Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (25)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hollow [=Murder after Hours], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 52 гласа)

Информация

Корекция
ira999 (2008)
Сканиране
Дарко

Издание:

Агата Кристи. Имението Холоу

Първо издание

Превод: Маргарита Найденова, 1992

Редактор: Васил Антонов

Книжно тяло и подвързия: ДФ „БАГАР“ — Ямбол

Корица: ДФ „Понтика принт“ — Бургас

Бургас, 1992

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА V

В трапезарията Тери направи още едно научно изказване:

— Оловните соли се разтварят по-добре в студена вода отколкото в гореща. Ако добавиш калиев йодид, тогава се утаява оловен йодид, който е жълт на цвят.

Той погледна очаквателно към майка си, но не се надяваше, че тя ще му обърне внимание. Според Терънс родителите непрекъснато те разочароваха.

— Знаеше ли го това, мамо?

— Нищо не разбирам от химия, скъпи.

— Би могла да го прочетеш в учебника — отбеляза Терънс с леко натъжен глас.

Герда остана глуха за вълненията на сина си. Тя беше изцяло в плен на мъчителното безпокойство, което не я напускаше от самото ставане. А това, че трябваше да прекара края на тази ужасна седмица със семейство Ангкател, вече й идваше твърде много. За нея гостуването в имението Холоу беше същински кошмар. Винаги се чувствуваше объркана и жалка. Най-много се боеше от Луси Ангкател — тя говореше несвързано, не довършваше изреченията си и правеше толкова явни опити да любезничи с нея, че Герда се ужасяваше. И другите не бяха по-добри. За Герда това бяха два дни истинско мъчение, което трябваше да понесе заради Джон.

Докато се протягаше тази сутрин, Джон бе казал с явно удоволствие:

„Чудесно е, че ще прекараме почивните дни извън Лондон. Ще ти се отрази добре. Точно от това имаш нужда, Герда.“

Тя се бе усмихнала механично, отвръщайки смело:

„Ще бъде чудесно.“

Очите й бяха пребродили спалнята с нещастен поглед, кремавите тапети на черти, с черно петно точно до гардероба, махагоновата тоалетна масичка с нейното огледало, което стърчеше малко напред, свежия син цвят на килима, акварелите с езера от Лейк Дистрикт — все познати и близки вещи, които нямаше да види чак до понеделник.

Вместо това, утре сутринта камериерката щеше да дойде в чуждата спалня с кокетен поднос чай, който да остави край леглото, щеше да вдигне щорите, а след това щеше да подреди дрехите й — това винаги я беше карало да се изчервява от неудобство. И пак ще си повтаря успокоително: „Само още една сутрин“. Все едно, че е на училище и брои дните.

Герда не беше щастлива в училище. Там се бе чувствувала още по-неуверена. У дома беше по-добре. Всъщност дори и у дома не беше много хубаво. Всички бяха по-умни и по-съобразителни от нея. Нетърпеливите им, макар и не груби забележки, отекваха в ушите й като гръмотевици. „Герда, побързай!“ „Колко си непохватна, дай на мен!“ „Не оставяйте това на Герда — има да я чакаме!“ „Герда нищо не разбира…“

Не можеха ли да проумеят, че така ставаше още по-мудна и по-глупава? Бе се чувствувала все по-зле и по-зле, пръстите й губеха и малкото сръчност, която имаха, все по-продължително се вторачваше в този, който й говореше.

Докато един ден най-неочаквано бе открила спасителен изход, който се превърна и в нейното тайно оръжие.

Стана още по-мудна, а обърканият й поглед блуждаеше повече от преди. Когато отново я подканяха нетърпеливо: „Хайде, Герда, толкова ли си глупава, че да не можеш разбереш какво ти говоря?“ — тя само се усмихваше в себе си… Защото не беше толкова глупава. Много често, когато само се преструваше, че не разбира, в действителност разбираше всичко много добре. И често съвсем съзнателно демонстрираше мудност и с усмивка оставяше нечии припрени пръсти да отмъкнат работата й.

Неподозирано от никого, едно скрито чувство на превъзходство топлеше душата й. Това, което преди я измъчвало, сега започна да я забавлява. Наистина беше забавно да знаеш повече, отколкото предполагат околните, да можеш да правиш неща, за които никой да не подозира. Имаше и още едно преимущество, което бе осъзнала също така внезапно — често пъти някой друг вършеше нещата вместо теб. А това, разбира се, ти спестява много неприятности. И в края на краищата, щом хората свикват да ти вършат работата, следователно нямаха възможност да разберат, че ти би я свършил зле — и кръгът се затваря, но вече без усещането, че ти си глупачката.

(Но Герда се страхуваше, че това няма да й помогне със семейство Ангкател — те бяха толкова напред, че човек просто не можеше да ги стигне. Колко много ги мразеше! На Джон обаче му харесваше там. Прибираше се у дома по-малко уморен, а понякога и по-малко раздразнителен.)

Скъпият Джон! Той беше просто чудесен. Всички мислеха така. Толкова способен лекар и ужасно любезен с пациентите. Направо се съсипваше, а отделяше и толкова много време на болните в отделението, при това без да печели кой знае какво. Джон беше толкова безкористен, толкова благороден.

Тя знаеше от самото начало, че Джон е изключителен и че ще стигне върха. Можеше да се ожени къде по-сполучливо, но избра нея. Не обръщаше внимание, че тя е мудна, глуповата и не много хубава. „Аз ще се грижа за теб. Не се тревожи за нищо. Ще се грижа за теб, Герда“ — беше й казал тогава с глас, в който тя бе почувствувала истинска сила. Точно такъв трябва да бъде един мъж. Колко е хубаво, че Джон беше избрал нея.

С почти умолителна усмивка, която го правеше страшно привлекателен, той й бе казал: „Аз обичам да постигам своето, нали ме разбираш, Герда?“

Е, в това нямаше нищо лошо. Тя винаги се стараеше да му се подчинява във всичко. Дори напоследък, когато беше толкова труден и изнервен — като че ли нищо вече не можеше да го зарадва. Пък и тя сякаш не можеше да свърши нищо както трябва. Но човек не можеше да му се сърди. Джон беше толкова зает, толкова много се раздаваше…

О, боже, това бутче! Трябваше да го изпрати обратно в кухнята. Джон още никакъв го няма. Защо не можеше поне веднъж да вземе правилно решение? Отново се почувствува измъчена и злочеста. Проклетото бутче! И тези ужасни Ангкателови! Остра болка прониза слепоочията й. О, боже, пак едно от ужасните й главоболия. Джон винаги се притесняваше, когато я боли главата, но не й даваше никакво лекарство, въпреки че би било толкова лесно — нали е лекар. Вместо това я съветваше просто да не мисли за главоболието си. „Няма смисъл да се тровиш с лекарства. По-добре се разходи.“

Бутчето! Герда се взираше в него и чувствуваше как думата пулсира болезнено в главата й: „Бутчето, БУТЧЕТО, БУТЧЕТО…“

Сълзи на самосъжаление напълниха очите й. „Защо никога нищо не мога да направя като хората?“

Терьнс погледна майка се, след това яденето и си помисли: „Защо пък ние да не обядваме? Колко са глупави възрастните. Нямат капчица здрав разум.“

А на глас внимателно каза:

— Ние с Никълъс Майнър смятаме да си направим нитроглицерин в тяхната градина. Те живеят в Стретъм.

— Така ли, скъпи. Ще бъде много хубаво — отвърна Герда. Все още имаше време. Ако сега повика Луис и й поръча да отнесе бутчето в кухнята…

Терънс я погледна с любопитство. Той инстинктивно, усещаше, че произвеждането на нитроглицерин не е от заниманията, които родителите биха поощрили. С върховно лукавство той беше подбрал момента, в който имаше шанс да обяви намеренията си безнаказано. Очакванията му се оправдаха. Ако по-нататък се вдигнеше шум — в смисъл, че свойствата на нитроглицерина се проявят прекалено очевидно — той щеше да възкликне с оскърбено достойнство: „Но нали казах на мама!“

Независимо от това, се чувствуваше малко разочарован.

„Дори мама — разсъждаваше той — би трябвало да знае за нитроглицерина.“

Той въздъхна. Изведнъж го обзе чувството на огромна самота, каквато само децата могат да изпитат. Баща му никога нямаше време да го изслуша, майка му не проявяваше никакъв интерес, а Зена беше просто още дете.

Толкова много страници, пълни с интересни химически опити. И кой обръщаше внимание? Никой!

Тряс! Герда подскочи. Това беше вратата на кабинета на Джон. Сега Джон се качваше тичешком по стълбите.

Джон Кристоу нахлу в стаята, а заедно с него и специфичната атмосфера на концентрирана енергия, която обикновено носеше със себе си. Беше в добро настроение, гладен и нетърпелив.

— Боже господи — възкликна той, докато енергично прекара ножа през стоманеното острило. — Как мразя болни хора!

— О, Джон — укорително каза Герда. — Не говори така. Могат да сметнат, че наистина си го мислиш.

Тя лекичко кимна с глава към децата.

— Точно това мисля — потвърди Джон Кристоу. — Никой не трябва да боледува.

— Татко се шегува — обърна се Герда към Терънс.

Терънс наблюдаваше баща си с безпристрастното внимание, с което подхождаше към всичко.

— Не мисля, че се шегува — рече той.

— Ако мразеше болни хора, нямаше да станеш лекар, скъпи — леко се засмя Герда.

— Точно това е причината — каза Джон Кристоу. — Няма лекар, който да обича болестите. Боже господи, това месо е студено като камък. Защо, по дяволите, не го върна в кухнята да го стоплят?

— Ами, не знам, скъпи. Мислех, че ще дойдеш всеки момент…

Джон Кристоу натисна ядосано звънеца. Луис веднага се появи.

— Свали това долу и кажи на готвачката да го стопли — каза рязко той.

— Да, сър — Луис малко безочливо успя да вложи в тези напълно безобидни думи мнението си за господарката, която можеше да седи до масата и да гледа как месото изстива.

Герда продължи несвързано:

— Скъпи, толкова съжалявам, вината е моя, но виж, първо си помислих, че ще дойдеш всеки момент, а след това си казах, че ако го изпратя в кухнята…

Джон я прекъсна нетърпеливо:

— Има ли някакво значение? Не е важно. Да не го правим на въпрос, излишно е.

След това попита:

— Колата тук ли е?

— Мисля, че да. Коли я поръча.

— Тогава обядваме и тръгваме веднага.

По Албърт Бридж, си мислеше той, после над Клапъм Комън, напряко покрай Кристъл Палъс, Кройдън, Пърли Уей, няма да влиза в главния път, ще вземе дясното отклонение по Медърли Хил, по Хавърстон Ридж, веднага надясно от околовръстното шосе, през Кормъртън и вече нагоре по Шовъл Даун — дърветата са вече позлатени, короните им са под теб, мекия аромат на есента — тогава преваля хълма и се спуска надолу.

Луси и Хенри… Хенриета…

Не беше виждал Хенриета от четири дни. Последния път, когато я видя, беше много ядосан. Тя го бе гледала по този особен начин. Не разсеяно или невнимателно — той дори не можеше да го опише — а сякаш гледаше нещо, което не беше там, нещо (и това беше основният проблем), което не беше Джон Кристоу!

Той си каза: „Зная много добре, че тя е скулптор. Зная, че е талантлива. Но, по дяволите, не може ли да забрави за работата си поне за малко? Не може ли понякога да мисли само за мен и за нищо друго?“

Това не беше честно. Знаеше, че не е честно. Хенриета много рядко говореше за работата си — посвещаваше й много по-малко внимание от другите художници, които познаваше. Само в много редки случаи, тя се вглъбяваше в някакъв свой вътрешен свят и това нарушаваше нейния иначе неподправен интерес към Джон Кристоу. Но колкото и редки да бяха тези случаи, те винаги предизвикваха бурния му гняв.

Веднъж рязко й бе казал, почти я бе нападнал:

„Ще се откажеш ли от работата си, ако те помоля?“

„От какво?“ — топлият й глас беше изпълнен с изненада.

„От всичко това“ — Той бе обгърнал с жест цялото ателие, помисляйки си веднага: „Глупак! Защо й задаваш такива въпроси?“ Но в себе си бе продължил да настоява: „Искам да го каже! Да каже. — Разбира се. Без значение дали го мисли наистина или не. Нека само да го каже. Нужно ми е спокойствие.“

Тя обаче бе помълчала продължително, гледайки унесено и замечтано. Дори малко се бе намръщила. След това бавно му бе отговорила:

„Предполагам — да. Ако наистина се налага“

„Да се налага? Какво имаш предвид с това да се налага?“

„Не съм сигурна какво точно имам предвид, Джон. Налага се, така както понякога се налага ампутация.“

„Още малко и ще го изкараш хирургическа операция!“

„Ти си ядосан. Какво очакваше да ти кажа?“

„Знаеш много добре. Достатъчна ми беше само една думичка — Да. Защо не можещ да ми я кажеш? Казваш достатъчно много неща на хората, само за да ги зарадваш, без значение дали са истина или не. Защо не постъпиш така и с мен? Защо, за бога, не зарадваш и мен?“

И отново тя малко бе позабавила отговора си:

„Не знам… наистина не знам, Джон. Не мога — това е. Просто не мога.“

Той бе закрачил из стаята. След няколко минути отново се обърна към нея:

„Хенриета, ти ме подлудяваш. Винаги съм с чувството, че нямам никакво влияние върху теб.“

„А защо искаш да имаш?“

„Не знам. Но искам.“

Той се хвърли на един стол.

„Искам да съм най-важният за теб.“

„Ти си, Джон.“

„Не. Ако умра, първото нещо, което ще направиш със сълзи в очите, е да започнеш да моделираш някаква проклета скърбяща жена или някакъв друг символ на скръбта“

„Не знам. Всъщност — да, може би ще направя точно това. Ужасно е.“

Тя го бе изгледала с изумен поглед.

 

Пудингът беше прегорен. Кристоу повдигна вежди многозначително и Герда започна притеснено да се извинява:

— Толкова съжалявам, скъпи. Не мога да разбера защо стана така. Аз съм виновна. Дай на мен горното, а ти вземи другото.

Пудингът беше загорял, защото той, Джон Кристоу, беше седял в кабинета си да мисли за Хенриета и за мисис Грабтри и да се отдава на смешни носталгични спомени за Сан Мигел. Вината беше негова. Беше идиотско от страна на Герда да се изкарва виновна и вбесяващо да иска да яде изгорялото. Защо винаги трябва да се прави на мъченица? Защо Терънс го е зяпнал така? Защо Зена непрекъснато подсмърча? Защо, дявол да го вземе, всички толкова много го дразнят?

Гневът му се изля върху Зена:

— Защо не си издухаш носа?

— Струва ми се, че е малко настинала, скъпи.

— Нищо й няма. Вечно мислиш, че са болни. Много е добре.

Герда въздъхна. Не можеше да проумее защо един лекар, който цял живот лекува другите хора, се отнася с такова безразличие към здравето на собственото си семейство. Той винаги отхвърляше с насмешки всеки намек за болест.

— Кихнах осем пъти преди обяд — каза Зена, изпълнена със съзнание за собствената си значимост.

— Кихаш от горещината — каза Джон.

— Не е горещо. Термометърът в коридора показва 12 градуса — заяви Терънс.

Джон се изправи.

— Свършихме ли с обяда? Добре, хайде да тръгваме. Готова ли си, Герда?

— Само минутка, Джон. Имам да сложа някои неща в багажа.

— Можеше да го направиш предварително. Какво прави цяла сутрин?

Той напусна стаята вбесен. Герда се беше забързала към спалнята. Притеснението й щеше да я направи още по-бавна. Не можеше ли да се подготви досега? Неговият куфар отдавна беше готов и стоеше в преддверието. Защо, по дяволите…

Зена се завтече към него, като стискаше в ръце тесте омазани карти.

— Искаш ли да ти гледам на карти, татко? Вече предсказах бъдещето на мама, на Тери, на Луис, на Джейн и на готвачката.

— Добре.

Чудеше се още колко ще се мотае Герда. Искаше да се махне от тази ужасна къща, от тази ужасна улица и от този град, пълен с пъшкащи и подсмърчащи болни хора. Искаше да отиде в гората с окапалите влажни листа, при Луси Ангкател с нейната чаровна възвишеност, която те караше да мислиш, че е безплътна.

Зена важно нареждаше картите.

— Това в средата си ти, татко — поп купа. Този, на когото гледаме, е винаги поп купа. Сега нареждам другите карти. Трябва да се поставят обратно. По две вляво и вдясно от тебе, сега една над главата ти — тя има сила върху теб — и една под краката ти — ти имаш сила върху нея. А тази поставяме върху тебе, да те покрие. Сега — Зена пое дълбоко дъх — обръщаме картите. Вдясно от теб лежи дама каро, много близо.

„Хенриета“ — помисли си той и сериозността на Зена го развесели.

— Следващата е вале спатия — някакъв кротък млад мъж. Вляво лежи осмица пика — това означава скрит враг. Ти имаш ли скрити врагове, татко?

— Не знам да имам.

— Отдолу е дама спатия — някаква възрастна дама.

— Лейди Ангкател — каза той.

— Ето сега какво лежи на главата ти и има сила върху теб — дама купа.

„Вероника — веднага си помисли той. — Какъв глупак съм! Та Вероника вече не означава нищо за мен.“

— А тази е в краката ти и ти имаш сила върху нея — дама спатия.

Герда влезе забързано в стаята.

— Готова съм, Джон.

— Мамо, почакай малко. Сега гледам на татко. Остава последната карта, тази, която лежи върху него.

Лепкавите пръсти на Зена чевръсто обърнаха картата. Тя ахна.

— О, асо пика! Това обикновено означава смърт, но…

— Майка ти ще прегази някой, докато излизаме от Лондон — каза Джон. — Хайде, Герда. Довиждане на вас двамата. И да слушате.