Агата Кристи
Имението Холоу (7)

ГЛАВА VII

Докато влизаха в колата и Луис затваряше входната врата на къщата на Харли Стрийт, някаква остра болка прониза Герда — като че ли отиваше на заточение. Тази затворена врата внушаваше окончателна обреченост. Тя се почувствува прогонена навън и изправена сама пред ужасните два дни, които я очакваха. А трябваше да свърши толкова много неща преди тръгването. Дали беше затворила крана в банята? А бележката за пералнята? Нали я сложи — къде, всъщност, я беше сложила? Дали децата ще се чувствуват добре с мадмоазел? Мадмоазел беше толкова… толкова… Дали Терънс например, ще прави това което мадмоазел му казва? Френските гувернантки изглежда нямаха никакъв авторитет.

Тя седна на шофьорското място, все още смазана от притеснението и злочестината си, и нервно натисна стартера. След това още веднъж и още веднъж. Джон каза:

— Герда, колата ще тръгне, ако първо включиш мотора.

— О, скъпи, каква глупачка съм. — Тя го погледна стреснато. Ако Джон се нервира. Но за нейно облекчение той се усмихваше.

„Това е — Герда бе осенена от проблясък на прозорливост, — защото той е толкова доволен, че ще види семейство Ангкател.“

Бедният Джон, той работеше толкова много! Животът му беше изцяло отдаден на другите. Нищо чудно, че с такова нетърпение очакваше края на седмицата. Мисълта й се върна на разговора от обяд и Герда каза като отпусна твърде рязко съединителя, така че колата подскочи от бордюра:

— Знаеш ли, Джон, ти наистина не трябва да се шегуваш, че мразиш болните хора. Чудесно е, че се отнасяш шеговито с работата, която вършиш и аз те разбирам, но децата не могат да го разберат. Особено Тери — той възприема всичко буквално.

— Има моменти — каза Джон Кристоу, — когато Тери ми прилича на човешко същество, не като Зена! Колко време им трябва на момичетата, за да престанат да се превземат?

Герда тихичко се засмя. Знаеше, че Джон само я дразни. След това се върна на въпроса. Герда имаше доста последователен ум.

— Джон, аз наистина смятам, че за децата е добре да имат представа с колко себеотрицание и саможертви е изпълнен животът на лекаря.

— О, господи! — възкликна Джон Кристоу.

За секунда Герда се отклони от разговора. Светофарът, който наближаваха, от доста време светеше зелено. Беше почти сигурно, че ще се смени, докато стигнат до него. Тя започна да намалява скоростта. Все още зелено.

Джон забрави за твърдото си решение да мълчи, докато Герда кара и попита:

— Сега защо спираш?

— Мислех, че светофарът може да се смени…

Тя натисна газта, колата подскочи малко напред и точно зад светофара моторът спря. Зеленото угасна.

Колите от другата страна на кръстовището надуха ядосано клаксони.

Джон доста любезно каза:

— Ти наистина си най-лошият шофьор на света, Герда!

— Тези светофари винаги са ме притеснявали. Човек не знае кога ще се сменят.

Джон погледна крадешком нещастното притеснено лице на Герда.

„Всичко притеснява Герда“ — помисли си той и се опита да си представи що за живот беше това да си вечно обзет от безпокойство. Но тъй като въображението не беше силната му страна, опитът му остана напълно безплоден.

— Разбираш ли — настояваше Герда, — винаги съм говорила пред децата какъв е животът на лекаря — за неговата саможертва, за това, че се е посветил да се бори срещу болката и да облекчава страданието; на желанието да служи на другите. Това е толкова благородно и аз съм много горда от начина, по който ти раздаваш времето и енергията си и никога…

Джон я прекъсна:

— Никога ли не ти е минавало през ума, че аз обичам да лекувам, че това е удоволствие, а не саможертва. Не разбираш ли, че проклетата ми работа е интересна!

Но не, Герда никога не би могла да го разбере, мислеше си той. Ако й разкажеше за мисис Грабтри или за болничното отделение „Маргарет Ръсъл“, тя би започнала да гледа на него като на някакъв ангел-хранител, грижещ се за бедните с главно „Б“.

— Направо да ти се повдигне — промърмори той под носа си.

— Моля? — Герда се наведе към него. Той поклати глава.

Ако кажеше на Герда, че се опитва да намери „лекарство против рак“, тя щеше да го приеме — беше в състояние да разбере нещо сантиментално от този род. Но тя никога не би разбрала особената привлекателност на трудностите при лечението на синдрома на Риджуей. Той не беше сигурен дали изобщо може да я накара да проумее какво представлява самият синдром на Риджуей. („Особено при положение — стана му смешно, — че ние самите не знаем! Ние дори не знаем със сигурност защо дегенерира кората на главния мозък!“)

Внезапно му хрумна, че може би Терънс, колкото и малък да е, би се заинтересувал от синдрома на Риджуей. Беше му харесало възхищението в погледа на Терънс, преди да каже: „Смятам, че татко наистина мисли така.“

Последните няколко дни Терънс беше в немилост, защото счупи кафе-машината — наговори някакви глупости, че се е опитвал да получи амоняк. Амоняк? Глупаво дете, защо ще му трябва да получава амоняк? Все пак интересно.

Герда изпитваше облекчение от мълчанието на Джон. Тя можеше да се справи далеч по-добре с шофирането, ако не отвличаше вниманието си с разговори. Освен това, докато Джон беше потънал в мислите си, би могъл и да не забележи стържещия звук от рязкото превключване на скоростите. (Тя никога не сменяше скоростите ако, според нея, съществуваше и минимална възможност да продължи така.)

Герда знаеше, че понякога успява плавно да включи на скорост, (макар все така неуверено), но това никога не ставаше, когато Джон е в колата. Нейната твърда решимост този път да го направи както трябва, беше истинска катастрофа. Ръката й непохватно търсеше лоста, даваше или прекалено много или прекалено малко газ, след това бързо и отново непохватно блъскаше лоста, така че той протестираше с вой.

„Герда, просто го погали — така я беше умолявала Хенриета преди много години, докато й показваше. — Не усещаш ли накъде иска да тръгне? Иска просто да се плъзне на мястото си; задръж ръката си спокойно върху него, докато го почувствуваш, не го блъскай, накъдето ти падне — просто го почувствувай.“

Но Герда никога не успяваше да почувствува нищо от скоростния лост. Тя просто го блъскаше с по-голяма или по-малка точност натам, накъдето трябваше да отиде. Защо не правят коли, които не издават тези ужасни стържещи звуци?

Герда започна да изкачва Мършам Хил и си помисли със задоволство, че този път като цяло не шофираше много зле. Джон все още беше потънал в мислите си и не забеляза едно сериозно изхъркване на скоростната кутия в Кройдън. Обзета от оптимизъм, докато колата ускоряваше, тя смени на трета и това веднага уби скоростта. Джон се сепна.

— Защо трябваше да сменяш скоростите, докато се изкачваш по такъв стръмен наклон?

Герда стисна зъби. Оставаше още малко. Не че умираше от желание да пристигне там. Не, наистина би предпочела да шофира още часове, дори и Джон да й се гневеше.

Но вече минаваха по Шовъл Даун и отвред ги заобикаляха пищните огньове на златистите листа на дърветата.

— Прекрасно е да се измъкнеш от Лондон и да попаднеш тук — възкликна Джон. — Само си помисли, Герда — повечето си следобеди прекарваме в онзи мрачен салон, където пием чай и където понякога дори се налага да включваме осветлението.

Образът на тъмния салон изплува пред очите на Герда с мъчителната яснота на мираж. О, само да можеше сега да си седи там!

— Изглежда прекрасно — с героично усилие произнесе тя. Надолу по стръмния хълм — вече не можеше да избяга.

Смътната надежда, че може да се случи нещо — и тя не знаеше какво — и да я спаси от кошмара, не се осъществи. Вече бяха там.

Видът на Хенриета, седнала на зида с Мидж и някакъв висок слаб мъж, малко я успокои. Тя се уповаваше до известна степен на Хенриета, която понякога съвсем неочаквано й се притичваше на помощ ако положението станеше много лошо.

Джон също се зарадва при вида на Хенриета. Струваше му се, че това е възможно най-добрият завършек на пътуването — да се спусне от хълма и след прекрасната есенна панорама да види очакващата го Хенриета.

Тя беше със зеления костюм от туид, с който той много харесваше и намираше, че много повече й прилича, отколкото дрехите, които носеше в Лондон. Дългите й крака, обути в добре излъскани спортни обувки, бяха протегнати напред.

Те размениха бързи усмивки — кратко признание, че се радват на срещата си тук. Джон нямаше желание да разговаря с Хенриета сега. Той просто се наслаждаваше на присъствието й — знаеше, че без нея почивните дни щяха да бъдат пусти и празни.

Луси Ангкател излезе от къщата и ги поздрави. Съвестта й я караше да бъде много по-възторжена към Герда, отколкото към който и да било друг гост.

— Прекрасно е, че те виждам отново, Герда! Толкова време измина. И Джон!

Основната идея беше, че Герда е многоочакваният гост, а Джон е само едно допълнение. Думите на Луси обаче не възпроизведоха очаквания ефект и Герда се притесни още повече.

Луси попита:

— Познавате ли Едуард? Едуард Ангкател? Джон кимна на Едуард и отговори:

— Не, мисля, че не се познаваме.

Ясното следобедно слънце блестеше в русата коса на Джон и в сините му очи. Така би изглеждал някой викинг, който току-що е стъпил на земята, която ще завладее. Гласът му, плътен и топъл, галеше ухото, а магнетизмът на цялата му личност завладяваше всички.

Тази топлота и реалността на неговото присъствие не засенчваха Луси. Напротив, това караше нейната ефирна неуловимост и загадъчност да изпъкват още повече. Едуард обаче като че ли се беше смалил.

Хенриета предложи на Герда да се поразходят и да разгледат зеленчуковата градина.

— Луси сигурно ще настоява да ни покаже алпинеума и лехите с есенни цветя — каза тя, докато вървяха. — Но аз винаги съм смятала зеленчуковите градини за толкова хубави и успокояващи места. Човек може да поседне до лехата с краставиците или да влезе в парника, ако навън е студено — никой не ти досажда и винаги има нещо за ядене.

Те действително намериха малко късен грах и Хенриета си хапна, но Герда почти не му обърна внимание. Тя беше щастлива, че е далеч от Луси Ангкател, която я притесняваше повече от обикновено.

Дори се поотпусна и започна да разговаря с Хенриета с известно оживление. Въпросите, които Хенриета й задаваше, никога не я объркваха. След десетина минути Герда се почувствува много по-добре и започна да гледа с известна надежда на предстоящите почивни дни.

Зена щеше да посещава школа по танци и тъкмо й бяха ушили нова рокля. Герда я описа с подробности. Освен това наскоро беше открила едно чудесно ново кожарско магазинче. Хенриета я попита дали би могла да поръча дамска чанта при тях. Герда трябва да й го покаже на всяка цена. Мислеше си, че е много лесно да накараш Герда да се отпусне. Каква огромна разлика имаше, когато лицето й беше спокойно и щастливо!

„Тя просто иска да се свие на кравай и да я оставят да мърка“ — помисли си Хенриета.

Доволни и щастливи, те се бяха разположили край лехите с краставици, а косо падащите лъчи на слънцето създаваха илюзията за летен ден.

Настъпи тишина. Умиротвореността изчезна от лицето на Герда. Тя цялата клюмна и лицето й придоби скръбно изражение. Тя подскочи от гласа на Хенриета.

— Защо идваш тук — попита Хенриета, — щом ти е толкова неприятно?

Герда забързано заговори:

— О, не, съвсем не ми е неприятно. Искам да кажа, ти защо мислиш, че…

Тя замлъкна за секунда и продължи:

— Наистина е чудесно да излезем от Лондон, а лейди Ангкател е толкова добра.

— Луси ли? Това е доста силно казано за нея. Герда изглеждаше шокирана.

— О, разбира се, че не е така. Тя винаги е толкова любезна с мен.

— Луси има добри обноски и може да се държи изискано. Но тя е един жесток човек. Мисля, че това е така, защото тя изобщо не е човешко същество — тя няма понятие какво мислят и чувствуват обикновените хора. А ти ненавиждаш това място, Герда. Знаеш, че е така. Защо идваш тогава?

— Ами, виж, на Джон му харесва…

— О, на Джон даже много му харесва. Но би могъл да идва и сам, нали?

— Така няма да му хареса. Няма да му е приятно без мен. Джон изобщо не мисли за себе си. Той смята че за мен е добре да излизам малко сред природата.

— Природата си е природа — каза Хенриета. — Но не е необходимо да те влачи при Ангкателови.

— Аз… аз не искам да мислиш, че съм неблагодарна.

— Драга ми, Герда, защо трябва да ни харесваш? Самата аз винаги съм мислила, че ние, Ангкателови, сме едно доста противно семейство. Обичаме да се събираме заедно и да си говорим на нашия странен език. Изобщо не се чудя защо толкова чужди хора имат желание да ни убият.

След малко допълни:

— Надявам се, че вече е време за чая. Хайде да се връщаме. Внимателно изучаваше лицето на Герда, докато тя се изправяше и поемаше към къщата.

„Интересно е да наблюдаваш лицето на християнска мъченица преди да излезе на арената с лъвовете“ — помисли Хенриета с онази част от съзнанието си, която не бе ангажирана в разговора.

Докато излизаха от оградената с плет зеленчукова градина, те чуха изстрели и Хенриета забеляза:

— Сигурно са започнали да избиват Ангкателови. Оказа се, че сър Хенри и Едуард дискутираха върху качествата на огнестрелните оръжия и подкрепяха доводите си, като стреляха с револвери. Хобито на Хенри Ангкател бяха огнестрелните оръжия и той притежаваше една доста солидна колекция.

Сър Хенри беше изнесъл няколко револвера и картонени мишени и двамата с Едуард стреляха по тях.

— Ей, Хенриета, искаш ли да опиташ дали можеш да гръмнеш някой крадец?

Хенриета взе револвера.

— Добре. Задръж ръката. Цели се така. Бум!

— Не го улучи — каза сър Хенри.

— Опитайте сега вие, Герда.

— О, аз не мисля, че…

— Хайде, мисис Кристоу. Съвсем просто е.

Герда стисна очи и потрепери, докато стреляше. Куршумът й мина още по-далеч от този на Хенриета.

— Дайте да опитам и аз — пожела Мидж.

— По-трудно е, отколкото изглежда — отбеляза тя след няколко изстрела — Но е много забавно.

Луси излезе от къщата. След нея вървеше намусен младеж с адамова ябълка.

— Ето го и Дейвид — обяви Луси.

Тя взе револвера от Мидж, докато съпругът й поздравяваше Дейвид, зареди го и без да продума нито думичка, наниза три дупки около центъра на мишената.

— Браво, Луси — възкликна Мидж. — Не знаех, че стрелбата е един от твоите таланти.

— Луси — сериозно каза сър Хенри — винаги улучва смъртоносно!

Той потъна в спомени и след малко добави:

— Веднъж ни беше много от полза. Скъпа, спомняш ли си онези разбойници, които ни нападнаха? Бяхме на азиатската страна на Босфора. Двама ме бяха повалили на земята и се мъчеха да ме удушат.

— И какво направи Луси? — запита Мидж.

— Стреля два пъти в мелето. Дори не знаех, че си е взела пистолета. Рани единия в крака, а другия в рамото. Размина ми се на косъм. Не мога да разбера как не ме улучи тогава.

Лейди Ангкател му се усмихна.

— Смятам, че човек трябва да поема известен риск — мило изрече тя. — Трябва да действуваш бързо, без много-много да разсъждаваш.

— Възхитително становище, скъпа — каза сър Хенри. — Но продължавам да изпитвам известно огорчение от факта, че тогава рискува с мен.