Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (25)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hollow [=Murder after Hours], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 52 гласа)

Информация

Корекция
ira999 (2008)
Сканиране
Дарко

Издание:

Агата Кристи. Имението Холоу

Първо издание

Превод: Маргарита Найденова, 1992

Редактор: Васил Антонов

Книжно тяло и подвързия: ДФ „БАГАР“ — Ямбол

Корица: ДФ „Понтика принт“ — Бургас

Бургас, 1992

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА XXV

— Но, скъпи, толкова се радвам!

Лейди Ангкател протегна крехката си ръка към Едуард, а с другата нежно докосна Мидж.

— Постъпил си чудесно, Едуард, че си я накарал да напусне този ужасен магазин и си я довел направо тук. Тя ще остане при нас, разбира се, и ще тръгне за венчавката оттук. В „Св. Джордж“, нали я знаеш, на пет километра по пътя, въпреки че разстоянието е само километър и половина през гората, но никой не ходи на сватба през гората. Предполагам, че ще трябва да повикаме викария — горкият човечец, всяка есен хваща по три ужасни хреми. Куратът пък има един от онези високи англикански гласове, нали ги знаете, така че всичко ще бъде далеч по-внушително и много по-религиозно, разбирате какво имам предвид. Много е трудно да останеш благоговейно настроен, докато някой ти мънка под носа си.

Мидж реши, че подобно становище може да бъде изказано единствено от Луси. Прииска й се да се смее и да плаче едновременно.

— Наистина бих искала да се омъжа точно тук — каза тя.

— Значи този въпрос е уреден, скъпа. Смятам роклята да е от коприна в цвят екрю, с молитвеник в слонова кост — и в никакъв случай букет. Шаферки?

— Не, не искам да се вдига много шум. Съвсем скромна венчавка.

— Разбирам какво имаш предвид и сигурно си права. На есенните сватби все има хризантеми, които винаги съм намирала за доста унили цветя. Освен това шаферките почти никога не си подхождат както трябва, освен ако човек не отдели страшно много време да ги подбере внимателно, но дори и тогава винаги има някоя, която е ужасно невзрачна, а тя трябва задължително да присъствува, защото обикновено е сестрата на младоженеца. Но, разбира се — лейди Ангкател разцъфна в усмивка. — Едуард няма сестра.

— Това изглежда е точка в моя полза — усмихнато каза Едуард.

— Затова пък децата са най-лошото на една сватба — продължи лейди Ангкател, която в радостен унес следваше собствените си мисли. — Всички казват: „Колко са сладки!“, но, скъпа, притесненията! Настъпват ти роклята, хленчат за бавачката си или пък им става лошо. Не мога да си представя как едно момиче може да върви към олтара с подходящо настроение, когато не знае какво става зад гърба й.

— Не е необходимо да има някой зад мен — бодро заяви Мидж — Не ми трябва дори було. Мога спокойно да се омъжа с пола и блуза.

— О, не, това не, Мидж. Все едно, че си вдовица. Не, копринена рокля, но не от мадам Алфреж.

— В никакъв случай от мадам Алфреж — рече Едуард.

— Ще те заведа в „Мирей“ — каза лейди Ангкател.

— Но, скъпа Луси, не мога да си позволя „Мирей“.

— Глупости, Мидж. Премяната за сватбата ще ти е подарък от нас с Хенри. И, естествено, Хенри ще те предаде на младоженеца. Надявам се, че коланът на панталона му няма да му стяга много. Почти две години са минали, откакто за последен път сме били на сватба. А аз ще облека… Лейди Ангкател замълча и притвори очи.

— Какво, Луси?

— Синьо като хортензия — обяви в щастлив унес лейди Ангкател. — Едуард, предполагам, че ще поканиш някой свой приятел за кум, в противен случай разполагаме с Дейвид. Все си мисля, че ще бъде ужасно добре за Дейвид. Ще му даде самоувереност и ще почувствува, че го харесваме. Това е много важно за Дейвид, сигурна съм. Трябва да е много отчайващо, нали ме разбирате, да знаеш, че си умен и интелигентен и въпреки всичко никой да не те харесва. Но това естествено, крие определен риск. Нищо чудно да загуби пръстена или да го изтърве в последната секунда. Допускам, че това много ще притесни Едуард. Но ще бъде хубаво да сме си пак същите хора, които бяхме на убийството.

Лейди Ангкател произнесе последните думи така, сякаш бяха съвсем в реда на нещата.

— Лейди Ангкател кани гости и ги развлича с убийство — не можа да се въздържи Мидж.

— Да — замислено каза Луси. — Вероятно прозвуча точно по този начин. Едно празненство със стрелба. Знаете ли, че като се замисли човек, излиза точно така.

Мидж потрепери и каза:

— Е, във всеки случай всичко приключи.

— Не съвсем. Нали удължиха следствието? А този симпатичен инспектор Грейндж е разпръснал хората си из цялата гора да плашат фазаните и да изскачат от най-неочаквани места.

— Какво търсят? — попита Едуард. — Револвера с който е бил застрелян Кристоу?

— По всяка вероятност. Дори идваха със заповед за обиск. Инспекторът се чудеше как да се извини, много е стеснителен, но аз им казах, че даже ни е забавно. Беше много интересно наистина. Не оставиха ъгълче, където да не погледнат. Аз ги придружавах и им посочих едно-две места, за които те изобщо не биха се сетили. Горкият инспектор Грейндж, направо се е смъкнал и все го дърпа ли, дърпа този свой мустак. Жена му трябва да го храни по-добре при тези тревоги, които има, но аз имам смътното подозрение, че тя е от онези, които се грижат повече балатума да свети от чистота отколкото да сготвят някое вкусно ядене. Което ми напомня, че трябва да се обадя на мисис Медуей. Интересно, слугите изобщо не понасят полицията. Снощното й суфле просто не ставаше за ядене. Суфлетата и сладкишите показват дали човек не е излязъл извън релсите. Ако не беше Гаджън, отдавна половината от тях да са напуснали. Вие двамата защо не отидете да се поразходите и да помогнете на полицаите да търсят револвера?

Еркюл Поаро седеше на пейката откъдето се виждаше кестенобата горичка. Той не изпитваше чувство за вина, че е влязъл в чужд имот, тъй като лейди Ангкател много мило го беше помолила да се разхожда където и когато си поиска.

В този момент Поаро разсъждаваше върху любезността на лейди Ангкател. От време на време до него достигаше пукането на някоя настъпана съчка и се мяркаха фигури между кестените долу в горичката.

Хенриета се появи на пътеката която водеше към алеята. Тя спря за секунда, когато видя Поаро, след това се приближи и седна до него на пейката.

— Добро утро, мосю Поаро. Тъкмо ходих да ви търся у вас. Седите така, сякаш сте на Олимп. Да не сте нещо като отговорник на лова? Какво търсят, револвера ли?

— Да мис Савърнейк.

— Дали ще го намерят, как мислите?

— Ще го открият. Дори смея да кажа, че ще го намерят съвсем скоро.

Тя го погледна въпросително.

— Значи ли това, че имате някаква идея къде се намира?

— Не. Но смятам, че ще го открият скоро. Дори е време да го открият вече.

— Говорите странни неща, мосю Поаро!

— Странни неща се случват тук. Много бързо се върнахте от Лондон, мадмоазел.

Лицето й стана по-сериозно. Тя се изсмя кратко и горчиво.

— Убиецът се връща на местопрестъплението, така ли? Това е старо суеверие, нали? Значи вие наистина мислите, че съм го извършила аз? Не ми вярвате, като ви казвам, че не бих, че не мога да убия никого?

Поаро не отговори веднага. Накрая той замислено каза:

— От самото начало ми се струва, че това престъпление е или много просто, толкова просто, че е трудно да повярваш в неговата простота, (а простотата мадмоазел, може да бъде странно объркваща), или е изключително сложно. Тоест, ние се борим срещу един ум, способен да мисли сложно и оригинално, така че всеки път, когато тръгнем към истината той ни отвежда по грешна следа, за да ни вкара в задънена улица. Тази очевидна безплодност на усилията ни не е истинска, тя е изкуствена тя е предварително планирана. През цялото време срещу нас действува един много остър и изобретателен ум, и то твърде успешно до този момент.

— Е — рече Хенриета — това какво общо има с мен?

— Умът, който се бори срещу нас, е творчески ум, мадмоазел.

— Разбирам. Значи аз излизам на преден план?

Тя замълча горчиво стиснала устни. От джоба на сакото си беше извадила един молив и сега разсеяно нахвърляше контурите на едно фантастично дърво върху боядисаната в бяло пейка като леко се мръщеше.

Поаро я наблюдаваше. Нещо се размърда в мозъка му — застанал в салона на лейди Ангкател следобеда в деня на убийството, загледан в купчинката листи с резултатите от бриджа, застанал край боядисаната масичка от ковано желязо в павилиона следващата сутрин и въпроса който беше задал на Гаджън.

Той каза:

— Това бяхте нарисували на листа с резултатите от бридж — някакво дърво.

— Да. — Хенриета като че ли се стресна от това което беше направила — Това е Игдразил, мосю Поаро. — Тя се засмя.

— Защо го наричате Игдразил?

Тя му обясни произхода на Игдразил.

— Значи когато „драскате“ (това е думата, нали?) винаги рисувате Игдразил?

— Да. Забавно е да си драскаш, нали?

— Тук на пейката върху резултатите от бриджа в павилиона в неделя сутрин…

Ръката която държеше молива се вдърви. Хенриета попита с глас, в който се долавяше безгрижно забавление:

— В павилиона ли?

— Да върху кръглата масичка.

— Трябва да е било в събота следобед.

— Не беше в събота следобед. Когато Гаджън изнесе чашите от павилиона около дванадесет часа на обяд в неделя, нямаше нищо нарисувано на масата Аз го попитах специално и той беше напълно сигурен.

— Значи трябва да е било… — тя се поколеба за секунда. — Разбира се, в неделя следобед.

Все още любезно усмихнат, Поаро поклати глава.

— Не мисля. В неделя целия следобед хората на Грейндж бяха около басейна — да фотографират тялото, да вадят револвера от водата. Бяха там, докато се смрачи. Ако някой е влизал в павилиона, щяха да го забележат.

Хенриета бавно рече:

— Сега си спомням. Отидох там доста късно, след вечеря.

Гласът на Поаро беше станал остър:

— Хората не „драскат“ в тъмното, мис Савърнейк. Нали не искате да кажете, че сте отишли в павилиона посред нощ, стояли сте в тъмното и сте рисували дървото на масата без да виждате нещо?

Хенриета спокойно отговори:

— Казвам ви истината. Съвсем естествено е да не ми вярвате. Вие си имате вашите идеи. Между другото, каква е Вашата идея?

— Смятам, че сте били в павилиона в неделя сутрин след дванадесет часа, когато Гаджън изнесе чашите. Стояли сте до масата да наблюдавате някого или да чакате някого и съвсем несъзнателно сте извадили молива и сте нарисували Игдразил, без да съзнавате какво правите.

— Не съм била в павилиона в неделя сутрин. Постоях малко на терасата, след това взех градинарската кошница и отидох при лехата с далиите, откъснах няколко цвята и почистих няколко изсъхнали маргарити. След това, точно в един часа, тръгнах към басейна. Вече разказах всичко това на инспектор Грейндж. Чак към един часа отидох до басейна, малко след като беше застрелян Джон.

— Това — каза Поаро — е вашата история. Но Игдразил, мадмоазел, свидетелствува за обратното.

— Била сам в павилиона и съм застреляла Джон, това ли искате да кажете?

— Били сте там и сте застреляли Джон, или сте били там и сте видели кой го е застрелял; или пък някой, който е знаел за Игдразил, умишлено го е нарисувал върху масата, за да хвърли подозрението върху вас.

Хенриета се изправи. Тя се обърна към Поаро с упорито вирната брадичка.

— Все още мислите, че аз съм застреляла Джон. Искате да докажете, че аз съм го направила. Е, тогава ще ви кажа нещо — никога няма да го докажете. Никога!

— Смятате, че сте по-умна от мен?

— Никога няма да го докажете — повтори Хенриета и като се обърна тръгна надолу по криволичещата пътечка към плувния басейн.