Агата Кристи
Имението Холоу (26)

ГЛАВА XXVI

Инспектор Грейндж се отби в Рестхейвън на чаша чай при Поаро. Чаят беше точно това, което беше очаквал — изключително слаб, при това китайски.

„Тези чужденци — помисли си Грейндж — не умеят да правят чай. Никога няма да се научат.“ Но това нямаше голямо значение за него. Инспектор Грейндж беше обладан от такъв песимизъм, че наличието на още едно незадоволително нещо само го изпълваше с мрачно задоволство.

Той каза:

— Следствието трябва да приключи вдругиден, а докъде сме стигнали? Доникъде. Дявол да го вземе, този револвер все трябва да е някъде! Проклето място — километри гора наоколо. Ще ни трябва цяла армия, за да претърсим както трябва. Все едно да търсиш игла в купа сено. Кой знае къде може да е. Възможно е никога да не го намерим и трябва да сме готови за това.

— Ще го откриете — уверено каза Поаро.

— Е, поне здравата се поизпотихме.

— Рано или късно ще го намерите. Имам предчувствие, че ще е много скоро. Още една чаша чай?

— Нямам нищо против. Не, не го разреждайте повече.

— Да не е много силен?

— О, не, съвсем не е много силен. — Инспекторът едва успя да сподави ироничната си усмивка.

Той смръщено засърба белезникавата на цвят течност.

— Този случай ме обърна на маймуна, мосю Поаро, на истинска маймуна. Не мога да ги разбера тези хора. Изглеждат толкова услужливи, но всичко, което ти казват, те праща на… не знам къде си.

— Къде? — попита Поаро и погледна стреснато. — А, да, разбирам…

Инспекторът продължи да нарежда жалостиво:

— Да вземем револвера… сега Кристоу е бил застрелян, според медицинската експертиза, само минута-две преди вашето пристигане. Лейди Ангкател е била с кошница за яйца, мис Савърнейк е носила кошница, пълна с изсъхнали цветя, а Едуард Ангкател е бил облечен с широко ловджийско сако с големи джобове, пълни с патрони. Всеки от тях е можел да отнесе револвера със себе си. Не може да е скрит около басейна, защото моите хора обърнаха всичко наопаки, така че това е изключено.

Поаро кимна Грейндж продължи:

— Някой е направил опит да уличи Герда Кристоу, но кой? По която и следа да тръгна всичко се изпарява във въздуха.

— Вашето мнение за разказите им как са прекарали сутринта?

— Разказите им изглеждат наред. Мис Савърнейк се е занимавала с градинарство. Лейди Ангкател е събирала яйцата. Едуард Ангкател, и сър Хенри са стреляли и са се разделили едва в края на сутринта. Сър Хенри се е върнал в къщата, а Едуард Ангкател е дошъл насам през гората. Онзи младеж е чел в спалнята си. (Много интересно място за четене в такъв хубав ден, но той явно е от онези книжни плъхове, дето не си показват носа навън.) Мис Хардкасъл е взела една книга и е слязла долу в овощната градина. Всичко звучи съвсем естествено и напълно нормално; освен това няма как да проверим. Около дванадесет часа Гаджън е отнесъл една табла с чаши до павилиона. Той не може да даде сведения къде са били хората и какво са правили по това време. Знаете ли, всъщност срещу всеки от тях има по нещичко.

— Наистина ли?

— Ами да. Най-лошо е положението при Вероника Крей. Тя се е скарала с Кристоу, мразела го е и нищо чудно да го е застреляла, но не мога да намеря и най-малкото доказателство, че го е извършила. Нито пък някакво доказателство, че е имала възможност да задигне револвера от кабинета на сър Хенри. Никой не я виждал да се навърта около басейна този ден. А и липсващият револвер не е у нея.

— Значи сте напълно сигурен?

— Вие какво мислите? Подобно нещо напълно би оправдало една заповед за обиск, но нямаше нужда. Тя ни посрещна много любезно, но не открихме нищо в бунгалото й. След като оповестяването на резултатите от следствието беше отложено, ние нарочно разрешихме на мис Крей и на мис Савърнейк да си заминат, но ги проследихме какво ще направят и къде ще отидат. Наш човек наблюдаваше мис Крей във филмовото студио, но не е забелязал никакъв опит да се отърве от оръжието там.

— А Хенриета Савърнейк?

— И тук нищо. Прибра се направо в Челси и оттогава не сме спрели да я следим. Револверът не е в ателието й, изобщо не е в нея. Тя също била много любезна дори се забавлявала докато претърсвали при нея. Нашият човек доста се е стреснал от някои нейни по-изчанчени работи. После ми каза, че не разбирал как може човек да прави такива неща — разкривени фигури, разни преплетени парчета месинг и алуминий, коне, дето не можеш да познаеш, че са коне.

Поаро се размърда.

— Коне ли казахте?

— Всъщност един кон. Ако изобщо можело да се нарече кон! Щом искаш да направиш кон, ами че тогава иди и погледни някой кон!

— Кон — повтори Поаро.

Грейндж обърна глава към него.

— Не мога да разбера какво толкова се хванахте за този кон, мосю Поаро.

— Просто асоциация. От психологическа гледна точка.

— Асоциация с думата? Кон и каруца? Конче-люлка? Кон с капаци? Не ви разбирам. Както и да е, след ден-два обаче мис Савърнейк си събира багажа и пак пристига тук. Знаехте ли това мосю Поаро?

— Да, тази сутрин разговарях с нея. Освен това я видях да се разхожда из гората.

— Неспокойна, така ли? Е, тя е имала връзка с доктора и онова негово „Хенриета“, дето го каза на умиране, е твърде близо до обвинение. Но не е достатъчно, мосю Поаро.

— Не — замислено рече Поаро, — не е достатъчно. Грейндж натъртено изрече:

— Има нещо в атмосферата тук, нещо, което ти действува напълно объркващо! Като че ли те всички знаят нещо. Да вземем лейди Ангкател — тя така и не можа да даде смислено обяснение защо е взела този проклет пистолет със себе си. Това си е направо лудост; понякога си мисля, че наистина е луда.

Поаро леко поклати глава.

— Не — рече той, — тя не е луда.

— След това този Едуард Ангкател. Мислех си, че съм напипал нещо за него. Лейди Ангкател каза, не, по-скоро подметна, че той бил влюбен в мис Савърнейк от години. Това е добър мотив. Сега пък научавам, че е сгоден за онази другата — мис Хардкасъл. И хоп — неговият мотив се изпарява.

Поаро съчувствено измърмори нещо.

— А и онзи младеж — не спираше да изрежда инспекторът. — Лейди Ангкател изтърва нещичко и за него. Майка му била починала в лудница, имала мания за преследване, смятала, че всички около нея се наговарят да я убият. Разбирате какво може да означава това. Ако момчето е наследило това заболяване, може да си е въобразило нещо за доктор Кристоу; например да мисли, че Кристоу смята да го освидетелствува. Не че специалността на Кристоу е била такава. Нервни поражения на храносмилателния тракт и свръх, свръх нещо си. Такава му е била специалността. Но ако момчето е побъркано, може да си е въобразило, че докторът е тук, за да го държи под наблюдение. Голям особняк е този младеж, нервен е като котка.

Грейндж постоя известно време с все същото безрадостно изражение.

— Разбирате ли какво искам да кажа? Все смътни подозрения, които не те отвеждат никъде.

Поаро отново се размърда и тихо измърмори:

— Завеждат… не отвеждат. От, а не към. Никъде вместо някъде… Да разбира се, точно това е.

Грейндж се вторачи в него, после каза:

— Бива си ги тези Ангкателови. Има моменти, когато мога да се закълна, че знаят нещо.

Поаро тихо каза:

— Наистина знаят.

— Искате да кажете, че те знаят кой го е извършил? — попита инспекторът недоверчиво.

Поаро кимна.

— Знаят. И преди мислех така, но сега съм сигурен.

— Ясно — лицето на инспектор Грейндж се свъси още повече. — И го крият помежду са Ще ги науча аз тях. Ще намеря този револвер, където и да е.

Поаро си помисли, че това е рефренът на инспектора днес.

Грейндж яростно продължи:

— Готов съм на всичко, стига да ги пипна.

— Да пипнете…

— Всичките! Ще ме объркват нарочно! Ще ми подмятат разни неща! Ще ми намекват те на мен! Помагали на хората ми — помагали били! Да ме оплитат в паяжините си! О, искам само един факт, един солиден факт!

От няколко секунди Еркюл Поаро се взираше през прозореца. Окото му беше привлечено от една несиметричност в неговото владение.

Той каза:

— Искате един солиден факт? En bien, освен ако случайно не греша, ще намерите вашия солиден факт в живия плет до портата ми.

Спуснаха се по градинската алея. Грейндж коленичи, внимателно размести клонките и откри предмета пъхнат между тях.

— Това е револвер.

За секунда очите му подозрително се спряха на Поаро.

— Не, не, приятелю — рече Поаро. — Не съм застрелял доктор Кристоу, нито пък съм слагал револвера в собствения си плет.

— Разбира се, че не сте, мосю Поаро! Извинете ме! Значи го намерихме. Прилича на онзи, дето липсва от кабинета на сър Хенри. Веднага ще го проверим по номера му. Тогава ще видим дали доктор Кристоу е бил застрелян с това оръжие. Сега вече няма проблеми.

Безкрайно внимателно и с помощта на копринената си носна кърпичка той измъкна пистолета от живия плет.

— За да бъде всичко наред, трябват ни и отпечатъци. Имам чувството, че най-накрая ни потръгна.

— Съобщете ми, когато научите нещо ново.

— Разбира се, мосю Поаро. Веднага ще ви се обадя по телефона.

Последваха две телефонни обаждания. Първото беше още същата вечер. Инспекторът ликуваше.

— Вие ли сте, мосю Поаро? Ето ги и сведенията. Това е револверът, няма грешка! Този, който липсва от колекцията на сър Хенри и този, с който е застрелян Джон Кристоу! Няма никакво съмнение. Освен това има добър комплект отпечатъци — палец, показалец и част от среден пръст. Не ви ли казах, че ще ни потръгне?

— Идентифицирахте ли вече отпечатъците?

— Все още не сме. Със сигурност не са на мисис Кристоу. Нейните ги имаме. Приличат по-скоро на мъжки. Отивам в Холоу да си изпея приказката и да посъбера малко отпечатъци. И тогава мосю Поаро, вече ще знаем къде сме!

— Надявам се — учтиво отговори Поаро.

 

Второто телефонно обаждане беше на следващия ден, но гласът вече не беше ликуващ. Без да прикрива мрачното си настроение, Грейндж каза:

— Искате ли да чуете последното? Тези отпечатъци от пръсти не са на нито един от замесените в случая! Не, сър! Не са на Едуард Ангкател, нито на Дейвид, нито на сър Хенри! Не са на Герда Кристоу, не са на Савърнейк, нито на Вероника, не са на милейди, не са и на тъмнокосото момиче! Дори не са на кухненската прислужничка, да не говорим за другите слуги!

Поаро издаде някакви утешителни звуци. Тъжният глас на инспектор Грейндж продължи:

— Така че, в крайна сметка, ще се окаже някой външен човек. Някой, който така да се каже, е имал зъб на доктор Кристоу и за когото нищичко не знаем. Някой с шапка невидимка, който отмъква револвери от кабинета на сър Хенри, и който изчезва по пътеката, след като си е пострелял. Някой, който пъхва револвера във вашия плет и чисто и просто се изпарява.

— Искате ли и моите отпечатъци, приятелю?

— Че защо да не ги взема? Сега се сещам, че вие, мосю Поаро, сте били на мястото и като се поразмисля малко, вие сте най-подозрителен от всички!