Агата Кристи
Имението Холоу (2)

ГЛАВА II

Хенриета Савърнейк откъсна парченце глина, оваля го със сръчни движения, придаде му необходимата форма и го прилепи към главата. До слуха й долиташе малко пискливият глас на момичето, който обаче не пречеше на мислите й.

— Наистина смятам, мис Савърнейк, че бях съвсем права! Направо му казах: „Точно така щом смяташ да се държиш по този начин!“ Защото, мис Савърнейк, мисля, че едно момиче не трябва да позволява такива работи, ако разбирате какво искам да кажа. „Не съм свикнала, му казвам, да ми се говори по този начин и мога да ти кажа, че сигурно имаш отвратително подсъзнание!“ Човек не бива да е неучтив, но смятам, че имах право да му река така, не намирате ли, мис Савърнейк?

— Напълно! — разпалено потвърди Хенриета и всеки, който я познаваше от близо, би се досетил, че не е слушала много внимателно разказа на момичето.

— Казах му: „И ако жена ти говори такива работи, аз нямам никаква вина за това!“ Мис Савърнейк, не мога да разбера как става така, че където и да отида, винаги си навличам неприятности, без да имам вина. Сигурна съм в това. Мъжете са толкова влюбчиви, нали знаете? — Моделът се изкиска кокетно.

— Истинско безобразие — изрече Хенриета с полупритворени очи, докато си мислеше: „Чудесно. Как хубаво се сливат двете повърхности — тази под клепача и другата от челото. Но ъгълът на челюстта не се получава… Трябва да го изстържа и да го направя отново. Нещо ми убягва.“

През това време топлият й и изпълнен със съчувствие глас казваше:

— Сигурно ти е било много тежко.

— Намирам ревността за нечестна и толкова ограничена, нали ме разбирате, мис Савърнейк. Чиста завист, само защото някой изглежда по-добре от теб и е по-млад.

— Да, разбира се — разсеяно се съгласи Хенриета, която работеше върху челюстта.

Още преди години се беше научила да изолира напълно съзнанието си. Тя можеше да играе бридж, да води смислен разговор, да пише писмо, без да ангажира мисълта си.

Сега бе изцяло завладяна от стремежа да види как изпод пръстите й се ражда главата на Навзикая^[1], като леко злобната струйка на бръщолевенето, която извираше от тези прелестни детски устни, не можеше да проникне в заключеното й съзнание. Поддържаше разговора без усилие. Беше свикнала с приказливи модели.

Истинските професионалистки съвсем не се влияеха от принудителното бездействие, докато аматьорките се смущаваха и често пъти изпадаха в многословни откровения. Една незначителна част от съзнанието на Хенриета слушаше и отговаряше, а някъде от много далеч се обаждаше истинската Хенриета „Просто, подло, злобно същество, но какви очи… Какви възхитителни очи…“

Тя остави момичето да приказва докато работеше върху очите. Щом стигне до устата ще й каже да млъкне. Чудно как може от тези съвършени устни да се излива такава злост.

„По дяволите! — ядоса се в себе си Хенриета — Развалих дъгата на веждата. Какво става за бога? Много съм подсилила костта — тя е тънка а не масивна.“

Изправи се, като намръщено местеше поглед от мъртвата глина към живото същество.

Дорис Сандърс продължаваше:

— Добре, викам аз, не виждам защо мъжът ти да не ми направи подарък, щом като иска. Освен това казвам, не е необходимо да ми правиш такива намеци. Гривната беше толкова хубава, мис Савърнейк, наистина много сладка. Вярно, че горкият човек не можеше да си я позволи, но беше много мило от негова страна и аз със сигурност няма да я върна!

— Разбира се, че няма — измърмори Хенриета.

— Не че е имало нещо между нас — нещо неприлично, искам да кажа — нищо такова, естествено.

— Да сигурна съм, че не би могло да има… — отговори Хенриета. Лицето й се проясни. Следващият половин час тя работи настървено. Глината се размазваше по лицето и косата й, докато я отмяташе назад с нетърпелива ръка. Очите й бяха заслепени от ожесточено желание. Беше близо… почти го беше уловила… Само още няколко часа и агонията й щеше да свърши — тази агония, която я беше сграбчила в лапите си през последните десетина дни.

Навзикая — тя самата се беше превърнала в Навзикая, беше ставала с Навзикая, беше закусвала с Навзикая и беше излизала навън с Навзикая. Беше кръстосвала развълнувано улиците, изпаднала в състояние, граничещо с нервно разстройство, без да вижда нищо, освен смътно витаещото пред очите й прекрасно лице.

Беше разговаряла с професионални модели, приемаше и отхвърляше класическия тип, за да остане пропита от дълбоко неудовлетворение…

Тя искаше нещо, което да й помогне да роди началото, което да даде живот на почти оформената й представа. Изминаваше огромни разстояния и с радост приветствуваше физическата умора. Безкрайният неутолим копнеж да зърне това нещо я пришпорваше до изтощение…

Вървеше като сляпа. Не забелязваше нищо около себе си. През цялото време се напрягаше, напрягаше се да види желаното лице… Чувствуваше се отпаднала болна и нещастна…

И тогава съвсем неочаквано, видя своя блян. Видя Навзикая! В автобуса на който се беше качила безцелно, очите й съзряха Навзикая — детския овал на лицето, полуотворените устни и очите — прекрасни, блуждаещи и празни.

Момичето натисна звънеца и слезе. Хенриета я последва. Вече беше съвсем спокойна и делова. Беше намерила това което искаше — агонията на безрезултатното търсене беше свършила.

„Извинете, че ви заговарям така. Ще ви кажа направо — аз съм скулптор и главата ви е точно това което търся.“

Беше дружелюбна чаровна завладяваща — както винаги, когато искаше нещо. Дорис Сандърс се бе колебала малко притеснена и едновременно поласкана.

„Всъщност не зная, не съм сигурна. Щом като става дума само за главата. Разбира се, аз никога не съм правила такива работи?“

Колебание в допустимите граници, деликатно подпитване за финансовата страна на въпроса.

„Разбира се, настоявам да приемете възнаграждение като професионален модел.“

И ето я Навзикая, седнала на подиума, щастлива от мисълта, че прелестите й ще бъдат увековечени (макар да не харесваше особено работите на Хенриета, разпръснати из ателието) и наслаждаваща се на възможността да говори за себе си пред толкова внимателен и изпълнен със съчувствие слушател.

На масата, встрани от подиума бяха оставени очила. Беше признала на Хенриета, че е силно късогледа и че без тях почти нищо не вижда, но заради суетата си ги слагаше колкото се може по-рядко и предпочиташе да се движи полусляпа. Хенриета й беше кимнала разбиращо. Вече знаеше причината за прекрасния блуждаещ поглед.

Времето минаваше. Хенриета остави инструментите си и широко протегна ръце.

— Готово. Свърших. Надявам се, че не си много уморена?

— Не, благодаря ви, мис Савърнейк. Беше много интересно. Наистина ли свършихте? Толкова бързо?

Хенриета се засмя.

— Не, всъщност още не. Ще трябва да поработя още малко, но ти няма да си ми необходима повече.

Момичето бавно слезе от подиума. Сложи си очилата и изведнъж сляпата невинност и неуловимият чар на лицето й изчезнаха. На тяхно място се настани една обикновена сладникава хубост.

Тя застана до Хенриета и погледна глинената фигура.

— О… — гласът й беше изпълнен с колебание и разочарование. — Май не прилича много на мен?

— Не. Това не е портрет — усмихна се Хенриета.

Едва ли можеше изобщо да се говори за прилика. Имаше нещо в разположението на очите и в линията на скулите — в тях Хенриета беше видяла същината от представата си за Навзикая. Това не беше Дорис Сандърс, а едно сляпо момиче, за което би могло да се напише поема. Устните бяха полуотворени като на Дорис, но не бяха нейните. Тези устни биха изричали други думи и мисли, а не мислите на Дорис…

Чертите бяха само загатнати. Това беше споменът за Навзикая, а не живото момиче…

— Предполагам — колебливо каза мис Сандърс, — че като свършите, ще изглежда по-добре. Наистина ли повече не се нуждаете от мен?

— Не, благодаря ти — каза на глас Хенриета, като в същото време си помисли: „И слава богу!“ — Беше направо великолепна. Много съм ти благодарна.

Тя изкусно се отърва от Дорис и се върна да си направи кафе. Беше ужасно уморена, но щастлива и спокойна.

„Сега отново съм нормален човек“ — с благодарност си помисли тя.

Изведнъж в мислите й изплува Джон.

„Джон — изрече наум името му тя. Топлина обля страните й и сърцето й подскочи от внезапно вълнение. — Утре отивам в имението Холоу и ще видя Джон…“

Беше се отпуснала неподвижно на дивана и отпиваше от горещото силно кафе. Изпи три чаши и почувствува, че жизнеността й се възвръща. Мислеше си, че е хубаво отново да си нормално човешко същество, да не си тласкан от неудовлетвореност и безпокойство, да не бродиш нещастно по улиците със страстния копнеж да откриеш нещо, без самият да знаеш какво!

Сега оставаше само упорит труд, но какво значение имаше това?

Тя стана остави празната чаша и се върна при Навзикая. Загледа се в нея и между веждите й започна бавно да се прокрадва недоволна бръчица. Не беше… Не беше съвсем…

Какво не беше наред?

Слепи очи.

Слепи очи, които бяха по-красиви от зрящите… Очи, които разкъсват сърцето ти със слепотата си… Беше ли го уловила или не?

Да, но беше уловила и нещо друго, за което не си беше дала сметка. Като форма всичко беше наред. Но откъде се взе това неуловимо коварно излъчване?

Нещо внушаваше определено обикновена човешка злоба. Не беше се вслушвала и все пак по някакъв начин тази злоба беше достигнала нейното съзнание, а ръцете й я бяха предали на глината.

Нямаше да може, да, знаеше, че няма да може да я прогони…

Хенриета рязко се обърна. Може би просто си въобразяваше? Разбира се, че беше така. На сутринта щеше да се чувствува по-различно. Порази я мисълта колко уязвим може да е човек.

Все още намръщена, Хенриета отиде до другия край на ателието и спря пред фигурата на „Богомолката“.

Тя беше наред. Беше съхранила за векове това чудесно парче крушово дърво.

Огледа го критично. Да, без съмнение беше добро. Най-доброто нещо, което беше правила от много време. Беше предназначено за Международната група. Един наистина много ценен експонат.

Беше успяла с него — смирението, силата на врата, превитите рамене, леко повдигнатото лице без черти на индивидуалност — обожанието заличава личността.

Да — смиреност, обожание — и най-накрая онази посветеност, която вече прекрачва границата — идолопоклонничеството…

Хенриета въздъхна. Само Джон да не се бе ядосал толкова. Този гняв я беше стреснал. Беше разбрала нещо ново за него чрез гнева му, нещо, което според нея самият той не знаеше.

„Не можеш да я изложиш“ — беше отсякъл той.

„Ще го направя“ — бе отсякла и тя.

Бавно се приближи до Навзикая. Не виждаше нещо, което да не може да се оправи. Напръска я с вода и я зави с мокри парцали. Трябваше да остане така до понеделник или вторник. Нямаше за какво да бърза — всичко необходимо беше направено, формата се бе получила. От нея се искаше само търпение.

Очакваха я три щастливи дни с Луси, Хенри, Мидж и Джон!

Тя се прозя и се опъна с удоволствието, с което котката протяга всичките си мускули. Изведнъж я налегна огромна умора.

Взе една гореща вана и си легна. Опъна се на гръб и се втренчи в звездното небе през капандурата. Оттам очите й се спряха на малката лампа, която единствена оставаше да свети постоянно и която озаряваше стъклената маска — една от първите й работи. „Доста банално, мислеше си тя. Просто нищо особено. Добре, че човек се развива…“

А сега заспивай! Кафето я държеше будна, само ако тя предварително беше решила така.

Много отдавна се беше научила сама да призовава забравата.

Подбираш мислите си, без да се задълбочаваш в тях, просто ги пропускаш през себе си, никаква концентрация… Само ги оставяш да текат необезпокоявано.

Навън някой форсираше двигател, отнякъде се носеше дрезгав смях. Звуците се смесваха с потока на съзнанието й.

Колата, мислеше си тя, реве като тигър… жълто и черно… ивици като на листа — листа и сенки… гореща джунгла, после надолу по реката, широка тропическа река, към морето, корабът се готви за отплаване… прегракнали викове за сбогуване… двамата с Джон са на палубата, заминават… синьото море и отново двамата в салона, тя му се усмихва през масата, като вечерята в Мезон Доре… Бедният Джон, толкова е ядосан! Навън в нощта… и колата, включва плавно скоростите… без усилие се понася по пътя, извън Лондон… край Шовъл Даун… дърветата, тя обича дървета… Холоу… Луси… Джон… Джон… синдрома на Риджуей… милият Джон…

Тя постепенно изпадна в блажена забрава.

Изведнъж остро се сепна от някакво натрапчиво чувство за вина. Нещо, което трябваше да направи, а то й се бе изплъзнало.

Навзикая?

Хенриета неохотно стана от леглото. Запали осветлението, отиде до стойката, смъкна парцалите и ахна. Това не беше Навзикая, а Дорис Сандърс!

Прониза я остра болка. Умоляваше себе си: „Мога да я оправя, сигурна съм, че мога да я оправя…“

„Глупости — обади се истинската Хенриета. — Знаеш много добре какво трябва да направиш.“

Защото ако не го направеше сега, веднага — утре нямаше да има смелостта. Все едно унищожаваш собствената си плът и кръв. Ужасно боли!

Може би така се чувствува котката, когато трябва да убие уродливото си котенце, разсъждаваше Хенриета.

Пое дълбоко дъх и се вкопчи в глината. Мачкаше, извиваше и я свличаше от арматурата — голяма кална буца, която запокити в коритото с останалата глина.

Хенриета остана права, като гледаше изцапаните си от глината ръце, все още задъхана от острата, пронизваща болка. След това бавно почисти ръцете си.

Върна се в леглото умиротворена, но със странното чувство на празнота.

„Навзикая, с тъжно примирение си мислеше Хенриета, вече я няма. Роди се, беше осквернена и умря. Странно — продължи мисълта си тя — как в теб проникват неща, без да разбереш.“

Тя не беше слушала бръщолевенето на Дорис, но дребнавата и злобна душица се беше промъкнала в съзнанието й и беше достигнала Навзикая. А сега от Навзикая-Дорис беше останала само глина — суровият материал, от който щеше да се роди нещо друго.

„Това ли е смъртта? — сънливо се питаше Хенриета — А това, което наричаме личност, е само форма отпечатък на нечия мисъл. Но чия? На господ ли?“ Нали това беше идеята на Пер Гинт?

„Къде съм аз — мъжа, човека жив?

Със знака господен на своя лик?“

Дали и Джон се чувствуваше така? Онази вечер беше толкова уморен и обезверен. Синдромът на Риджуей… В нито една от тези книги не пишеше кой е Риджуей! Глупаво, защото й се щеше да знае… Синдромът на Риджуей.