Агата Кристи
Имението Холоу (15)

ГЛАВА XV

Еркюл Поаро, който се наслаждаваше на една позакъсняла чаша горещ шоколад в късната утрин, беше прекъснат от звъна на телефона. Той се изправи и вдигна слушалката:

— Ало?

— Мосю Поаро?

— Лейди Ангкател?

— Колко мило, че познахте гласа ми! Да не би да ви притеснявам?

— Разбира се, че не. Надявам се, че не сте в лошо настроение след печалните събития вчера?

— Не, наистина. Печално, както отбелязахте, но намирам, че човек се чувствува някак си не дотолкова обвързан. Позвъних ви, за да разбера дали ви е възможно да наминете насам — зная, че съм досадна, но съм толкова разстроена.

— Разбира се, лейди Ангкател. Веднага ли имахте предвид?

— Ами, да веднага. Колкото е възможно по-бързо. Много мило от ваша страна.

— Няма нищо. В такъв случай бих могъл да мина през гората нали?

— Но, разбира се, това е най-краткият път. Много ви благодаря, драги мосю Поаро.

Като се спря само да изчетка няколко прашинки от ревера на сакото си и да надене лека връхна дреха, Поаро прекоси алеята и се забърза надолу по пътеката през кестеновата горичка. Плувният басейн беше напълно безлюден — полицаите бяха приключили работата си и си бяха отишли. Под меката влага на есенната светлина той изглеждаше невинен и спокоен.

Поаро хвърли един поглед към павилиона. Наметалото от сребърна лисица беше изчезнало, но шестте кутийки кибрит си стояха на масичката до канапето. Именно те го озадачиха повече от всякога.

„Това не е място, където се държи кибрит — тук е влажно. Да кажем една кутийка за всеки случай, но не и цели шест кибрита.“

Той се смръщи над масичката от ковано желязо. Таблата с чашите също беше изчезнала. Някой беше надраскал нещо с молив на масата — груба скица на някакво кошмарно дърво. Чувството за ред у Поаро беше накърнено.

Той поцъка с език, поклати глава и продължи бързо към къщата, като се чудеше каква ли е причината за тази толкова неотложна покана.

Лейди Ангкател го очакваше до френския прозорец и веднага го въведе в празния салон.

— Много мило, че дойдохте, мосю Поаро.

Тя топло стисна ръката му.

— На вашите услуги, мадам.

Лейди Ангкател размаха ръце изразително, след което широко отвори красивите си очи.

— Вие разбирате колко трудно е всичко. Инспекторът интервюира, не, разпитва или взема показания — не зная как точно му казват — от Гаджън. Целият ни живот зависи от Гаджън и ние толкова му съчувствуваме. Защото за него, естествено, е ужасно да бъде разпитван от полицията. Дори инспектор Грейндж, за когото имам чувството, че е един добър, вероятно семеен мъж, който сигурно има момчета и вечер си играят заедно с конструктора Мекано, и съпруга която не оставя прашинка из техния добре подреден, но вероятно малко претрупан дом…

Еркюл Поаро мигаше, докато лейди Ангкател продължаваше да описва въображаемия семеен живот на инспектор Грейндж.

— Като съдя по начина по който му висят мустаците — не спираше лейди Ангкател — мисля, че една безупречно чиста къща е малко потискаща — като сапун върху лицата на медицинските сестри. Прекалено много блясък! Но това е най-вече в провинцията, където нещата се движат по-бавно; в лондонските болници се носи прекалено много пудра и невероятно ярко червило. Започнах да казвам, че когато този абсурден случай приключи, вие, мосю Поаро, трябва непременно да дойдете на обяд, този път без произшествия.

— Много сте любезна.

— Аз самата нямам нищо против полицията — каза лейди Ангкател. — Дори намирам всичко за много интересно. „Позволете да ви помогна с каквото мога“ — така казах на инспектор Грейндж. Той се смущава лесно, но е методичен. Мотивът изглежда е изключително важен за полицаите — продължи тя. — Тъй като стана дума за медицински сестри, струва ми се, че Джон Кристоу и една червенокоса медицинска сестра с чип нос, твърде привлекателна… Но това разбира се, беше много отдавна и полицаите надали ще проявят интерес. Никой не знае с колко много неща е трябвало да се примирява бедната Герда. Тя е почтен човек, не намирате ли? Поне е способна да повярва във всичко, което й кажеш. Мисля, че ако не си особено интелигентен, е по-добре да постъпваш така.

Изведнъж лейди Ангкател отвори вратата на кабинета, бутна Поаро вътре и бодро извика.

— Ето го и мосю Поаро.

Тя се завъртя около него и излезе навън, като затвори вратата. Инспектор Грейндж и Гаджън седяха до бюрото. В ъгъла беше застанал някакъв млад мъж с бележник. Гаджън почтително се изправи.

Поаро побърза да се извини.

— Незабавно ще се оттегля. Уверявам ви — нямах никаква представа че лейди Ангкател…

— Но, моля ви, разбира се, че не сте знаели.

Тази сутрин мустаците на Грейндж висяха по-песимистично от преди. „Може би — помисли си Поаро, все още под впечатлението на образа на Грейндж, който му нахвърли преди малко лейди Ангкател — е паднало голямо чистене или наскоро са купили нова маса и сега добрият стар инспектор просто не може да се помръдне.“

Той ядосано отхвърли тези мисли. Чистият, но претрупан дом на инспектор Грейндж, жена му, момчетата и тяхната страст към игра с конструктора бяха все измислици на лейди Ангкател.

Но яркостта, с която те придобиваха реални очертания, го заинтригува. Истински талант.

— Седнете, мосю Поаро — каза Грейндж. — Вече свършвам и искам да ви попитам нещо.

Той насочи вниманието си обратно към Гаджън, който почтително и почти протестирайки седна на мястото си и впери безизразно поглед към събеседника си.

— Значи това е всичко, което си спомняте?

— Да сър. Всичко, сър, беше както обикновено. Нямаше абсолютно никакви неприятности.

— Тази кожена наметка в лятната къща край басейна — на коя от дамите принадлежи?

— За наметалото от сребърна лисица ли говорите, сър? Забелязах го вчера, докато прибирах чашите от павилиона. Не е на никого от обитателите на този дом, сър.

— Тогава чие е?

— Възможно е да принадлежи на мис Крей, сър. Мис Вероника Крей, филмовата актриса. Тя носеше нещо от този род.

— Кога?

— Когато дойде тук предишната нощ, сър.

— Не я споменахте сред гостите?

— Тя не беше поканена, сър. Мис Крей живее в Доувкотс, ъ-ъ-ъ… вилата над алеята и дойде след вечерята, защото й бил свършил кибрита — искаше назаем.

— Шест кибрита ли взе? — попита Поаро. Гаджън се обърна към него.

— Точно така, сър. Милейди първо попита дали имаме достатъчно и после настоя мис Крей да вземе половин дузина кутийки.

— Които тя е оставила в павилиона — каза Поаро.

— Да сър, забелязах ги вчера сутринта.

— Този човек забелязва доста неща — каза Поаро след като Гаджън излезе, затваряйки леко и почтително вратата зад себе си.

Инспектор Грейндж просто отбеляза че слугите са истински дяволи.

— Както и да е — поободри се той. — Винаги можем да разчитаме на кухненската помощница. Момичетата, които помагат в кухнята са доста приказливи — не са като тези надменни прислужници в къщата.

— Изпратил съм човек да направи проучвания на Харли Стрийт — продължи той. — Аз също заминавам за Лондон днес. Трябва да попаднем на нещо там. На тази Кристоу като че ли се е налагало да преглъща доста неща. Тези модни лекари и техните пациентки… да вероятно ще бъдете изненадан! Подразбрах от лейди Ангкател, че е имало някакъв проблем с една медицинска сестра. Разбира се, тя само загатна.

— Да — съгласи се Поаро. — Тя винаги само загатва.

Една майсторски нахвърляна картина… Джон Кристоу забъркан в любовна история със сестра от болницата. Възможностите, които му дава лекарската професия… Достатъчно много причини за ревността на Герда Кристоу, да стигне тя своята кулминация в убийството.

Да, една много изкусно загатната картина която насочва вниманието към Харли Стрийт, по-далеч от имението, по-далеч от Хенриета Савърнейк, която пристъпва напред и взема револвера от отпуснатата ръка на Герда Кристоу… По-далеч от момента, когато умиращият Джон Кристоу казва „Хенриета“.

Изведнъж Еркюл Поаро повдигна клепачите на притворените си до този момент очи и попита с неудържимо любопитство:

— Вашите момчета играят ли с конструктор Мекано?

— А, какво? — Инспектор Грейндж, който се бе унесъл в мисли, се сепна и леко намръщено се вгледа в Поаро. — Но защо, дявол да го вземе? Всъщност те са още малки, но смятах да подаря на Теди един комплект Мекано за Коледа. Защо питате?

Поаро поклати глава.

Ето какво правеше лейди Ангкател опасна. Много често интуитивните й догадки се оказваха верни. С една единствена безгрижна (а може би привидно безгрижна?) дума, тя изграждаше цяла картина и ако една част от картината беше правдива не би ли повярвал човек, независимо от желанието си, все пак не би ли повярвал, че и останалата част от картината е истина?

Инспектор Грейндж заговори:

— Има един въпрос, който бих искал да ви задам, мосю Поаро. Тази мис Крей идва тук да иска кибрит. Ако наистина е искала да вземе кибрит, защо тогава не е дошла до вас, след като сте само на една-две крачки от нея? Защо е трябвало да извърви почти километър?

Еркюл Поаро сви рамене.

— Може би си има причини. От снобизъм, да речем? Моята виличка е съвсем малка почти незабележима. Идвам тук само за почивните дни. Но сър Хенри и лейди Ангкател са важни, те живеят постоянно тук, те са именити хора в околността Може би тази мис Вероника Крей е искала да се запознае с тях и това е бил един от начините.

Инспектор Грейндж се изправи.

— Да — рече той — напълно е възможно, но не бих искал да пропусна нещо. Все пак почти съм сигурен, че няма да има никакви проблема. Сър Хенри идентифицира оръжието — то е от неговата колекция. Всъщност те са стреляли с него предишния следобед. Мисис Кристоу просто е трябвало да влезе в кабинета на сър Хенри, да вземе револвера от мястото, където той го е оставил заедно с патроните. Много просто.

— Да — измърмори Поаро — наистина изглежда много просто.

Точно по този начин, мислеше си той, жена като Герда Кристоу би извършила убийство. Без преструвки и хитрувалия, внезапно тласната към подобно деяние от своята ограничена, но всеотдайна натура.

И все пак тя със сигурност би трябвало да има някакво чувство за самосъхранение. Или е действувала сляпо, в момент на помрачение, когато разумът е напълно изключен?

Той си припомни нейното смаяно лице.

Не знаеше, чисто и просто не знаеше.

Но почувствува, че трябва да разнищи този случай.