Агата Кристи
Имението Холоу (1)

ГЛАВА I

В ранното петъчно утро, някъде към шест и тридесет, Луси Ангкател отвори широко сините си очи, вече напълно будна, и както винаги невероятно живият й ум незабавно се изпълни с мисли. Чувствувайки острата необходимост да поговори с някого, тя избра за целта Мидж Хардкасъл, младата си братовчедка, която беше пристигнала в имението Холоу предишната вечер. Лейди Ангкател се измъкна бързо от леглото, наметна едно неглиже около все още грациозните си рамене и се отправи към стаята на Мидж. Тъй като беше жена със смущаващо бърза мисъл, лейди Ангкател по навик започна въображаемия разговор с Мидж още докато вървеше по коридора.

Разговорът просто продължи по най-естествен начин, когато лейди Ангкател отвори вратата на Мидж.

— …и така, скъпа, наистина не би могла да отречеш, че почивните дни ще ни създадат известни трудности!

— А? Какво? — изсумтя Мидж, сепната от дълбок сън. Лейди Ангкател отиде до прозореца, отвори капаците, дръпна рязко щорите и бледата светлина на септемврийското утро обля стаята.

— Птички! — забеляза тя, като се взираше с удоволствие през прозореца — Толкова са сладки.

— Какво?

— Във всеки случай поне времето няма да ни създава проблеми. Изглежда ще е хубаво. И това е нещо. Защото, сигурна съм, а и ти не би го отрекла, знаеш колко е неловко, когато няколко души с противоречиви интереси са принудени да стоят затворени вкъщи. Възможно е да поиграят на нещо, но тогава ще стане като миналата година. Горката Герда — никога няма да си простя. След това казах на Хенри, че беше много глупаво от моя страна, но, разбира се, човек трябва да я покани, защото би било много неучтиво да поканим само Джон — все пак това усложнява нещата, а най-лошото от всичко е, че тя е толкова мила — понякога изглежда странно наистина, че толкова мил човек като Герда е лишен от каквато и да било интелигентност и ако природата е решила по такъв начин да компенсира някои качества, изобщо не намирам, че е постъпила справедливо.

— За какво говориш, Луси?

— За почивните дни, скъпа. За хората, които ще пристигнат утре. През цялата нощ съм мислила за това и ужасно се притеснявам. Мидж, страшно се радвам, че можем да обсъдим въпроса заедно. Ти винаги си била толкова разумна и практична.

— Луси — изпъшка Мидж, — знаеш ли колко е часът?

— Не съвсем точно, скъпа. Знаеш, че никога не обръщам внимание на времето.

— Шест и петнадесет.

— Да скъпа — каза лейди Ангкател без сянка на разкаяние.

Мидж я погледна втренчено.

Колко влудяваща, колко абсолютно невъзможна беше Луси!

„Наистина, мислеше си Мидж, не мога да разбера защо изобщо трябва да я търпим!“

В момента в който си го помисли, тя вече знаеше отговора. Луси Ангкател се усмихваше насреща й. Мидж я погледна и усети нейния неповторим и запленяващ чар, който дори на тази възраст, над шестдесетте, не й изневеряваше. Заради този чар хора от целия свят — чуждестранни владетели, личните им адютанти, висши правителствени служители — бяха понасяли неудобство, раздразнение и смущение. Детинското удоволствие и радост от това, което е направила, беше в състояние да обезоръжи всеки упрек. Луси трябваше само да отвори широко сините си очи, да протегне нежните си ръце и да прошепне:

„О, толкова съжалявам…“ и негодуванието моментално изчезваше.

— Скъпа — каза лейди Ангкател, — толкова съжалявам. Трябваше да ми кажеш!

— Казвам ти сега, но вече е твърде късно. Аз съм напълно будна.

— Божичко, какъв срам! Но ще ми помогнеш, нали?

— За почивните дни? Защо? Какво има?

Лейди Ангкател приседна на ръба на леглото. Мидж си помисли, че само тя бе способна да седи по този начин. Беше ефимерна като някоя фея, кацнала там за минутка.

Лейди Ангкател разпери безпомощно белите си ръце както птичка пърха с крила.

— Идват все хора, които не трябва — имам предвид, че не трябва да бъдат заедно. Иначе всички те са очарователни.

— Кой ще идва?

Загорялата ръка на Мидж отметна гъстата й черна коса от високото чело. В нея нямаше нищо ефирно, нищо, което да напомня за фея.

— Ами Джон и Герда. Само по себе си това е добре. Защото Джон е очарователен и изключително привлекателен. А що се отнася до бедната Герда — всъщност исках да кажа, че трябва да бъдем много мили с нея. Изключително мили.

Подтикната от някакъв смътен инстинкт за покровителство, Мидж каза:

— Е, хайде, не е толкова лоша.

— О, скъпа тя е трогателна. Тези нейни очи. Изглежда, като че ли никога не разбира нито дума от това което й говориш.

— Не разбира — каза Мидж — само когато ти й говориш, а човек не може да й се сърди за това, Луси. Мислите ти текат толкова бързо, че речта ти прави удивителни скокове, за да ги настига. Човек просто губи връзката.

— Съвсем като маймуна — разсеяно отбеляза лейди Ангкател.

— Кой друг освен семейство Кристоу ще пристигне? Хенриета, предполагам?

Лицето на лейди Ангкател светна:

— Да. Чувствувам, че тя ще ми бъде истинска опора. Винаги е такава. Хенриета е страшно мил човек — изцяло, а не само на повърхността. Много ще ни помогне с бедната Герда. Миналата година беше направо чудесна. Когато играехме на стихчета или думи, или цитати — вече не помня на какво точно, всички бяхме свършили и ги четяхме, а изведнъж се оказа, че бедната мила Герда дори не е започнала. Тя дори не знаеше на какво играем. Беше ужасно, нали, Мидж?

— Изобщо не мога да разбера защо тук идват хора — отговори Мидж. — С цялото това умствено напрежение, с игрите и твоя странен начин да разговаряш, Луси.

— Да скъпа, сигурно сме непоносими… Сигурно винаги сме били непоносими за Герда. Често съм си мислила, че ако тя имаше малко повече смелост, щеше да стои далеч от нас.

Но както и да е, тогава бедното същество беше толкова объркано… Изглеждаше направо смазана. А Джон беше толкова ужасно нетърпелив. Аз просто не можех да измисля начин да оправя нещата. Тогава бях толкова благодарна на Хенриета. Тя се обърна към Герда и я попита за пуловера, който носеше — ужасна дреха в избеляло зелено, като че ли взет от някоя разпродажба — и Герда изведнъж грейна. Изглежда тя си го беше плела. Хенриета я попита за плетката и Герда изглеждаше толкова горда и щастлива. Това исках да ти кажа за Хенриета. Тя винаги прави нещо такова. Просто й идва отръки.

— Умее да се справя с проблеми — бавно каза Мидж.

— Да. И знае какво да говори.

— Тя не само говори, но и действува, Луси. Знаеш ли, че Хенриета наистина е оплела онзи пуловер? — каза Мидж.

— О, наистина ли, скъпа? — Лейди Ангкател гледаше сериозно. — И го облича?

— Да. Хенриета довежда нещата докрай.

— Ужасен е, нали?

— Съвсем не. Стоеше й много добре.

— О, да разбира се. Точно това е разликата между тях двете. Хенриета прави добре всичко, с което се залови. Тя влага разум почти във всичко, както и в собствения си живот. Трябва да ти кажа Мидж, че ако някой успее да се справи с почивните дни, това ще бъде Хенриета. Тя ще бъде любезна с Герда, ще обърне внимание на Хенри, ще поддържа добро настроение у Джон и много ще ни помогне с Дейвид.

— Дейвид Ангкател?

— Да. Той току-що пристигна от Оксфорд, а може би от Кеймбридж? Момчетата на тази възраст са толкова трудни, особено когато са с интелектуални наклонности. Дейвид е изявен интелектуалец. На човек му се ще да поотложат интелектуалните си изяви, докато поотраснат. Сега те винаги ти се мръщят, гризят си ноктите, имат прекалено много пъпки, а понякога и адамови ябълки. Или изобщо не говорят, или викат и противоречат на всички. Все пак аз вярвам на Хенриета. Тя е много тактична и задава точно тези въпроси, които трябва. Уважават я като скулптор, особено когато не дяла животни или глави на деца, а се занимава със съвременно изкуство — като онзи любопитен предмет от гипс и метал, който беше показала на миналогодишното изложение на младите художници. Доста осезателно ми напомняше на подвижна стълба. Казваше се „Извисяваща се мисъл“ или нещо от тоя род. Точно такива неща впечатляват момчета като Дейвид… макар аз да ги намирам за доста глупави.

— Скъпа Луси!

— Но някои от работите на Хенриета са доста добри. Например „Плачещата“.

— Мисля, че Хенриета е наистина талантлива. Освен това е много мил и приятен човек — каза Мидж.

Лейди Ангкател се изправи и отново застана до прозореца като си играеше разсеяно с шнура на щорите.

— Чудя се защо жълъди? — измърмори тя.

— Жълъди ли?

— На шнура. Като ананасите по вратите. Сигурно има някаква причина. Защото спокойно би могло да бъде шишарка или круша, но винаги е жълъд. Жълъд — „Дума с пет букви, храна за свине“ — така пишат в кръстословиците. Много любопитно.

— Не се отвличай, Луси. Дойде, за да разговаряме за почивните дни и аз не виждам за какво толкова се тревожиш. Ако успееш да попречиш на игрите, ако се опиташ да говориш смислено на Герда, а Хенриета се постарае да укроти интелектуалния Дейвид, къде е проблемът тогава?

— Има още нещо, скъпа — ще дойде и Едуард.

— О, Едуард — каза Мидж и замълча за секунда. След това тихо попита:

— Защо, за бога го покани?

— Не съм го канила Мидж. Просто така стана. Той се самопокани. Изпрати телеграма да попита дали бихме го приели. Знаеш какъв е Едуард, колко е чувствителен. Ако му бях отговорила „Не“, сигурно никога повече не би пожелал сам да дойде. Такъв си е.

Мидж бавно поклати глава. „Да — мислеше си тя, — Едуард е точно такъв.“ За момент лицето му, което й беше много скъпо, изплува пред погледа й. В него имаше нещо от неуловимия чар на Луси — деликатно, неуверено, иронично…

— Милият Едуард — каза Луси, сякаш откликвайки на мислите на Мидж. Тя продължи нетърпеливо:

— Ех, ако Хенриета решеше да се омъжи за него. Тя е много привързана към него, така е. Ако можеха да прекарат няколко дни тук заедно, без Кристоу… Джон Кристоу винаги е оказвал много неблагоприятен ефект върху Едуард. Джон, ако разбираш какво искам да кажа, става все по-такъв, докато Едуард пък става все по-малко такъв. Разбираш ли?

Мидж отново кимна.

— А не мога да се отърва от Кристоу, защото всичко е организирано отдавна, а чувствувам, че ще ни бъде трудно, Мидж. С Дейвид, който се мръщи и си гризе ноктите, с усилието Герда да не се чувствува отхвърлена и с Джон, който е с такова мажорно настроение, а скъпият Едуард — толкова минорен…

— Съставните части на пудинга не обещават нищо добро — промърмори Мидж.

Луси й се усмихна.

— Понякога — каза тя замислено — нещата сами се подреждат много просто. Поканих криминалиста да обядва с нас в неделя. Това ще ни разсее малко, не намираш ли?

— Какъв криминалист?

— Прилича на яйце — обясни лейди Ангкател. — Разследваше някакъв случай в Багдад, когато Хенри беше правителствен пълномощник там. Или може би беше след това? Бяхме го поканили на обяд заедно с други служители на посолството. Спомням си, че беше облечен с бял костюм, с някакво розово цвете в бутониерата и с черни лачени обувки. Не помня много от разговора, защото никога не съм смятала за интересно кой кого е убил. След като човек вече е мъртъв, причината няма кой знае какво значение, а да вдигаш шум около това изглежда страшно глупаво…

— Да не би да има някакво престъпление тук, Луси?

— О, не, скъпа. Просто той е отседнал в една от онези смешни нови вилички, нали ги знаеш — дето главата ти се чука в разни греди, с много добра канализация, но с ужасни градинки. Хората от Лондон харесват точно такива неща Мисля, че в другата живее някаква актриса. Те не живеят постоянно тук като нас. Все пак смятам — лейди Ангкател говореше и се движеше безцелно из стаята, — че това им харесва. Мидж, скъпа, толкова мило от твоя страна, че ми помогна.

— Не виждам в какво толкова съм ти помогнала.

— Наистина ли? — Луси Ангкател изглеждаше изненадана — Сега си поспи хубаво и недей да ставаш за закуската, а когато станеш, можеш да бъдеш отново толкова нетактична колкото ти се иска.

— Нетактична? — учуди се Мидж. — Но защо? — засмя се тя. — А, ясно! Колко си проницателна, Луси. Може би ще се възползувам от съвета ти.

Лейди Ангкател се усмихна и излезе. Докато минаваше край отворената врата на банята, тя зърна чайника и газовия котлон и я осени една идея. Знаеше, че хората обичат чай, а щяха да минат часове преди някой да потърси Мидж. Ще й направи чай. Тя сложи чайника и продължи надолу по коридора.

Спря пред вратата на съпруга си и натисна дръжката, само че сър Хенри Ангкател добре познаваше своята Луси. Той беше изключително привързан към нея, но предпочиташе никой да не нарушава сутрешния му сън. Вратата беше заключена.

Лейди Ангкател продължи и влезе в своята стая. Щеше й се да се бе посъветвала с Хенри, но това можеше да стане и по-късно. Тя застана до отворения прозорец, погледа навън няколко секунди, след което се прозя. Мушна се в леглото си, положи глава на възглавницата и след две минути вече спеше като дете.

Чайникът в банята продължаваше да ври…

— Още един чайник, мистър Гаджън — каза прислужницата Симънс.

Икономът поклати посивялата си глава. Той взе изгорелия чайник от Симънс, влезе в килера и извади нов от дъното на шкафа за чинии, където имаше запас от половин дузина чайници.

— Ето, мис Симънс. Милейди изобщо няма да разбере.

— Милейди често ли прави такива работи? — попита Симънс.

Гаджън въздъхна.

— Милейди — каза той — е едновременно много добросърдечна и много разсеяна, ако разбирате за какво говоря. В тази къща — продължи той — аз се грижа нищо да не разтревожи или разстрои милейди.