Агата Кристи
Имението Холоу (20)

ГЛАВА XX

Седнал отново в кабинета на сър Хенри, инспектор Грейндж се взираше в безизразното лице на човека пред себе си.

Засега нищо не говореше против Гаджън.

— Съжалявам, сър — повтори той. — Предполагам, че бях длъжен да ви уведомя за тази случка, но просто е излетяло от паметта ми.

Той извинително премести поглед от инспектора към сър Хенри.

— Ако правилно си спомням, беше около пет и тридесет следобед, сър. Минавах през преддверието, за да погледна дали няма някакви писма за пускане, когато забелязах револвера на масата. Предположих, че е от колекцията на господаря, затова го взех и го донесох тук. На полицата до камината имаше едно празно място и аз го поставих там.

— Посочете ми мястото — каза Грейндж.

Гаджън се изправи и тръгна към въпросната полица, а след него и инспекторът.

— Ето тук, сър.

Гаджън посочи с пръст един малък маузер в края на редицата. Беше двадесет и пети калибър. Със сигурност не беше оръжието, отнело живота на Джон Кристоу.

Грейндж каза, без да сваля поглед от лицето на Гаджън:

— Това е автоматичен пистолет, не револвер. Гаджън се покашля.

— Наистина ли, сър? Боя се, че не разбирам много от оръжия. Очевидно съм използувал термина револвер твърде свободно, сър.

— Но сте напълно убеден, че това е оръжието, което сте намерили в преддверието и сте донесли тук?

— О, да, сър, няма никакво съмнение.

Той протегна ръка към пистолета, но Грейндж го спря.

— Не го докосвайте, моля. Трябва да го изследваме за отпечатъци от пръсти и да проверим дали е зареден.

— Не мисля, че е зареден, сър. Нито един от пистолетите в колекцията на сър Хенри не е зареден. А що се отнася до отпечатъците от пръсти, аз го излъсках с носната си кърпа, преди да го поставя обратно на мястото му. Най-много да намерите моите отпечатъци.

— Защо постъпихте така? — рязко попита Грейндж. Извинителната усмивка на Гаджън не трепна.

— Предположих, че може да е напрашен, сър. Вратата се отвори и лейди Ангкател влезе в стаята. Тя се усмихна на инспектора:

— Колко се радвам, че ви виждам, инспектор Грейндж. Каква е тая история за Гаджън и за някакъв револвер? Момичето в кухнята направо се залива в сълзи. Мисис Медуей й се е скарала, но разбира се, че е трябвало да ви каже какво е видяла, след като е решила, че така трябва. Винаги се обърквам кое е правилно и кое неправилно — много е лесно, знаете, когато правилното е неприятно, а неправилното — приятно — тогава знаеш къде си, но е трудно, ако е обратното и аз мисля, не намирате ли, инспекторе, че всеки трябва да прави това, което той смята за правилно. Гаджън, какво им разказа за пистолета?

Гаджън почтително натърти на думите си:

— Пистолетът беше в преддверието, милейди, на масата в центъра. Нямах никаква представа откъде може да се е взел. Донесох го тук и го поставих на мястото му. Току-що обясних на инспектора и той прояви разбиране.

Лейди Ангкател поклати глава и любезно каза:

— Не е трябвало да говориш такива работи, Гаджън. Аз самата ще поприказвам с инспектора.

Гаджън се опита да направи някакво движение, но лейди Ангкател го спря с очарователна усмивка.

— Наистина ценя мотивите ти, Гаджън. Зная, че винаги се опитваш да ни спестиш неприятностите и тревогите. — След това любезно приключи въпроса — Няма да те задържам повече.

Гаджън се поколеба, хвърли бегъл поглед към сър Хенри, след това към инспектора, накрая се поклони и тръгна към вратата.

Грейндж понечи да го спре, но след това, поради някаква причина, неясна дори за него самия, отпусна протегнатата си ръка. Гаджън излезе и затвори вратата след себе си.

Лейди Ангкател се отпусна в един стол и дари двамата мъже с усмивка. Тя разговорливо рече:

— Знаете ла мисля, че Гаджън беше направо очарователен. Толкова средновековен, нали ме разбирате? Точно така, това е думата — средновековен.

Грейндж произнесе сковано:

— Трябва ли да разбирам, лейди Ангкател, че вие самата разполагате с информация са случая?

— Разбира се. Гаджън не е намирал никакъв пистолет в преддверието. Намерил го е, когато е вадил яйцата.

— Какви яйца? — инспектор Грейндж се облещи срещу нея.

— От кошницата — каза лейди Ангкател.

Тя очевидно реши, че случаят е напълно изяснен. Сър Хенри кротко рече:

— Трябва да ни разкажеш малко повече за това скъпа. Ние с инспектор Грейндж все още не сме наясно.

— Нима? — лейди Ангкател положи усилия да се изрази максимално точно. — Пистолетът беше в кошницата под яйцата.

— Каква кошница и какви яйца лейди Ангкател?

— Кошницата, която взех за стопанството. Пистолетът беше в нея и след това започнах да слагам яйцата върху него и го забравих. Като намерихме клетия Джон Кристоу мъртъв до басейна толкова се стреснах, че щях да я изтърва. Добре, че Гаджън я хвана навреме (заради яйцата — ако я бях изтървал, яйцата щяха да се начупят). И той я е донесъл в къщата По-късно го попитах за датите на яйцата — винаги ги надписвам, защото в противен случай първо се изяждат пресните яйца и — той каза, че се е погрижил за всичко. Сега си спомням, че той доста наблегна на това. Това имах предвид, като казах, че е средновековен. Той е намерил пистолета и го е донесъл тук, вероятно заради полицията вкъщи. Мисля, че слугите много се притесняват от полицията. Много мило и много предано от негова страна, но и твърде глупаво, защото вие искате да научите истината нали, инспекторе?

Лейди Ангкател свърши и отправи една ослепителна усмивка към инспектора.

— Права сте, че ме интересува само истината — намръщено каза Грейндж.

Лейди Ангкател въздъхна.

— Истинска бъркотия, нали? — каза лейди Ангкател. — Всички тия хора из къщата, които само слухтят. Не мисля, че който е застрелял Джон, наистина е възнамерявал да го направи, искам да кажа, че не е било умишлено. Ако това е била Герда, сигурна съм, че не е било умишлено. Всъщност наистина съм учудена, че го е улучила — тя е човек, който много трудно би направил това. Много мило същество е тази Герда. Ако я натикате в затвора и я обесите, какво ще стане с децата? Ако наистина тя е застреляла Джон, сигурно ужасно съжалява за това. Достатъчно зле е за децата, че баща им е убит, но ще стане несравнимо по-зле, ако обесят майка им заради това. Понякога си мисля, че вие полицаите, не мислите за тези неща.

— Засега не възнамеряваме да арестуваме никого, лейди Ангкател.

— Е, това все пак е нещо разумно. Винаги съм си мислела, че вие сте много разумен човек, инспектор Грейндж.

Отново тази чаровна, смайваща усмивка. Инспектор Грейндж примигна. Беше му трудно да се върне на въпроса.

— Както казахте, лейди Ангкател, интересува ме истината. Вие сте взели пистолета оттук, нали? Кой точно?

Лейди Ангкател посочи с глава към полицата до камината.

— Вторият отзад напред. Маузер, калибър 25.

Нещо в отривистия тон, с който лейди Ангкател описа техническите данни на пистолета подразни Грейндж. Той някак си не очакваше лейди Ангкател, която в себе си беше определил като „отвеяна“ и „малко побъркана“, да е в състояние да опише един пистолет с такава точност.

— Значи взехте пистолета оттук и го сложихте в кошницата си. Защо?

— Знаех си, че ще ме попитате за това — каза лейди Ангкател. Съвсем изненадващо в гласа й прозвуча някаква тържественост. — Трябва да има някаква причина, нали, Хенри? — обърна се тя към съпруга си — Не мислиш ли, че трябва да съм имала някаква причина, за да взема пистолета и да го сложа в кошницата си?

— Точно така бих си помислил и аз, скъпа — сковано рече сър Хенри.

— Правиш нещо — лейди Ангкател замислено се взираше в пространството — и след това не помниш защо си го направил. Но, вие, инспекторе, знаете, че винаги има някаква причина стига да можеш да стигнеш до нея. Трябва да съм имала някаква идея в главата си, когато съм слагала пистолета в кошницата — Тя ги погледна умоляващо. — Как мислите, каква ли е била?

Грейндж я погледна втренчено. Тя не показваше никакви признаии на смущение, само детинско нетърпение. Това го съсипа напълно. До този момент той не беше се сблъсквал с друга личност, подобна на Луси Ангкател и не знаеше как да реагира.

— Съпругата ми — каза сър Хенри — е изключително разсеяна, инспекторе.

— Изглежда е така, сър — отговори Грейндж. Думите му не прозвучаха никак ласкаво.

— Защо, мислите, съм взела този пистолет? — лейди Ангкател се обърна доверчиво към него.

— Нямам представа, лейди Ангкател.

— Дойдох тук — разсъждаваше на глас лейди Ангкател. — Говорех със Симънс за калъфките за възглавница, смътно си спомням, че се приближих до камината помислих си, че ще ни трябва нов ръжен… курата, не пастора…

Инспектор Грейндж се облещи. Чувствуваше как главата му започва да се върти.

— Спомням си, че вдигнах маузера… чудесно приляга в ръката ти, винаги много съм го харесвала, и го пуснах в кошницата, тъкмо я бях взела от оранжерията. Но в главата ми се въртяха толкова много неща — Симънс, плевелите в маргаритите, надявах се мисис Медуей да направи един наистина хубав „Негър в риза“…

— Негър в риза! — инспектор Грейндж почувствува че е крайно време да се намеси.

— Шоколад и яйца които накрая се покриват с разбита сметана. Един чужденец би харесал точно такъв десерт.

Инспектор Грейндж заговори рязко и ожесточено, имаше чувството, че разчиства паяжините, които му пречат да вижда.

— Заредихте ли пистолета?

Беше се надявал да я стресне, може би дори да я поуплаши, но лейди Ангкател посрещна въпроса му с тъжна замисленост.

— Дали го заредих? Много глупаво, но не си спомням. Бих казала че съм го заредила нали инспекторе? За какво ти е пистолет, ако не е зареден? Много искам да си припомня точно какво си мислех тогава.

— Скъпа Луси, — каза сър Хенри, — какво става или какво не става в главата ти от години отчайва хората, които те познават.

Тя му се усмихна мило.

— Опитвам се да си припомня, скъпи Хенри. Човек прави толкова странни неща. Онзи ден се оказа, че стискам в ръката си телефонната слушалка и това много ме обърка. Не можех изобщо да разбера за какво ми е притрябвала.

— Най-вероятно сте искали да се обадите на някого по телефона — студено каза инспектор Грейндж.

— Не, колкото и да е смешно, нямах такова намерение. По-късно си спомних — чудех се защо мисис Миърс, жената на градинаря, държи бебето си по такъв странен начин и тогава взех слушалката, за да опитам точно как се държи бебе и естествено разбрах защо ми е изглеждало странно — защото мисис Миърс е левачка и затова главата му е обърната на другата страна.

Тя им отправи отново тържествуваш поглед.

„Е — помисли си инспекторът, — сигурно има и такива хора.“

Но не беше много убеден.

Възможно беше всичко това да са лъжи. Кухненската помощничка, например, беше абсолютно сигурна, че Гаджън е държал револвер. Но не можеше много да се разчита на нейните показания. Момичето надали разбираше нещо от оръжия. Беше чула да се говори за револвер във връзка с убийството, а за нея револвер и пистолет значеше едно и също.

И Гаджън, и лейди Ангкател бяха посочили маузера, но нищо не доказваше техните твърдения. Не беше изключено Гаджън да е държал точно липсващия револвер и да го е върнал, но не в кабинета, а на лейди Ангкател. Всички слуги изглежда бяха влюбени в тази проклета жена.

Да предположим, че тя е застреляла Джон Кристоу. (Но защо? Не разбираше защо ще й трябва да го убива.) Дали щяха да продължават да я прикриват и да разправят лъжи? Имаше неприятното усещане, че точно това щяха да направят.

И сега тази невероятна история, че не можела да си спомни — би могла да измисли нещо по-добро. Изглеждаше толкова естествена — никакво смущение или объркване. Дявол да го вземе, май говореше чистата истина.

Той се изправи.

— Може би ще ми кажете нещо повече, когато се сетите — сухо каза той.

Тя му отговори:

— Разбира се, инспекторе. Понякога човек се сеща съвсем неочаквано.

Грейндж излезе от кабинета. В перддверието той пъхна пръст в яката на ризата си и я разхлаби, след което пое дълбоко дъх.

Имаше чувствоито, че се е заклещил в някакъв трънак. В момента изпитваше нужда от своята най-стара и най-воняща лула, една голяма бира, пържола и пържени картофи. Нещо просто и реално.