Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (25)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hollow [=Murder after Hours], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 52 гласа)

Информация

Корекция
ira999 (2008)
Сканиране
Дарко

Издание:

Агата Кристи. Имението Холоу

Първо издание

Превод: Маргарита Найденова, 1992

Редактор: Васил Антонов

Книжно тяло и подвързия: ДФ „БАГАР“ — Ямбол

Корица: ДФ „Понтика принт“ — Бургас

Бургас, 1992

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА XXIV

Едуард Ангкател стоеше насред водовъртежа от пешеходци на Шафтсбъри Авеню и се чудеше накъде да поеме. Все още не можеше да събере кураж да влезе в сградата на чиято табела със златни букви беше изписано „Мадам Алфреж“.

Някакво неясно вътрешно чувство го беше възпряло просто да позвъни по телефона и да покани Мидж на обяд. Тази част от телефонния разговор на Мидж в Холоу, на която беше станал неволен свидетел, го беше обезпокоила; нещо повече — беше го шокирала. Унизителното покорство, което беше доловил в гласа на Мидж, дълбоко засегна чувствата му.

Свободната, весела, открита Мидж трябваше да търпи такова отношение. Трябваше да търпи и да се примирява, както и правеше, с грубостта и нахалството от другата страна на телефона. Това не беше правилно, това изобщо не беше правилно! И когато беше показал своята загриженост, тя направо го беше прерязала с неоспоримата истина, че човек трябва да си пази работата, че да получиш работа никак не е лесно, а за да я запазиш, трябва да се примиряваш с много повече неприятни моменти, отколкото чисто и просто да изпълняваш поставените задачи.

Дотогава Едуард съвсем смътно беше възприемал факта, че огромен брой млади жени работеха. Ако изобщо беше разсъждавал по този въпрос, то като цяло той мислеше, че те работят, защото желаят да работят — това им даваше чувство за независимост и смисъл на живота.

И през ум не му беше минавало, че работният ден от девет сутринта да шест следобед, с един час обедна почивка, не даваше възможност на работещото момиче да изпита удоволствията и развлеченията, на които се радваха богатите. Откритието, че Мидж не може да посети някоя картинна галерия, освен ако не пожертвува обедната си почивка, че не може да отиде на следобеден концерт, не може да излезе извън града в някой прекрасен летен ден и да се наслади на обяда си в усамотен крайпътен ресторант, а вместо това трябва да отлага всичките си пътувания за съботните следобеди и неделните дни и да хапва набързо по някой сандвич в претъпканата закусвалня, беше съвършено ново и твърде неприятно. Той беше много привързан към Мидж. Малката Мидж — винаги мислеше за нея по този начин. Тя пристигаше срамежливо ококорена в Ейнсуик през ваканциите, много мълчалива в началото, ала скоро след това заразяваше всички със своята любвеобилност и ентусиазъм.

Склонността на Едуард да живее изключително в миналото и да възприема настоящето почти неохотно, като нещо съвършено непознато, не му беше дала възможност да осъзнае факта, че Мидж е вече възрастен човек, който сам си изкарва прехраната.

Онази вечер в имението Холоу, когато се беше върнал премръзнал и треперещ след странния и печален сблъсък с Хенриета и Мидж коленичи, за да запали огъня, той за пръв път разбра, че Мидж не е вече любвеобилното дете, а жена. Това го разстрои дълбоко. За момент беше почувствувал, че е загубил нещо, нещо, което представляваше безценна част от Ейнсуик. Това чувство го беше накарало импулсивно да изрече: „Бих искал да те виждам по-често, моя малка Мидж.“

Застанал пред обляната от лунна светлина Хенриета, — но една Хенриета, която той не познаваше, толкова различна от жената, която беше обичал цял живот, — той беше обхванат от паника. Целият му добре подреден живот изведнъж се беше сгромолясал… Малката Мидж също беше част от Ейнсуик, а това вече не беше момиченцето Мидж, а една силна жена с тъжни очи, която той не познаваше.

От този момент нататък съвестта не му даваше покой — той не можеше да си прости невъобразимото безразличие, което беше проявил към съдбата и щастието на Мидж. Мисълта за недотам добрата й работа при мадам Алфреж все повече и повече го тревожеше и накрая той реши да отиде и на място да провери какъв беше този магазин за дрехи.

Едуард подозрително надникна към витрината на магазина, където бяха изложени една черна рокля с тесен позлатен колан, някакви твърде екстравагантни тесни плетени костюми и една дантелена вечерна рокля в прекалено крещящ цвят.

Едуард не разбираше нищо от дамски дрехи, освен може би интуитивно, но се досещаше, че тези облекла са някак си безвкусни и доста евтини. Не, това място определено не беше за Мидж. Някой, вероятно лейди Ангкател, трябваше да се погрижи за това.

Едуард с усилие преодоля свенливостта си, поизправи приведените си рамене и влезе.

Още с прекрачването си на прага той беше парализиран от смущение. Две платинени блондинки с пронизителни гласове мереха някакви рокля в пробната, а край тях се навърташе една тъмнокоса продавачка. В дъното на магазина една жена с тъп нос, къносана коса и неприятен глас се препираше с набита и объркана купувачка относно някои поправки на вечерна рокля. От една съседна кабина се носеше ядосан женски глас.

— Ужасно, направо ужасно, не можете ли да ми донесете да пробвам нещо прилично?

В отговор той долови тихия глас на Мидж, която почтително убеждаваше:

— Този вишнев модел е наистина много елегантен. Мисля, че ще ви подхожда. Само я сложете и…

— Нямам намерение да си губя времето с пробване на дрехи, за които предварително виждам, че нищо не струват. Поразмърдайте се малко. Казах вече, че искам червено. Ако бяхте обърнали малко внимание на това, което ви се говори…

Едуард усети как кръвта му кипва. Надяваше се, че Мидж ще хвърли роклята в лицето на тази проклета жена. Вместо това обаче, тя тихо отговори:

— Ще погледна още веднъж. Предполагам, че не желаете зелено, нали, мадам? Или този прасковен цвят?

— Ужасно, наистина ужасно! Не искам да гледам нищо повече. Чиста загуба на време…

Мадам Алфреж се беше откъснала от дебелата купувачка и застана пред Едуард, като го гледаше въпросително. Той събра сили.

— Тук ли е… мога ли да говоря с… тук ли е мис Хардкасъл?

Веждите на мадам Алфреж отскочиха нагоре. Тя моментално оцени кройката на костюма му от „Савил Роу“ и го дари с една усмивка, която беше далеч по-неприятна от яда й преди малко.

Откъм кабината сърдитият женски глас се носеше все по-остро.

— Внимавайте! Толкова сте непохватна. Скъсахте ми мрежата за коса.

Гласът на Мидж потреперваше:

— Моля за извинение, мадам.

— Каква непохватност, божичко! — Гласът беше малко приглушен. — Мога и сама. Колана ми, ако обичате.

— Госпожица Хардкасъл сте се осфободи фсеки момент — каза мадам Алфреж. Сега усмивката й беше доста цинична.

От кабината се появи жена със сламено руса коса и злобно изражение, натоварена с многобройни пакети, и се упъти към улицата, Мидж, в строга черна рокля, й отвори вратата. Изглеждаше бледа и нещастна.

— Дойдох да те заведа на обяд — каза Едуард без предисловия.

Тя погледна измъчено към чаовника и отвърна:

— Не мога да изляза преди един и петнадесет.

Беше един часът и десет минути. Мадам Алфреж милостиво каза:

— Мошете да ислесете сега, госпожице Хардкасъл, стом приятелят фи е досъл да фи фсеме.

Мидж прошепна:

— О, благодаря ви, мадам Алфреж. — След което се обърна към Едуард: — Идвам след минутка — и изчезна в дъното на магазина.

Едуард, който беше трепнал, когато мадам Алфреж подчерта думата „приятел“, стоеше безпомощно и чакаше.

Мадам Алфреж тъкмо се гласеше да се впусне в разговор, когато вратата се отвори и в магазина влезе пищно облечена жена с пекинез. Търговският инстинкт на мадам Алфреж незабавно я отведе при новодошлата. Мидж се появи облечена с палтото си и Едуард я изведе от магазина, като я държеше здраво за лакътя.

— Боже мой — рече той, — с това ли трябва да се примиряваш? Чух как ти говореше онази проклета жена зад завесата. Как може да търпиш това, Мидж? Защо не я замери с проклетите й фусти?

— Много скоро ще загубя работата си, ако започна да постъпвам така.

— Но не изпитваш ли желание да хвърляш разни неща по такива жени?

Тя пое дълбоко дъх:

— Разбира се, че ми се иска. А понякога, особено в края на някоя по-тежка седмица през летните разпродажби, ме обзема страх, че ще дойде денят, в който ще зарежа всичко и ще пратя всички по дяволите, вместо да повтарям безкрайно: „Да, мадам. Не, мадам. Ще погледна дали нямаме нещо друго, мадам.“

— Мидж, скъпа малка Мидж, не можеш да търпиш всичко това.

Тя се засмя.

— Не се разстройвай, Едуард. Защо, за бога, дойде тук? Защо не се обади по телефона?

— Исках да видя със собствените си очи, защото се тревожех за теб. — Той замълча за секунда и след това избухна: — Луси не би се обърнала към слугинята си по начина, по който тази жена ти говореше. Не бива да търпиш такава грубост и нахалство. Боже господи, Мидж, искам да те отведа още сега в Ейнсуик. Искам да взема такси, да те кача в него и да заминем с влака за Ейнсуик в 2:15.

Мидж спря. Престореното й безгрижие я напусна. Беше имала дълга и уморителна сутрин с труднопоносими клиентки, а мадам Алфреж беше в най-отвратителното си настроение. Тя се обърна вбесена към Едуард:

— Добре, тогава защо не го направиш? Има колкото щеш таксита!

Той се изненада от неочакваната ярост в гласа й. Тя продължи, като гневът й се разпалваше още повече:

— Защо трябваше да се изтърсиш и да ми приказваш такива неща? Ти изобщо не ги мислиш. Да не смяташ, че ми става по-леко, когато след една отвратителна сутрин ми напомнят, че съществуват места като Ейнсуик? Да не си въобразяваш, че съм ти много благодарна, дето стоиш тук и ми дрънкаш глупости колко много искаш да ме измъкнеш от този ад? Много мило и много неискрено. Не мислиш нито думичка от това, което приказваш. Знаеш ли, готова съм да продам душата си само и само да се кача на влака в 2:15 и да се махна от всичко! Не мога дори да си позволя да мисля за Ейнсуик, не разбираш ли? Много си добронамерен, Едуард, но и много жесток. Само приказки, просто приказки…

Те застанаха един срещу друг, като сериозно затрудняваха запътилата се на обяд тълпа по Шафтсбъри Авеню. Не забелязваха нищо друго освен самите себе си. Едуард се взираше в нея като човек току-що пробудил се от дълбок сън.

Той каза:

— Добре тогава, дявол да го вземе. Идваш в Ейнсуик и то с влака в 2:15.

Едуард вдигна бастуна си и спря едно минаващо такси. Колата сви край бордюра, Едуард отвори вратата и слисаната Мидж влезе вътре. Едуард кратко рече:

— Гара Падингтън — и я последва в колата. Пътуваха в пълно мълчание. Устните на Мидж бяха здраво стиснати. Очите й гледаха с дръзко предизвикателство. Едуард беше вперил поглед право напред.

Докато изчакваха светофара на Оксфорд Стрийт, Мидж намусено рече:

— Този път май те хванах в лъжа.

Едуард отсече:

Не беше лъжа.

Таксито рязко потегли.

Чак когато колата зави наляво по Еджуеър Роуд и излезе на Кембридж Теръс, Едуард възвърна обичайното си трезвомислещо отношение към живота. Той каза:

— Не можем да хванем влака в 2:15 — и почука по стъклото на шофьора — Карайте към Бъркли.

Мидж ледено изрече:

— Защо да не можем да хванем влака в 2:15? Сега е едва един и двадесет и пет.

Едуард й се усмихна.

— Нямаш никакъв багаж, малка Мидж. Нямаш нощница, нито четка за зъби, нито ниски обувки. Нали знаеш, че има още един влак в 4:15. Ще хапнем и ще обсъдим спокойно въпроса.

Мидж въздъхна:

— Съвсем в твоя стил, Едуард. Никога не пропускаш практическата страна на нещата. Моментният импулс ти е чужд, нали? Е, поне беше беше един хубав сън.

Тя мушна ръката си в неговата и му се усмихна със старата си позната усмивка:

— Съжалявам, дето се спрях на тротоара и те обсипах с обиди като някоя продавачка на риба — каза тя. — Но трябва да знаеш, че си го заслужи.

— Да — отговори Едуард. — Сигурно наистина съм си го заслужил.

Влязоха щастливи в Бъркли. Седнаха на една маса до прозореца и Едуард поръча чудесен обяд.

Като свършиха с пилето, Мидж въздъхна и каза:

— Трябва да бягам към магазина. Времето ми изтече.

— Днес ще обядваш както трябва, дори ако се наложи да купя половината дрехи от магазина.

— Скъпи Едуард, наистина си много мил.

Те изядоха по един превъзходен крем Сюзет и накрая келнерът им поднесе кафе.

Едуард разбърка захарта с лъжичка, а после внимателно попита:

— Наистина обичаш Ейнсуик, нали?

— Трябва ли да говорим за Ейнсуик? Преживях факта, че не хванахме влака в 2:15 и твърде добре разбирам, че и въпрос не може да става за този в 4:15, така че не започвай отново.

Едуард се усмихна.

— Наистина не ти предлагам да хванем влака в 4:15. Но ти предлагам да дойдеш в Ейнсуик, Мидж. Предлагам ти да дойдеш в Ейнсуик, ако можеш да ме изтърпиш.

Тя отправи изумен поглед към него над чашката с кафе и бавно я постави на масата като се опитваше да успокои треперещата си ръка.

— Какво искаш да кажеш всъщност, Едуард?

— Предлагам ти да се омъжиш за мен, Мидж. Вероятно предложението ми не е много романтично. Знам, че съм скучен и че не ме бива много-много. Но независимо, че не съм особено вълнуваща личност, ние се познаваме много отдавна а и Ейнсуик, мисля, че Ейнсуик ще компенсира. Смятам, че ще бъдеш щастлива в Ейнсуик, Мидж. Ще дойдеш ли?

Мидж преглътна един-два пъти, преди да отговори.

— Но аз мислех… Хенриета… — и спря.

Гласът на Едуард беше равен и безизразен:

— Да, три пъти предложих на Хенриета да се омъжи за мен. И трите пъти тя ми отказа. Хенриета много добре знае какво не иска.

След кратко мълчание Едуард продължи:

— Е, Мидж, скъпа какво ще кажеш?

Мидж вдигна поглед към него. Имаше нещо дяволито в гласа й. Тя рече:

— Изглежда толкова странно — да ти поднесат рая на тепсия и то тук, в Бъркли!

Лицето му светна. Един кратък момент ръката му остана върху нейната.

— Рай на тепсия — каза той. — Значи това изпитваш към Ейнсуик. О, Мидж, много се радвам.

Те потънаха в щастливо мълчание. Едуард плати сметката и добави, огромен бакшиш. Хората постепенно се разотиваха от ресторанта Мидж с усилие каза:

— Трябва да тръгваме. Мисля че ще е най-добре да се върна при мадам Алфреж. Все пак тя разчита на мен. Не мога да я зарежа ей така.

— Права си. Май ще трябва да се върнеш и да напуснеш или да й дадеш предизвестието си — нали така се нарича? Но повече няма да работиш там. Освен това мисля, че ще е по-добре първо да се отбием в един от онези магазини на Бонд Стрийт, където продават пръстени.

— Пръстени ли?

— Но така се прави, нали? Мидж се засмя.

В бижутерския магазин Мидж и Едуард се приведоха над пробляскващите в сумрака годежни пръстени, докато един дискретен продавач ги гледаше с умиление.

Едуард бутна настрани покритата с кадифе табличка и каза:

— Не, не смарагди.

Хенриета в зеления туиден костюм, Хенриета във вечерна рокля като китайски нефрит…

Мидж преглътна острата болка, която прониза сърцето й.

— Избери ми го ти — каза тя на Едуард.

Той се наведе над табличката. Извади един пръстен с диамант. Камъкът не беше много голям, но пък имаше превъзходен цвят и блясък.

— Този ми харесва.

Мидж кимна. Възхищаваше се на изискания му и непогрешим вкус. Сложи го на пръста си, докато Едуард и продавача се отдръпваха встрани.

Едуард написа чек за триста четиридесет и две лири и се върна усмихнат при Мидж.

Хайде да отидем и да си разчистим сметките с мадам Алфреж.