Агата Кристи
Имението Холоу (13)

ГЛАВА XIII

За вечеря поднесоха студените патици и крем карамел, който, по думите на лейди Ангкател, показваше мисис Медуей откъм най-добрата й страна.

Според нея готвенето изискваше много тънък усет.

— Тя знае, че ние не обичаме особено много крем карамел. Има нещо вулгарно в това да ядеш любимия си пудинг непосредствено след смъртта на свой приятел. Но крем карамелът е, нали знаете, доста хлъзгав, така че човек винаги оставя малко от него в чинията си.

Тя въздъхна и каза, че се надява да са постъпили добре, като са оставили Герда да си отиде в Лондон.

— Хенри постъпи чудесно, като замина с нея.

Сър Хенри беше настоял да закара Герда до Харли Стрийт.

— Разбира се, тя ще дойде за предварителното следствие — продължи лейди Ангкател, като замислено преглъщаше крема. — Съвсем естествено е тя да съобщи на децата. Биха могли да го прочетат във вестниците, а в къщата е само една френска гувернантка — знаете колко са податливи на паника, а не е изключена и някоя нервна криза. Но Хенри ще се оправи с нея, сигурна съм, че с Герда всичко ще е наред. Предполагам, че ще се обади на роднините си, може би на сестрите си. Герда ми прилича на жена, която сигурно има сестри — поне три или четири — и те вероятно живеят в Търнбридж Уелс.

— Какви необикновени неща говориш, Луси — рече Мидж.

— Добре тогава, да речем Торки, ако това повече ти харесва, скъпа. Не, не Торки. Трябва да са поне шестдесет и пет годишни, ако живеят в Торки. По-скоро Ийстборн или Сейнт Ленардс.

Лейди Ангкател погледна съчувствено последната лъжичка крем и деликатно я остави в чинията си.

Дейвид, който предпочиташе нещо соленичко, се взираше унило в празната си чиния.

Лейди Ангкател се изправи.

— Предполагам, че всеки би искал да си легне по-рано тази вечер — каза тя. — Твърде много неща се случиха нали? Когато човек чете във вестника за подобни неща изобщо не може да си представи колко са уморителни. Чувствувам се като че ли съм изминала двадесет километра. В действителност не съм правила нищо друго, освен да седя, но и това е страшно уморително, защото човек не може да вземе книга или вестник — би било толкова безсърдечно. Въпреки, че навярно уводната статия в „Обзървър“ не би била неподходяща, което едва ли може да се каже за „Нюз ъв дъ уърлд.“ Не си ли съгласен с мен, Дейвид? Бих искала да зная какво мислят младите хора просто да не губя връзката.

Дейвид сърдито отговори, че никога не чете „Нюз ъв дь уърлд“.

— А аз винаги го чета — заяви лейди Ангкател. — Преструваме се, че го получаваме само заради прислугата, но Гаджън проявява голямо разбиране и никога не го взема преди да сме си изпили чая. Много интересен вестник, пишат за жени, които си пъхат главите във фурни, за да се отровят с газ — при това невероятно много жени!

— Какво ли ще правят в бъдеще, когато всички фурни ще са електрически? — попита Едуард Ангкател с лека усмивка. — Предполагам, че ще трябва да се постараят по-добре да уреждат живота си, което е и много по-разумно.

— Не съм съгласен с вас, сър — обади се Дейвид, — че къщите на бъдещето ще ползуват само електричество. Възможно е да съществува обща отоплителна система, захранвана от един-единствен източник. Домакинският труд трябва да бъде сведен до минимум в домовете на работническата класа.

Едуард Ангкател побърза да отговори, че не е добре запознат с този въпрос. Дейвид изкриви презрително устни.

Гаджън внесе кафето, движейки се малко по-бавно от обикновено, в тон с печалната атмосфера, която благоприличието налагаше.

— О, Гаджън — каза лейди Ангкател. — Онези яйца. Смятах да напиша датите на тях, както правя това обикновено. Ще помолите ли мисис Медуей?

— Милейди, смея да заявя, че всичко е уредено. — Той прочисти гърлото си. — Имах честта сам да се погрижа.

— О, благодаря, Гаджън.

Щом Гаджън напусна стаята тя измърмори:

— Гаджън наистина е великолепен. Слугите се държат възхитително. Човек не може да не им съчувствува с всичките тези полицаи наоколо — сигурно е ужасно за тях. Между другото, остана ли някой?

— Имаш предвид някой полицай? — попита Мидж.

— Да. Не оставят ли един на пост в коридора? Или пък да наблюдава външната врата от храстите?

— Защо трябва да наблюдава външната врата?

— Нямам представа. Така правят в книгите. А през нощта убиват още някого.

— Не говори така, Луси — каза Мидж.

Лейди Ангкател я погледна с любопитство.

— Скъпа, толкова съжалявам. Беше много глупаво. Разбира се, че никого няма да убият. Герда си отиде вкъщи… искам да кажа… О, Хенриета, наистина съжалявам. Съвсем нямах предвид това.

Ала Хенриета не отговори. Тя беше застанала до кръглата маса и се взираше в резултатите от бриджа от предишната вечер.

— Извинявай, Луси, какво каза? — попита тя така, сякаш се пробуждаше от дълбок сън.

— Чудех се дали не е останал някой полицай наоколо.

— Дали е останал някой излишен, като след разпродажба? Не, не мисля. Всички се върнаха обратно в участъка, за да запишат това, което им казахте, на техния полицейски език.

— Хенриета, какво гледаш там?

— Нищо. Хенриета отиде до камината.

— Какво ли прави Вероника Крей тази вечер? — попита тя.

— Боже мой! Не мислиш, че може да дойде отново тук, нали? Вече трябва да е научила.

— Да — замислено каза Хенриета. — Предполагам, че е чула.

— А това ме подсеща да се обадя на семейство Кари. Не можем да ги приемем утре на обяд и да се преструваме, че все едно нищо не е било.

Тя излезе от стаята.

Дейвид, който ненавиждаше роднините си, измърмори, че трябва да погледне нещо в енциклопедия Британика. Смяташе, че поне в библиотеката ще го оставят на спокойствие.

Хенриета отиде до френския прозорец, отвори го и излезе навън. Едуард се поколеба за секунда, но я последва.

Намери я загледана в небето. Тя каза:

— Не е така топло като снощи, нали?

Едуард отговори с приятния си глас:

Не. Вечерта е доста хладна.

Сега тя гледаше към къщата. Погледът й пробягна по редицата прозорци. След това се обърна и се втренчи в гората. Той изобщо нямаше представа какво става в ума й.

Едуард леко се размърда към отворения прозорец.

— По-добре да влезем вътре. Студено е.

Тя поклати глава.

— Отивам да се разходя. До плувния басейн.

— О, боже! — Той пристъпи пъргаво към нея — Ще дойда с теб.

— Не, благодаря ти, Едуард.

Гласът й проряза есенния хлад.

— Искам да остана сама с моя мъртвец.

— Хенриета! Скъпа моя, не съм казал нищо. Но ти знаеш колко… колко много съжалявам.

— Съжаляваш? Че Джон Кристоу е мъртъв? Гласът й все още звучеше остро.

— Исках да кажа, че съжалявам за теб, Хенриета. Сигурно е… сигурно е страшен шок за теб.

— Шок ли? Аз съм много жилава Едуард. Мога да понасям шокове. А за теб беше ли шок? Какво изпита като го видя да лежи тук? Вероятно радост. Ти не обичаше Джон Кристоу.

Едуард прошепна:

— Ние… ние не се познавахме добре.

— Как чудесно се изразяваш, толкова сдържано. Но всъщност между вас двамата имаше нещо общо — аз! И двамата ме обичахте, нали? Само че това не ви свързваше, а точно обратното.

Луната колебливо се показа иззад един облак и той се стресна от лицето й, което се взираше в него. Несъзнателно той винаги беше виждал в Хенриета образа на онази Хенриета от времето в Ейнсуик. За него тя си оставаше засмяното момиче с развълнувания поглед. Жената, която виждаше сега, бе напълно непозната за него — с блестящи, но ледени очи, които враждебно се взираха в него.

Той настойчиво каза:

— Хенриета, скъпа, повярвай ми, наистина ти съчувствувам в… в твоята скръб, в твоята загуба.

— Скръб ли?

Този въпрос го стресна. Тя като че ли го задаваше на себе си, а не на него.

Хенриета тихо каза:

— Толкова внезапно… Как внезапно става това. Дишаш, живееш и в следващия момент си мъртъв, няма те. О, тази празнота. А ние ядем крем карамел и мислим, че сме живи. Джон, който беше много по-жив от всички нас, е мъртъв. Повтарям си го отново и отново: мъртъв, мъртъв, мъртъв. И скоро думата губи значението си, просто няма никакъв смисъл. Това е една съвсем обикновена дума, като откършен клон. Мъртъв, мъртъв, мъртъв. Не ти ли звучи като там-тамът в джунглата? Мър-тъв, мър-тъв, мър-тъв…

— Хенриета, престани! За бога, престани!

Тя го погледна учудено.

— Не знаеше ли, че се чувствувам по този начин? Какво си мислеше? Смяташе, че кротко ще лея сълзи в кърпичката си и ти ще ми държиш ръката? Че това ще бъде голям шок за мен, но малко по малко ще започна да се оправям? А ти ще ме успокояваш? Много си мил, Едуард. Наистина си много мил, но си твърде… неуместен.

Той се отдръпна. Лицето му се вкамени и той сухо каза:

— Да, винаги съм го знаел.

Тя яростно продължи:

— Какво мислиш ми е било цяла вечер да седя на масата и на никой да не му пука, че Джон е мъртъв. На никой, освен на мен и на Герда! Ти — радостен, Дейвид — смутен, Мидж — разстроена, а Луси изтънчено да се наслаждава, че това, което чете в „Нюз ъв дъ уърлд“, се случва в живота! Не виждаш ли какъв невероятен кошмар е всичко това?

Едуард не отговори. Той отстъпи назад към сянката. Хенриета се вгледа в него и рече:

— Тази вечер нищо не ми се струва истинско, нищо и никой, само Джон!

Едуард прошепна:

— Зная, че… че аз не съм много истински.

— Боже, колко съм жестока, Едуард. Но не мога нищо да направя. Не мога да не негодувам, че Джон, който беше толкова жив, е мъртъв.

— А аз, който съм полумъртъв, съм жив.

— Нямах това предвид, Едуард.

— Мисля, че точно това имаше предвид, Хенриета. И навярно си права.

Но тя унесено продължаваше да говори, връщайки се на предишната си мисъл:

— Това не е скръб. Може би не съм способна да изпитам скръб. И сигурно никога няма да мога. Но бих желала да скърбя за Джон.

Думите й прозвучаха невероятно. Следващата й реплика обаче го потресе истински:

— Трябва да отида до басейна — каза Хенриета делово и се шмугна между дърветата.

Едуард сковано пристъпи през отворения прозорец. Мидж го погледна, докато той влизаше. Лицето му беше сиво и изопнато, без капка кръв, а очите му — невиждащи.

Той не чу въздишката, която Мидж се опита да сподави.

Машинално се отправи към един стол и седна. Осъзнаваше, че трябва да каже нещо и рече:

— Студено е.

— Студено ли ти е, Едуард? Да запалим ли огън?

— Моля?

Мидж взе един кибрит от полицата над камината и клекна да запали огъня, като внимателно следеше Едуард с крайчеца на окото си. Той изобщо не съзнаваше какво става около него.

Мидж рече:

— Огънят ще те сгрее.

„Колко измръзнал изглежда — мислеше Мидж — Навън не е толкова студено. Заради Хенриета е. Какво ли му е наговорила?“

— Едуард, премести стола си по-близо до огъня.

— Какво?

— О, нищо. Говорех за огъня.

Тя изричаше думите си бавно и високо, като на глух. Внезапно, толкова внезапно, че сърцето й подскочи от облекчение, предишният Едуард й се усмихна внимателно:

— На мен ли говореше, Мидж? Извинявай. Бях се замислил.

— Няма нищо, ставаше дума за огъня.

Съчките в камината пукаха, а няколко шишарки пламтяха ярко. Едуард ги погледна и каза.

— Хубав огън.

Той протегна издължените си тънки длани към пламъка, наслаждавайки се на настъпилото облекчение. Мидж каза:

— В Ейнсуик винаги слагахме шишарки.

— Все още слагам. Всяка сутрин донасят по една пълна кошница за камината.

Едуард в Ейнсуик. Мидж притвори очи и си го представи. Той сигурно седи в библиотеката в западното крило на къщата. Магнолията почти покриваше прозореца и следобед слънчевите лъчи позлатяваха листата й. През другия прозорец се виждаше ливадата и високия бор, изправен като страж. А вдясно беше големият червенолист бук.

О, Ейнсуик, Ейнсуик!

Тя почти усещаше сладкия дъх на магнолията, която дори през септември беше покрита с големи восъчнобели цветове. И мириса на шишарките в огъня. И лекия дъх на плесен, който се носеше от книгата на Едуард. Той сигурно сяда в голямото кресло и от време на време очите му пробягват от страницата към огъня, а той си мисли за Хенриета.

Мидж се размърда и попита:

— Къде е Хенриета?

— Отиде до басейна.

Мидж се сепна.

— Но защо?

Гласът й, отсечен и плътен, накара Едуард да се пооживи.

— Скъпа Мидж, ти би трябвало да знаеш или поне да се досещаш. Те бяха доста близки с Джон.

— Разбира се, че го знам. Но не разбирам защо трябва да броди в тъмното там, където е бил убит. Това не подхожда на Хенриета. Никога не е била мелодраматична.

— Знае ли някой от нас какъв е другият? Хенриета например.

Мидж се намръщи и каза:

— Все пак, Едуард, ние с теб цял живот сме познавали Хенриета.

— Тя се е променила.

— Не, не мисля, че човек се променя.

— Хенриета се е променила.

Мидж го погледна учудено.

— Повече, отколкото сме се променили ние с теб?

— О, аз съм си все същият, добре го зная. А ти… Очите му като че ли преоткриха Мидж, която беше коленичила пред решетката на камината. Като че ли я гледаше от някъде много далеч и погледът му попиваше очертанията на квадратната брадичка тъмните очи, решителната й уста. Той каза:

— Бих искал да те виждам по-често, Мидж, скъпа.

Тя му се усмихна и рече:

— Знам. Само че не е лесно в днешно време.

Отвън се чу някакъв шум и Едуард се изправи.

— Луси беше права — каза той. — Денят беше много уморителен — за пръв път имаме работа с убийство. Ще си лягам. Лека нощ.

Той беше напуснал стаята, когато Хенриета влезе през прозореца.

Мидж се обърна към нея:

— Какво си направила на Едуард?

— На Едуард ли?

Хенриета изглеждаше отнесена някъде много далеч, потънала в мислите си. Челото й беше покрито с бръчка.

— Да, Едуард. Изглеждаше ужасно, като влезе, измръзнал и посивял.

— Мидж, щом си толкова загрижена за Едуард, защо не направиш нещо за него?

— Да направя нещо? Какво искаш да кажеш?

— Не зная. Да се качиш на един стол и да изкрещиш! Да му привлечеш вниманието. Не разбираш ли, че това е единственият начин с мъж като Едуард?

— Едуард никога няма да обърне внимание на някой друг, освен на теб, Хенриета. Винаги е било така.

— Много неинтелигентно от негова страна — Тя погледна пребледнялото лице на Мидж. — Извинявай, нараних те, но тази вечер мразя Едуард.

— Мразиш Едуард? Невъзможно!

— Разбира се, че е възможно. Не знаеш…

— Какво?

Хенриета бавно заговори:

— Той ми напомня за толкова много неща, които искам да забравя.

— Какви неща?

— Ами например Ейнсуик.

— Ейнсуик? Искаш да забравиш Ейнсуик? Мидж не можеше да повярва на ушите си.

— Да да да! Бях щастлива там, но сега не мога да понеса да ми напомнят за щастливи мигове. Не разбираш ли? Беше прекрасно време, когато не знаехме какво ни очаква. И човек вярва, че го очакват само хубави неща. Някои хора са мъдри, те никога не очакват щастието. А аз го чаках.

Тя рязко изрече последните си думи:

— Никога повече няма да се върна в Ейнсуик. Мидж й отговори бавно:

— Дали?