Агата Кристи
Имението Холоу (18)

ГЛАВА XVIII

Еркюл Поаро погледна през прозореца и забеляза Хенриета Савърнейк, която вървеше по пътечката към входната врата. Беше облечена със същия костюм от зелен туид, който носеше в деня на трагедията. Край нея подтичваше един шпаньол.

Той забърза към входната врата и я отвори. Тя застана усмихната пред него.

— Мога ли да вляза и да разгледам дома ви? Обичам да разглеждам чуждите къщи. Реших да изведа кучето на разходка.

— Но разбира се. Съвсем по английски е да изведеш кучето си на разходка!

— Знам — каза Хенриета. — Просто това ми хрумна. Знаете ли това чудесно стихче: „Един след друг се нижат дните бавно. Аз патките нахранвам, изкрясквам на жената и кучето навън извеждам славно.“

Тя отново разцъфна в ослепителна усмивка, която обаче не ангажираше с нищо.

Поаро я въведе във всекидневната си. Тя огледа спретнатата и почти педантична подредба и кимна с глава.

— Хубаво е — рече тя. — Тук всичко е по две. Как ли бихте се възмутили от моето студио?

— Защо да се възмущавам?

— Ами навсякъде има полепнала глина, и тук-там по нещо, което съм си харесала и което едва ли би просъществувало, ако имаше още едно като него.

— Разбирам ви, мадмоазел, но вие сте човек на изкуството.

— Нима вие не сте, мосю Поаро?

Поаро наклони преценяващо глава на една страна.

— Това е добър въпрос. Но като цяло бих казал, че не съм. Известни са ми доста престъпления с артистичен характер — проявления на изключително въображение, ако ме разбирате. Що се отнася до разкриването им — не, там не се изисква творчество. Нужна е просто една страст към истината.

Страст към истината — замислено повтори Хенриета. — Да. Виждам колко опасен може да ви направи това. А истината ще ви задоволи ли? Той я погледна заинтригувано.

— Какво искате да кажете, мис Савърнейк?

— Разбирам желанието ви да знаете. Но дали това ще ви е достатъчно? Ще направите ли следващата крачка — да пристъпите от знание към действие?

Този начин на разсъждение го заинтригува.

— Навеждате ме на мисълта, че ако евентуално науча истината за смъртта на доктор Кристоу, нещо може да ме накара да я запазя за себе си, така ли? Да не би вие да я знаете?

Хенриета сви рамене.

— Очевидният отговор, като че ли е Герда. Колко цинично, че съпругата или съпругът са винаги първите заподозрени.

— Значи не сте съгласна с това, така ли?

— Предпочитам да не избързвам със заключенията. Поаро тихо каза.

— Какво ви доведе тук, мис Савърнейк?

— Мосю Поаро, длъжна съм да ви призная, че аз не споделям вашата страст към истината. Да изведеш кучето си на разходка е чудесно извинение за една англичанка, решила да прекара няколко дни в провинцията Но, разбира се, Ангкателови нямат куче, както по всяка вероятност сте забелязали онзи ден.

— Този факт не ми убягна.

— Така че, взех шпаньола на градинаря. Което пък говори за определена доза неискреност от моя страна.

Ослепителната усмивка проблесна отново. Той не можеше да проумее защо в този момент тя му се стори просто неудържимо трогателна. Поаро тихо изрече:

— Така е, но пък притежавате почтеност.

— Защо, за бога казвате това?

Тя беше стресната, почти слисана помисли Поаро.

— Защото смятам, че е истина.

— Почтеност — замислено повтори Хенриета — Чудя се какво всъщност означава тази дума.

Тя седеше неподвижно втренчена в килима. След малко вдигна глава и го погледна без да трепне.

— Не искате ли да узнаете защо съм дошла?

— Вероятно ви е трудно да го изразите с думи.

— Да, мисля, че сте прав. Мосю Поаро, предварителното следствие е утре. Човек трябва да реши до каква степен…

Изведнъж тя млъкна. Стана, отиде до полицата над камината и размени местата на няколко украшения; после взе една ваза с маргарити от средата на масата и я постави в края на полицата. Отстъпи крачка назад и погледна резултата, като наклони глава на една страна и леко присви очи.

— Така харесва ли ви, мосю Поаро?

— Никак, мадмоазел.

— Така и предполагах — засмя се тя и сръчно върна нещата по местата им. — Е, добре. Струва ми се, че с вас може да се говори. Вижте тогава — необходимо ли е, според вас, полицията да знае, че бях любовница на Джон Кристоу?

Гласът й прозвуча сухо и неемоционално. Тя беше вперила поглед в стената над главата му. Показалецът й следваше извивката на вазата с кървавочервените цветя. Той си помисли, че това движение на пръста й беше като отдушник на стаените й чувства.

Еркюл Поаро изрече ясно и също толкова неемоционално:

— Разбирам. Значи сте били любовници?

— Да, ако предпочитате да се изразите по този начин.

Той я изгледа с любопитство.

— Вие не се изразихте така, мадмоазел.

— Не.

— А защо?

Хенриета сви рамене. Отиде и седна до него на канапето, след това бавно рече:

Опитвам се да опиша нещата максимално точно.

Интересът му Хенриета Савърнейк определено се повиши. Той каза:

— Били сте любовница на доктор Кристоу… колко време?

— Около шест месеца.

— Предполагам, че полицията няма да се затрудни да открие този факт.

Хенриета помисли малко.

— Вероятно няма. При положение, че насочат вниманието си към нещо подобно.

— Разбира се, че ще се интересуват. Бъдете сигурна.

— Да, и аз така си помислих. — Тя замълча, разтвори дланта си и погледна разперените си пръсти, след това му хвърли дружелюбен поглед. — Е, мосю Поаро, какво се прави в такива случаи? Да отида при инспектор Грейндж и да му кажа? Но как можеш да го кажеш на такива мустаци? На такива домашни, семейни мустаци?

Ръката на Поаро пропълзя нагоре към собственото му украшение, което носеше с гордост.

— А моите, мадмоазел?

— Вашите мустаци, мосю Поаро, са истински артистичен триумф. Нямат равни на себе си. Сигурна съм, че са уникални.

— Абсолютно.

— Вероятно това е причината да разговарям с вас по този начин. Ако приемем, че в полицията трябва да знаят истината за отношенията ми с Джон, тогава ще бъде ли наложително да се дава повече гласност на този факт?

— Зависи — отвърна Поаро. — Ако в полицията решат, че това няма отношение към случая, те ще бъдат дискретни. Много ли ви притеснява това?

Хенриета кимна. Отново се загледа в пръстите си, след това рязко вдигна глава и заговори. Гласът й вече не беше сух и безгрижен.

— Защо още повече трябва да се усложняват нещата за бедната Герда? Тя обожаваше Джон, а той е мъртъв. Тя го загуби. Защо трябва да носи още едно бреме?

— Значи вие се тревожите за нея?

— Смятате, че това е лицемерно? Сигурно си мислите, че ако съм била толкова загрижена Герда, не е трябвало да ставам любовница на Джон. Но вие не разбирате, нещата не стоят по този начин. Аз не заплашвах семейния му живот. Бях просто една от многото.

— Аха, така значи.

Тя се обърна рязко към него.

— Не, не! Не е това, което си мислите. Точно от това се страхувах! Погрешната представа, която ще си създадат хората за Джон. Затова дойдох да разговарям с вас. Имам надежда, макар и смътна, че ще ви накарам да разберете. Да разберете що за човек беше Джон. Прекрасно знам какво ще стане — заглавията във вестниците „Любовния живот на един лекар“ — Герда, аз, Вероника Крей. Джон не беше такъв, всъщност той не беше от онези мъже, които мислят само за жени. За него най-важна беше работата му, а не жените. Интересите и вълненията си посвещаваше на работата си, тя беше неговото приключение. Ако можехте да го сварите неподготвен и да го попитате за коя жена мисли в момента, знаете ли какво щеше да ви отговори? За мисис Грабтри.

— Мисис Грабтри ли? — Поаро беше изненадан. — Коя е тази мисис Грабтри?

Хенриета заговори с глас, в който се примесваха сълзи и смях:

— Една старица — противна, мръсна, набръчкана и несломима. За Джон тя беше всичко. Тя е негова пациентка в болницата „Св. Кристофър“, страда от синдрома на Риджуей. Много рядко заболяване, но смъртоносно — все още не е измислено лекарство за него. Джон беше близо до откриването му — не мога да ви го обясня научно, всичко е много сложно, нещо във връзка с хормоналната секреция. Той експериментираше, а мисис Грабтри беше пациентката, която се съгласи да участвува в експеримента му — тя, разбирате ли, има смелост и жажда за живот, освен това беше привързана към Джон. Тя се бореше за същата кауза. Синдромът на Риджуей и мисис Грабтри бяха в ума на Джон в продължение на месеци, денонощно, нищо друго нямаше значение за него. Ето това беше смисълът на неговия живот, не работата в кабинета му на Харли Стрийт и дебелите богати жени — това беше просто между другото. Беше изцяло завладян от неутолимо научно любопитство и желанието да постигне успех. О, как искам да ви накарам да го разберете!

Тя протегна отчаяно ръце напред и Поаро си помисли колко са чувствителни и деликатни те. Той каза:

— Изглежда вие го разбирате прекрасно?

— Да, разбирам го. Виждате ли, Джон имаше навика да идва и да говори за това. Не точно на мен, no-скоро говореше на себе си, като по този начин си изясняваше нещата. Понякога беше почти отчаян, не можеше да се пребори с повишената токсичност, после изведнъж го осеняваше нова идея как да промени лечението. Не мога да ви обясня какво беше това приличаше на истинска битка. Не можете да си представите неговата ярост и себеотдаване, което достигаше до агония. Понякога беше просто много уморен…

Тя замълча. Очите й бяха потъмнели от спомените. Поаро запита с нескрито любопитство:

— Вие навярно имате известна научна подготовка? Тя поклати глава.

— Всъщност не. Само дотолкова, че да разбирам какво ми говори Джон. Прочела съм няколко книги.

Тя отново замълча. Лицето й загуби острото си изражение, устните й останаха полуотворени.

Минаха няколко минути и тя с въздишка се върна към настоящето. Погледът й се насочи умолително към Поаро.

— Ако можех да ви накарам да разберете…

— Но аз разбрах, мадмоазел.

— Наистина ли?

— Да. Умея да разпознавам истината, когато я чуя.

— Благодаря ви. Но се боя, че няма да е така лесно с инспектор Грейндж.

— Вероятно не. Той ще съсредоточи вниманието си към личните взаимоотношения.

Хенриета поривисто рече:

— А това е толкова маловажно, абсолютно маловажно. Поаро бавно повдигна вежда. Тя отговори на неизречения му протест.

— Така беше! Разбирате ли, мина известно време и аз застанах между Джон и мислите му. Привличах го като жена. Заради мен той не успяваше вече да се концентрира така, както искаше. Боеше се, че започва да се влюбва в мен, а той не искаше да обича никого. Любеше се с мен, за да ме прогони от мислите си. Той искаше спокойствие и безгрижие — една обикновена любовна връзка каквито беше имал и преди.

— А вие? — Поаро внимателно я наблюдаваше. — Това положение задоволяваше ли ви?

Хенриета се изправи. Тя отговори, но вече съвсем сухо:

Не, не ме задоволяваше. Все пак и аз съм човек…

Поаро я изчака да продължи, но тя мълчеше. Той каза:

— Мадмоазел, тогава защо…

— Защо? — извърна се тя към него. — Исках Джон да бъде доволен, да получи това, което иска. Исках той да може да продължи това, което единствено го вълнуваше — работата си. Ако той не искаше да бъде наранен, да бъде отново уязвим — е, за мен това беше достатъчно.

Поаро потърка носа си.

— Вие току-що споменахте Вероника Крей. Тя също ли беше приятелка на Джон Кристоу?

— Не беше я виждал цели петнадесет години до събота вечерта.

— Значи я е познавал отпреди петнадесет години?

— Били са сгодена — Хенриета отново седна — Виждам, че трябва да ви обясня по-подробно. Джон е бил безумно влюбен във Вероника. Вероника е била, а и продължава да бъде първокласна мръсница. Тя е съвършеният егоист. Нейните условия са били Джон да захвърли всичко, което го интересува и да се превърне в покорния съпруг на мис Вероника Крей. Джон развалил годежа и съвсем правилно. Но ужасно много е страдал. Искал е да се ожени за жена която по нищо да не прилича на Вероника. Оженил се за Герда, която, при по-малка изтънченост, можете спокойно да определите като истински пън. Всичко било съвсем спокойно и сигурно, но, както можело да се очаква дошъл денят, в който той започнал да се дразни от този пън. Имал няколко любовни авантюри — нищо особено. Герда разбира се, никога не е узнавала за тях. Но самата аз смятам, че през тези петнадесет години нещо с Джон не е било наред, нещо свързано с Вероника. Всъщност той никога не я е забравял. И така миналата събота я срещна отново.

След една доста продължителна пауза Поаро почти замечтано издекламира:

— Излязъл да я изпрати до дома й и се върнал в имението в три часа през нощта.

— Откъде знаете?

— Една от прислужниците е имала зъбобол. Ни в клин, ни в ръкав, Хенриета подхвърли:

— Луси има твърде много прислужници.

— Но вие знаехте, нали, мадмоазел?

— Да.

— Откъде?

След една безкрайно дълга пауза Хенриета бавно отговори:

— Гледах през прозореца си и го видях да се връща.

— И вие ли страдате от зъбобол, мадмоазел?

Тя му се усмихна.

— Малко по-различна болка мосю Поаро.

Тя стана и се отправи към вратата. Поаро каза:

— Ще повървя малко с вас, мадмоазел.

Те прекосиха алеята и навлязоха в кестеновата горичка. Хенриета се обърна към Поаро:

— Не е необходимо да минаваме край басейна. Можем да минем вляво и горната пътека ще ни изведе направо при цветната леха.

Пътечката сънливо се виеше нагоре към гората. След малко излязоха на една по-широка пътека, която пресичаше под прав ъгъл билото на хълма над кестеновата горичка. Не след дълго стигнаха до една пейка и Хенриета седна, а до нея Поаро. Над и зад тях се разстилаше гората, а под нозете им се виждаше спретната кестенова горичка. Точно пред пейката започваше една криволичеща пътечка, която водеше надолу, където проблясваше синята вода на басейна.

Поаро мълчаливо наблюдаваше Хенриета. Напрежението беше изчезнало от лицето й, чертите му се бяха смекчили и то изглеждаше спокойно и младо. Поаро си я представи като девойка. Накрая я попита внимателно:

— За какво мислите, мадмоазел?

— За Ейнсуик.

— Какво е Ейнсуик?

— Ейнсуик ли? Просто едно място.

Почти като насън тя му описа Ейнсуик. Елегантната бяла къща, магнолията, която я обвиваше и всичко това сгушено сред гористи хълмове.

— Това вашият дом ли беше?

— Всъщност не. Аз живеех в Ирландия. Но през ваканциите всички се събирахме в Ейнсуик. Едуард, Мидж и аз. В действителност това беше домът на Луси. Имението принадлежеше на баща й. След смъртта му го наследи Едуард.

— А защо не сър Хенри? Нали той наследява титлата?

— Хенри е само далечен братовчед — обясни му тя.

— И кой ще поеме Ейнсуик след Едуард Ангкател?

— Странно наистина но никога досега не съм мислила за това. Ако Едуард не се ожени… — Тя замълча. Някаква сянка помрачи лицето й за миг. Еркюл Поаро се зачуди каква ли мисъл е минала през ума й.

— Предполагам — бавно започна Хенриета — че ще го наследи Дейвид. Значи затова…

— Какво затова?

— Затова Луси го е поканила тук… Дейвид и Ейнсуик? — Тя поклати глава — Изобщо не си подхождат.

Поаро посочи към пътеката пред тях.

— Мадмоазел, по тази пътека ли слязохте до басейна вчера?

Тя трепна.

— Не, по онази, която минава по-близо до къщата. Оттук мина Едуард.

Тя внезапно се обърна с лице към него.

— Необходимо ли е да продължаваме да говорим за това? Мразя плувния басейн. Мразя дори Холоу^[1].

Поаро тихо промърмори:

Как мразя долчинката зад малката гора;

устните й от глог злокобно аленеят,

ребрата й окъпани са в кръв,

и ехото попиташ ли — отвръща само „смърт“.

Хенриета обърна смаяно лице към него.

— Тенисън — рече Поаро, като гордо кимна с глава. — Стихове от вашия лорд Тенисън.

Хенриета повтори:

— „…и ехото попиташ ли…“ — продължи тя като че ли на себе си. — Ами да, сега разбирам, точно това е — ехо!

— Какво искате да кажете — ехо?

— Това място, самото имение Холоу! Почти бях го разбрала в събота, когато с Едуард се изкачихме на билото. Това е ехото на Ейнсуик. Точно това сме и ние, Ангкателови. Ехо! Ние не сме истински като Джон.

Тя се обърна към Поаро:

— Съжалявам, че не го познавахте, мосю Поаро. Ние всички сме бледи сенки в сравнение с Джон. Джон беше наистина жив.

— Разбрах го дори като умираше, мадмоазел.

— Знам. Усетих го… Джон обаче е мъртъв, а ехото, сиреч ние, живеем… като някаква лоша шега.

Младостта си беше отишла от лицето й. Устните й бяха горчиво стиснати. Изминаха няколко секунди, преди тя да осъзнае, че Поаро я пита нещо.

— Прощавайте, какво казахте, мосю Поаро?

— Питах дали леля ви, лейди Ангкател, харесваше Джон Кристоу?

— Луси ли? Между другото, тя ни е братовчедка, не леля. Да, много го харесваше.

— А вашият, предполагам също братовчед, мистър Едуард Ангкател, харесваше ли доктор Кристоу?

В отговора й се усети известно напрежение:

— Не особено, но той почти не го познаваше.

— А другият ви братовчед, мистър Дейвид Ангкател?

Хенриета се усмихна:

— Мисля, че Дейвид мрази всички ни. Той предпочита да се крие в библиотеката и да чете Енциклопедия Британика.

— Да, сериозен характер.

— Мъчно ми е за Дейвид. Имаше доста трудно детство. Майка му беше твърде неуравновесена, болна жена. И сега единствената му самозащита е да се преструва, че превъзхожда всички наоколо. Не е лошо като тактика, но има моменти, в които преградата рухва и се показва уязвимият Дейвид.

— Той демонстрираше ли превъзходство пред доктор Кристоу?

— Опитваше се, но не мисля, че се получаваше. Предполагам, че Джон Кристоу беше точно мъжът, какъвто Дейвид мечтаеше да стане. И следователно — той ненавиждаше Джон Кристоу.

Поаро кимна замислено.

— Да, самоувереност, смелост, мъжественост — най-важните мъжки качества. Интересно, много интересно.

Хенриета не отговори.

През кестеновите дървета Поаро забеляза някакъв човек, който обикаляше приведен около басейна, сякаш търсеше нещо, или поне така изглеждаше.

Поаро промърмори под носа си:

— Чудно…

— Моля?

Поаро рече:

— Това е един от хората на инспектор Грейндж. Изглежда търси нещо.

— Предполагам, че търси улики. Нали полицаите винаги търсят улики? Пепел от цигара, отпечатъци от пръсти, изгорели кибритени клечки.

В гласа й прозвуча горчив присмех. Поаро сериозно отговори:

— Да, те наистина търсят подобни неща и понякога ги намират. Но истинските улики в случай като този, мис Савърнейк, обикновено лежат в личните взаимоотношения на хората.

— Не мисля, че ви разбирам.

— Дребни неща — започна замислено Поаро, наклонил глава и присвил очи. — Не цигарена пепел или отпечатък от обувка, а някой жест, поглед, неочаквана реакция…

Хенриета извърна глава и остро го изгледна. Той усети погледа й, но не се обърна. Тя каза:

— Имате ли нещо специално предвид?

— Мислех си как вие пристъпихте, взехте револвера от ръцете на мисис Кристоу и го изтървахте във водата.

Той усети нейното сепване, но гласът й остана спокоен.

— Мосю Поаро, Герда е доста непохватна личност. Тя беше напълно шокирана и ако в револвера имаше още един патрон, тя можеше неволно да гръмне и да нарани някого.

— Доста непохватно и от ваша страна, не намирате ли, да го изтървете във водата?

— Аз също бях шокирана. — Тя замълча за секунда. — За какво намеквате, мосю Поаро?

Поаро се поизправи, обърна глава и заговори бързо и делово:

— Ако на този револвер е имало отпечатъци, да кажем, отпечатъци от пръсти, направени преди мисис Кристоу да го е докосвала, щеше да бъде интересно да разберем чии са те, но вече никога няма да научим.

Хенриета тихо, но твърдо каза:

— Искате да кажете, че са били мои. Смятате, че аз съм застреляла Джон и след това съм оставила револвера до него, за да може Герда да го намери и да я хванат с него. Нали това беше мисълта ви? Но ако съм го направила аз, повярвайте ми, имам достатъчно мозък в главата си, за да изтрия собствените си отпечатъци.

— Но вие, мадмоазел, със сигурност имате достатъчно мозък, за да проумеете, че ако бяхте постъпили така, би било изключително странно, ако върху револвера бяха намерени единствено отпечатъците на мисис Кристоу! Та нали всички сте стреляли с този револвер предния ден. Герда Кристоу надали би изтрила отпечатъците от пръсти по револвера преди да го използува — защо ще го прави?

Хенриета бавно проговори:

— Значи вие мислите, че аз съм убила Джон?

— Преди да умре, той каза „Хенриета“.

— И вие смятате, че това е било обвинение? Не беше.

— Какво беше тогава?

Хенриета протегна крака си и с върха на обувката започна да очертава някаква фигура. После тихо изрече:

— Изглежда забравяте това, което неотдавна ви разказах, За отношенията между нас.

— О, да той е бил ваш любовник и умирайки прошепва Хенриета. Изключително трогателно.

Тя го изгледа яростно.

— Трябва ли да се подигравате?

— Не се подигравам. Но не обичам да ме лъжат, а струва ми се, че точно това се опитвате да направите.

Хенриета тихо каза:

— Казах ви, че не съм голям привърженик на истината, но когато Джон рече „Хенриета“, това не беше обвинение, че съм го убила. Не разбирате ли, че аз съм човек, който твори и заради това съм неспособна да отнема нечий живот? Мосю Поаро, аз не убивам хора. Не бих могла да убия. Това е простата, неукрасена истина. Вие ме подозирате единствено, защото името ми беше прошепнато от един умиращ човек, който едва ли е съзнавал какво говори.

— Доктор Кристоу прекрасно знаеше какво говори. Гласът му беше точно толкова жив и съзнателен, колкото и на хирург по време на сложна операция, който казва на сестрата „Сестра, форцепс, моля.“

— Но… — тя не можеше да намери дума.

Еркюл Поаро поривисто продължи:

— Но аз не ви подозирам въз основа на това, което каза доктор Кристоу преди смъртта си. Нито за секунда не бих повярвал, че сте способна да извършите умишлено убийство, не. Но бихте могли да стреляте в него в момент на гняв и ако това е така, мадмоазел, вие притежавате необходимото въображение и интелигентност, за да прикриете следите си.

Хенриета се изправи. Тя остана така секунда-две, бледа и разтреперена, вперила поглед в Поаро, след което неочаквано изрече с печална усмивка:

— Мислех, че съм ви симпатична.

Еркюл Поаро въздъхна и тъжно каза:

Точно това е лошото. Наистина сте ми симпатична.