Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (25)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hollow [=Murder after Hours], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 52 гласа)

Информация

Корекция
ira999 (2008)
Сканиране
Дарко

Издание:

Агата Кристи. Имението Холоу

Първо издание

Превод: Маргарита Найденова, 1992

Редактор: Васил Антонов

Книжно тяло и подвързия: ДФ „БАГАР“ — Ямбол

Корица: ДФ „Понтика принт“ — Бургас

Бургас, 1992

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА X

Към десет часа на следващата сутрин Джон слезе долу. Закуската беше оставена на бюфета. Герда беше закусила в леглото, а това много я притесняваше, защото се боеше да не създава излишен шум около себе си.

Джон й беше казал, че това са глупости. Хора като семейство Ангкател, които можеха да си позволят да поддържат икономи и домашна прислуга, трябваше да им създават и някаква работа.

Тази сутрин той беше много мил с Герда. Нервната раздразнителност, която го тормозеше напоследък, беше изчезнала.

Лейди Ангкател му кайза, че сър Хенри и Едуард са излезли да пострелят. Самата тя се беше забързала с градинарската кошница и ръкавиците. Той разговаряше с нея, когато Гаджън се приближи и му поднесе някакво писмо върху сребърна табличка.

— Току-що го предадоха за вас, сър.

Той вдигна учудено вежди, докато вземаше писмото.

Вероника!

Запъти се към библиотеката и отвори плика.

„Моля те, отбий се при мен сутринта. Трябва да те видя.

Вероника.“

Безапелационна както винаги, помисли той. Първоначално реши да не отива След това прецени, че е по-добре да отиде и да приключи веднъж завинаги. Ще тръгне веднага.

Той пое по пътеката срещу прозореца на библиотеката и мина край плувния басейн, от който като от център тръгваха и се разклоняваха множество пътечки — една водеше нагоре по хълма към горите, друга към цветните лехи над къщата, към стопанството и тази, която извеждаше на алеята, по която вървеше сега. Малко над тази алея се намираше вилата „Доувкотс“.

Вероника го очакваше. Тя го заговори от прозореца на претенциозната, наполовина облицована с дърво сграда.

— Влизай направо, Джон. Доста е хладно тази сутрин.

Във всекидневната, из която бяха разхвърляни небрежно бледоцикламени възглавнички, гореше огън.

Той я наблюдаваше с преценяващ поглед и успя да забележи, че тя се различаваше от момичето, което беше запазил в спомените си — нещо, което му беше убягнало предишната вечер.

Честно казано, сега тя беше по-красива от преди. Осъзнаваше красотата си по-добре, грижеше се за нея и я подчертаваше всячески. Косата й, която някога беше тъмнозлатиста, сега проблясваше в платинени оттенъци. Веждите й бяха променени и сега в изражението й се долавяше повече острота.

Вероника никога не се бе числила към съсловието на безмозъчните красавици. Той си спомни, че я бяха определили като „интелектуална актриса“. Тя имаше университетско образование и можеше да разговаря за Стриндберг и Шекспир.

С поразителна яснота той проумя това, за което в миналото само смътно се бе досещал — това беше жена, чийто егоизъм преминаваше границите на нормалното. Вероника беше свикнала да получава това, което иска и под съвършената плът той усещаше стоманената й воля.

— Взех ги специално за теб — рече тя, докато му поднасяше кутия с цигари — защото имаме да говорим. Трябва да уредим някои неща. Имам предвид нашето бъдеще.

Той запали една цигара. След това изключително учтиво попита:

— Нима ние имаме бъдеще? Тя му хвърли остър поглед.

— Какво искаш да кажеш, Джон? Разбира се, че имаме бъдеще. Пропиляхме цели петнадесет години. Няма смисъл да губим повече време.

Той седна.

— Съжалявам, Вероника. Страхувам се, че си ме разбрала погрешно. Твоят и моят живот вече нямат допирни точки. Те вървят в различни посоки.

— Глупости, Джон. Аз те обичам и ти ме обичаш. Винаги сме се обичали. Преди време ти прояви невероятен инат. Но сега това няма значение. Не бива житейските ни пътища да влизат в конфликт. Нямам намерение да се връщам в Щатите. Като свърша филма, в който се снимам сега, ще играя в една пиеса на лондонска сцена. Пиесата е страхотна. — Елдертън я написа специално за мен. Ще има невероятен успех.

— Сигурен съм в това — вежливо рече той.

— А ти можеш да продължиш лекарската си практика — гласът й трептеше от мило снизхождение. — Казаха ми, че си доста известен.

— Мило момиче, аз съм женен. Имам деца.

— Аз също съм омъженав момента — каза Вероника. — Но всички тези неща могат да се уредят лесно. Един добър адвокат ще оправи всичко. — Тя му изпрати една ослепителна усмивка — Винаги съм смятала да се омъжа за теб, скъпи. Не мога да си обясня защо толкова много те желая, но това е факт.

— Съжалявам, Вероника, но никакъв добър адвокат не може да оправи нищо. Ние сме много различни.

— А снощи?

— Вероника, ти не си дете. Имала си двама съпрузи и по всяка вероятност няколко любовника. Какво, всъщност, означава снощи? Абсолютно нищо и ти го знаеш много добре.

— О, драги ми Джон. — Тя все още се забавляваше, изпълнена със снизхождение. — Да беше си видял лицето, там, в онзи задушен салон! Сигурно се беше озовал отново в Сан Мигел.

Джон въздъхна и каза:

— Да, бях в Сан Мигел. Опитай се да разбереш, Вероника. Ти дойде при мен от миналото. Снощи аз също бях в миналото, но днес е различно. Сега съм петнадесет години по-стар. Сега съм човек, когото ти дори не познаваш и когото, смея да кажа, надали би харесала, ако го познаваше.

— Значи предпочиташ жена си и децата пред мен, така ли? Тя го гледаше с неподправено удивление.

— Колкото и странно да ти изглежда, аз наистина ги предпочитам.

— Глупости, Джон, ти ме обичаш.

— Съжалявам, Вероника.

Тя го попита невярващо:

— Значи не ме обичаш?

— Най-добре да изясним тоя въпрос веднъж завинаги, Вероника. Ти си изключително красива жена но аз не те обичам.

Тя застина като восъчна фигура. Той се почувствува малко неловко от нейната пълна неподвижност. Тя заговори с такава злоба, че той потрепери от отвращение.

— Коя е тя?

— Тя? Какво искаш да кажеш?

— Жената до камината снощи?

„Хенриета!“ — помисли той. Как, по дяволите, се беше побрала до Хенриета? На глас каза:

— За кого говориш? За Мидж Хардкасъл ли?

— Мидж? Това е мургавото набито момиче, нали? Не, не говоря за нея. Нямам предвид и жена ти. Говоря ти за онази дръзка личност, която се беше облегнала на камината! Ти ме отхвърляш заради нея! О, не се преструвай на много морален с приказки за жена и деца. Заради другата жена е.

Тя се изправи и тръгна към него.

— Не разбираш ли, Джон, че от осемнадесет месеца, откакто съм се върнала в Англия, аз мисля само за теб? Защо, според теб, съм наела тази идиотска вила? Просто защото разбрах, че често прекарваш почивните си дни тук, при семейство Ангкател.

— Значи снощи всичко е било планирано предварително, така ли, Вероника?

— Ти ми принадлежиш, Джон. Винаги си ми принадлежал.

— Вероника, аз не принадлежа на никого. Не се ли научи, че не можеш да притежаваш духа и тялото на друго човешко същество? Обичах те, когато бях млад. Желаех да споделиш живота ми. Но ти отказа!

— Моят живот и моята кариера бяха много по-важни от твоите. Всеки може да бъде лекар!

Той се разгневи.

— Смяташ ли, че наистина си толкова прекрасна, за колкото се мислиш?

— Искаш да кажеш, че не съм стигнала до върха? Ще стигна! Ще стигна!

Внезапно Джон Кристоу я загледа с безразличие.

— Знаеш ли, не вярвам, че ще успееш. Нещо ти липсва, Вероника. Ти искаш само да грабиш, липсва ти великодушие — да, мисля, че е точно това.

Вероника се изправи. Заговори тихо и много отчетливо:

— Ти ме отхвърли преди петнадесет години. Днес го правиш отново. Ще те накарам да съжаляваш за това.

Джон стана и тръгна към вратата:

— Вероника, съжалявам, ако съм те наранил. Ти си много хубава и аз много те обичах някога. Не можем ли да оставим нещата така?

— Сбогом, Джон. Не можем да оставим нещата така. Ще имаш възможност сам да се убедиш. Мисля, да, сигурна съм, че те мразя повече, отколкото съм предполагала, че мога да мразя някого.

Той сви рамене.

— Съжалявам. Довиждане.

 

Джон вървеше бавно през гората. Излезе до плувния басейн и приседна на пейката. Не съжаляваше, че се беше отнесъл така с Вероника. Тя беше едно отвратително същество, мислеше Джон. Винаги е била отвратителна и слава богу, че се отърва навреме от нея. Един господ знаеше какво би станало с него, ако не беше го направил!

Сега имаше странното усещане, че започва нов живот, че е захвърлил оковите на миналото. Трябва да е бил направо непоносим през последните една-две години. Горката Герда, помисли си той, винаги толкова се стараеше да му угоди. Ще бъде много по-мил с нея занапред.

Може би дори ще успее да престане да тормози Хенриета. Не че някой можеше наистина да я тормози — не, тя не беше такъв човек. Около нея вилнееха бури, а тя стоеше изправена, замислена, и се взираше в теб от някъде много далеч.

„Веднага ще отида да кажа на Хенриета.“ — си помисли той. Долови някакъв необичаен шум и рязко вдигна глава. Някъде отгоре се бяха чули изстрели, също и обикновените горски шумове — птичите гласове, меланхоличния шум на капещите листа. Но това беше съвсем различен шум — едно слабо и съвсем делово изщракване.

Внезапно Джон беше обхванат от ясното съзнание за надвиснала опасност. От колко време седеше тук? От половин час? От един? Някой го наблюдаваше. Някой… А това щракване беше… разбира се, това беше… Той рязко се обърна — винаги беше имал много бързи реакции. Но този път закъсня. Очите му се разшириха от изненада, но нямаше време да произнесе дори звук.

Изстрелът отекна и той подви колене, просвайки се до ръба на басейна.

Върху лявата част на гърдите му бавно започна да се разлива едно тъмно петно; образувалата се струйка пропълзя по циментения бордюр на басейна и в алена нишка започна да се стича в синята вода.