ли, изобщо не се знае дали тя ще предпочете „Уайт Харт“ или нас.

Мидж я погледна невиждащо, след което обърна очи към Едуард.

— Излишно е да поглеждаш Едуард — каза лейди Ангкател. — Той чисто и просто не може да знае, че ти Мидж, си винаги толкова практична.

— Не зная за какво говориш, Луси.

Луси се изненада:

— За предварителното следствие, скъпа. Герда е пристигнала за следствието. Чудя се дали трябва да отседне тук или в „Уайт Харт“? Тук ще се измъчва от спомените, но в „Уайт Харт“ ще бъде пълно с хора, които я зяпат, както и с безброй репортери. Нали знаеш, в сряда в единадесет часа. Дали не беше единадесет и половина? — Усмивка озари лицето на лейди Ангкател. — Никога досега не съм ходила на предварително следствие! Смятам да облека нещо сиво и шапка, разбира се, като на църква, но без ръкавици. Всъщност — продължи лейди Ангкател, докато отиваше към телефона — не мисля, че изобщо имам други ръкавици освен градинарските. Разбира се, останали са ми много от онези дълги вечерни ръкавици от времето на правителствените приеми. Ръкавиците са доста глупави, не намирате ли?

— Имат смисъл единствено, когато не искаш да оставяш отпечатъци при убийство — засмя се Едуард.

— Това, което казваш, е много интересно, Едуард. Много интересно. Но защо съм хванала това нещо? — Лейди Ангкател погледнала с отвращение телефонната слушалка.

— Може би си имала намерение да се обадиш на някого?

— Не мисля.

Лейди Ангкател разсеяно поклати глава, грижливо връщайки слушалката на мястото й.

Тя обърна поглед от Едуард към Мидж.

— Едуард, струва ми се, че не трябва да разстройваш Мидж. Мидж отдава много по-голямо значение на внезапните смъртни случаи, отколкото ние.

— Но, скъпа Луси — възкликна Едуард. — Аз просто се тревожех за това ужасно място, където работи Мидж. Никак не ми харесва.

— Едуард е на мнение, че трябва да имам една възхитително очарователна работодателка, която страшно да ме харесва — сухо рече Мидж.

— Милият Едуард — разбиращо каза Луси.

Тя се усмихна на Мидж, след което напусна стаята.

— Мидж, аз наистина съм разтревожен — повтори Едуард. Тя го прекъсна:

— Тази проклета жена ми плаща четири лири на седмица. Това е единственото, което има значение.

Профуча край него и излезе в градината. Сър Хенри седеше на обичайното си място на ниската ограда, но Мидж се обърна и пое към цветната леха.

Роднините й бяха очарователни, но точно тази сутрин изобщо не й беше притрябвал техния чар.

Дейвид Ангкател се беше разположил на пейката в горния край на пътеката.

Той поне не преливаше от очарование и Мидж се насочи към него. Седна на пейката и със злорадо удоволствие забеляза неговото изумление.

Необикновено трудно е да се отървеш от човешко присъствие, помисли си Дейвид.

Нашествието от чевръсти и решителни прислужници, въоръжени с метли и парцали, го беше прогонило сутринта от спалнята му.

Бе се оказало, че библиотеката (и Енциклопедия Британика) не са уединеното светилище, както се беше надявал. Лейди Ангкател на два пъти беше влизала и излизала от стаята, отправяйки му любезни забележки, на които очевидно никой не би могъл да даде интелигентен отговор.

Тогава бе решил да дойде тук, за да помисли върху положението си. Двата дни, които с нежелание бе приел да прекара тук, се бяха проточили поради внезапната и насилствена смърт на неговия сродник.

Дейвид, който предпочиташе да разсъждава върху академичното минало или да води задълбочени дискусии върху бъдещето, което чертаеха левите движения, не изпитваше никаква склонност да се занимава с грубото и реалистично настояще.

Както вече беше заявил на лейди Ангкател, той не четеше „Нюз ъв дь уърлд“, но очевидно това издание на жълтата преса се беше настанило в имението.

Убийство! Дейвид потръпна от погнуса. Какво щяха да си помислят приятелите му? Как, така да се каже, човек възприема убийството? Как да се отнася към него? С отегчение, възмущение или с лек присмех?

Зает с разрешаването на тези проблеми, присъствието на Мидж в никакъв случай не му доставяше удоволствие. Той я погледна сконфузено, докато тя се настаняваше до него.

Почувствува се доста смутен от предизвикателството, което прочете в очите й в отговор на неговия поглед. Едно неприятно момиче без никаква интелектуална стойност.

Тя го попита:

— Харесват ли ти роднините?

Дейвид сви рамене и каза:

— Че кой мисли за роднините си?

Мидж отговори:

Че кой всъщност мисли за нещо?

Дейвид въобще не се усъмни, че тя поне не мисли. Той почти снизходително заяви:

— Анализирах реакциите си към убийството като явление.

— Доста необичайно е да си замесен в убийство.

Дейвид с въздишка изрече:

— Безкрайно отегчително. — Това май беше най-доброто становище. — И всички останали клишета, за които човек си мисли, че съществуват само на страниците на детективските романи.

— Сигурно съжаляваш, че си дошъл — каза Мидж.

Дейвид отново въздъхна:

— Да, бих могъл да прекарам времето си с един приятел в Лондон. — След малко допълни: — Той има книжарница и литература за левите движения.

— Предполагам, че тук обстановката е по-приятна — каза Мидж.

— Че кой обръща внимание на тези работи? — въпросът на Дейвид преливаше от презрение.

— Има случаи, в които нищо друго не ме интересува — отговори Мидж.

— Разглезено отношение към живота — заяви Дейвид. — Ако беше работничка…

Мидж го прекъсна:

— Аз съм работничка. Точно затова разкошът е особено привлекателен за мен. Хубави легла, възглавнички, тихичко ти поднасят чая в леглото, порцеланова вана и топла вода и прекрасни ароматични соли за ваната. Кресло, в което просто потъваш… — Мидж направи кратка пауза докато изреждаше тези прелести.

— Работниците трябва да притежават всички тези неща — каза Дейвид.

Но не беше много сигурен за поднесения в легло сутрешен чай — стори му се проява на разгулен разкош в един сериозно организиран нов свят.

Имаш горещата ми подкрепа — от все сърце му обеща Мидж.