Агата Кристи
Имението Холоу (3)

ГЛАВА III

Джон Кристоу беше в кабинета си с предпоследната си пациентка за тази сутрин. Състрадателният му поглед я насърчаваше да излага обстойно своите оплаквания. От време на време й кимаше разбиращо с глава, задаваше въпроси, даваше препоръки. Приятна топлина обливаше страдалката. Доктор Кристоу беше наистина чудесен. Толкова загрижен и внимателен. Нужно е просто да поговориш с него и вече започваш да се чувствуваш по-добре.

Доктор Кристоу взе празна рецепта и започна да пише. По-добре да й даде нещо разслабително. Може би това ново американско лекарство — увито в целофан и приятно оцветено в бледо розово. Скъпо наистина и трудно се намира, защото не всеки аптекар се запасяваше с него. Вероятно щеше да й се наложи да прескочи до аптечката на Уордър Стрийт. Щеше да й се отрази добре — може би ще я освежи за един-два месеца, после ще измисли нещо друго. Нищо не можеше да направи за нея. Не можеше да й помогне, че е с разклатено здраве. Нямаше за какво да се хване. Не като при старата Грабтри…

Отегчителна сутрин. Добра от финансова гледна точка, но нищо друго. Господи, колко беше уморен! Уморен от болнави жени и техните оплаквания. Успокоителни, приспивателни — все едно и също. Понякога се чудеше дали изобщо си струва. Но винаги в такива случаи си припомняше болницата „Св. Кристофър“ или дългите редици болнични легла в отделението „Маргарет Расъл“ и беззъбата усмивка на мисис Грабтри.

Разбираха се добре двамата. Тя беше истински борец, не като отпуснатата дебелана от съседното легло. Тя беше на негова страна, искаше да живее, макар че един господ знаеше защо, като се има предвид бордея, в който живееше, съпруга, който пиеше и цял орляк палави деца. Трябваше да работи денонощно, да търка безкрайно много подове в безкрайно много канцеларии. Непрестанен черен труд и толкова малко радости! Но тя искаше да живее, радваше се на живота също като него. Тя не се наслаждаваше на евентуалните житейски радости, а на самия живот, на радостта да съществуваш. Нещо любопитно и трудно обяснимо. Помисли си, че трябва да поговори с Хенриета за това.

Изправи се, за да изпрати пациентката си до вратата. Изпроводи я с топло, окуражително ръкостискане. Гласът му също беше окуражаващ, изпълнен с искрен интерес и съчувствие. Тя напусна кабинета възродена и почти щастлива. Доктор Кристоу беше толкова внимателен!

Доктор Кристоу обаче я забрави веднага, щом вратата се затвори след нея. Той едва я беше забелязал, дори и когато беше пред него. Просто си беше свършил работата, съвсем автоматично. Но въпреки че тя почти не се беше докоснала до съзнанието му, той беше изразходвал сили. Това беше естествената реакция на лечителя и той усещаше в себе си празнотата на изчерпаната енергия.

„Господи, колко съм уморен“ — отново си помисли той.

Оставаше още само една пациентка, а след това го очакваше удоволствието от края на седмицата. Тази мисъл подобри настроението му. Позлатени листа, обагрени с червено и кафяво, мекият влажен аромат на есента, пътят надолу през гората, огньовете, Луси — това толкова удивително и чаровно създание — с нейния чудат и нестандартен ум. Не би заменил Хенри и Луси с никакви други домакини в Англия. А Холоу беше най-приятният дом, който знаеше. В неделя ще се разходи в гората с Хенриета. Ще се изкачат до билото, чак до самия хребет. Докато върви с Хенриета, ще забрави всички болни хора на света. Слава богу, помисли си той, че Хенриета никога не боледува.

Изведнъж му стана смешно: „Всъщност тя никога няма да ми каже!“

Оставаше още една пациентка. Трябваше да натисне звънеца на бюрото си, но, неизвестно защо, той отлагаше този момент. А вече беше закъснял. Горе обядът сигурно е готов. Герда и децата го очакват. Трябва да се размърда. Но той остана неподвижен. Толкова беше уморен, ужасно уморен.

Тази умора се беше настанила в него отскоро. Тя беше в основата на непрекъснато растящата му раздразнителност, която той съзнаваше много добре, но срещу която не можеше да направи нищо. Горката Герда, трябваше да се примирява с толкова много неща. Само да не беше толкова покорна — винаги готова да се признае за виновна, макар много често вината да беше негова! Имаше дни, в които всичко, което кажеше или направеше Герда, го дразнеше. Но дълбоко в себе си той знаеше, че най-силно го дразнят нейните добродетели. Причина за лошото му настроение бяха нейното търпение, самопожертвувателност и вечната й готовност да се подчинява на неговите желания. Тя никога не негодуваше от безпричинните му избухвания, никога не се опитваше на наложи своето мнение, нито да отстои своя позиция.

(„Добре де, нали затова се ожени за нея? От какво се оплакваш тогава? След онова лято в Сан Мигел…“)

Интересно наистина — всичко, което го дразнеше в Герда, той страстно копнееше да открие в Хенриета. Това, което го дразнеше в Хенриета (не, дразнеше не беше точната дума, Хенриета просто го ядосваше), това, което го ядосваше, беше непоколебимата й честност към него. А това бе толкова различно от отношението й към света като цяло. Веднъж й беше казал:

„Ти си най-големият лъжец, когото някога съм познавал.“

„Може би.“

„Готова си да говориш на хората само това, което искат да чуят.“

„Това винаги ми е изглеждало много по-важно.“

„По-важно, отколкото да кажеш истината?“

„Много повече.“

„Тогава защо, господи, не ме излъжеш поне веднъж?“

„Наистина ли го желаеш?“

„Да“

„Съжалявам, Джон, но не мога да го направя.“

„Предполагам, че много често знаеш какво искам да чуя.“

Хайде сега, не трябва да започва да мисли за Хенриета. Ще я види още този следобед. Това, което трябва да направи сега, е да се заеме с работата си. Да натисне звънеца и да прегледа тази проклета жена. Още едно болно същество! Частица истинско страдание и всичко останало — хипохондрия! А защо да не се радва на лошото си здраве, щом може да си плати за това? Тя беше пълната противоположност на мисис Грабтри.

Той продължаваше да седи неподвижно. Беше страшно уморен, струваше му се от векове. Цялото му същество беше изпълнено от едно желание.

Внезапно в съзнанието му изплува мисълта: „Искам да си отида у дома.“

Почти се вцепени от изненада. Откъде беше дошло това желание? И какво означаваше? Дом? Той никога не беше имал истински дом. Родителите му бяха живели колкото в Англия, толкова и в Индия и цял живот го бяха възпитавали разни лели и чичовци. Една неделя тук, една неделя там. Първият му постоянен дом беше тази къща на Харли Стрийт.

Това ли беше домът му? Той поклати глава. Не, не беше. Научният му интерес се пробуди. Какво означаваше този израз, така неочаквано нахлул в съзнанието му?

„Искам да си отида у дома.“

Трябваше да има нещо зад него.

Той притвори очи и се опита да стигне до същината му. Пред очите му изплува блестящата синева на Средиземно море, палмите и кактусите, усещаше прашния дъх на горещото лято и хладната ласка на водата Сан Мигел!

Това го стресна и обърка. От години не се беше сещал за Сан Мигел. Знаеше, че не иска да се върне там. Сан Мигел принадлежеше на миналото.

Оттогава бяха изминали дванадесет… четиринадесет… не, петнадесет години. Беше постъпил правилно! Решението му беше абсолютно правилно! Беше лудо влюбен във Вероника, но нищо нямаше да се получи. Вероника щеше да го обсеби целия. Тя беше пълен егоист и не го криеше. Вероника беше заграбила всичко, което искаше, но него не успя! Изплъзна й се. Лошо постъпи с нея. Чисто и просто я заряза! Но истината беше, че Вероника никога нямаше да му позволи да живее своя собствен живот. Тя виждаше Джон само като придатък към себе си.

Вероника беше безкрайно учудена, когато Джон отказа да замине с нея за Холивуд.

Беше му заявила с надменен тон: „Ако наистина държиш да бъдеш лекар, предполагам, че би могъл и там да получиш научна степен, въпреки че не е необходимо. Имаш от какво да живееш, а и аз ще получавам купища пари.“

На което той й бе отвърнал разпалено:

„Но аз държа на професията си и възнамерявам да работя с Радли.“

Неговият ентусиазиран младежки глас беше изпълнен със страхопочитание.

Вероника го бе погледнала с пренебрежение:

„Онова смешно и надуто старче?“

„Онова смешно и надуто старче — ядно й бе отвърнал Джон — е автор на един от най-ценните изследователски трудове върху болестта на Прат…“

Тя го бе прекъснала:

„На кого му пука за болестта на Прат?“

След това му бе говорила за прекрасния калифорнийски климат и за удоволствието да пътуваш по света. Накрая бе казала:

„Няма да ми хареса без теб. Желая те, Джон, имам нужда от теб.“

А след това той й бе направил (най-изумителното, според Вероника) предложение — да зареже Холивуд, да се оженят и да заживеят в Лондон.

Това я бе развеселило, но тя остана твърда. Обичала го, трябвало да се оженят и да заминат заедно за Холивуд. Тя нямаше никакви съмнения по отношение на красотата си и нейната сила.

Оставаше му само едно. Писа й и развали годежа. Беше страдал горчиво, но знаеше, че постъпва правилно. Върна се в Лондон и започна работа с Радли, а след една година се ожени за Герда, която по нищо не приличаше на Вероника.

Вратата се отвори и секретарката му, Берил Колинс, влезе.

— Мисис Фористър очаква да я приемете.

— Знам — кратко й отговори той.

— Помислих, че може да сте забравили.

Тя прекоси стаята и излезе от другата врата. Очите на Кристоу я последваха. Съвсем обикновено момиче, но изключително способна. Вече шест години не беше допуснала нито една грешка. Никога не беше я виждал забързана, смутена или разтревожена. Имаше черна коса, смугловато лице и упорита брадичка. Нейните ясни и сиви очи оглеждаха доктор Кристоу и останалия свят с неизменен безчувствен поглед.

Беше искал съвсем обикновена и делова секретарка и сега имаше съвсем обикновена и делова секретарка, но понякога Джон Кристоу изпитваше необяснимо огорчение. По всички правила на сцената и на литературата Берил трябваше да му бъде безнадеждно предана. Такова нещо обаче нямаше. Не съществуваше нито преданост, нито себеотрицание — Берил съвсем определено гледаше на него като на обикновен, грешен човек. На моменти се чудеше дали изобщо го харесва.

Веднъж я беше чул да говори по телефона с някаква приятелка:

„Не, дори ми се струва, че сега не е по-голям егоист, отколкото е бил преди. Може би само по-неразумен и по-невнимателен.“

Беше сигурен, че говори за него и тогава — цял ден се чувствува доста неловко.

Слепият възторг на Герда го дразнеше със същата сила, с която го дразнеше и хладното одобрение на Берил. „Всъщност мислеше си той, почти всичко ме дразни…“

Тук имаше нещо. Може би преумора? Не, това беше само извинение. Нарастващото нетърпение, тази нервна отпадналост — зад всичко това се криеше някакъв по-дълбок смисъл. Помисли си: „Така не може. Невъзможно е да продължавам по този начин. Но какво става с мен? Ако можех да се махна оттук…“

Ето го отново — сляпото желание да избяга. „Искам да си отида у дома!“

По дяволите, къщата на Харли Стрийт 404 беше неговият дом!

Мисис Фористър седеше отвън. Една досадна жена с прекалено много пари и прекалено много свободно време, което да посвещава на въображаемите си болки.

Преди време някой му беше казал: „Сигурно те уморяват тези богати пациенти с вечните си болести. Няма да е зле да отидеш при бедните, които се оплакват само когато наистина им има нещо.“ Той се беше усмихнал. Какви странни идеи имаха хората за бедните с главно „Б“. Трябваше да видят старата мисис Пиърсток как всяка седмица обикаля пет различни клиники и разнася шишенца с лекарства — мехлеми за гърба си, сиропи за кашлицата си, разслабителни. „Докторе, от четиринайсет години вземам от туй кафявото лекарство и само то ми помага. А миналата седмица младото докторче ми дава от бялото лекарство. За какво ми е? Нали трябва да се лекувам! Казвам ти, докторе, от четиринайсет години го вземам. Ако не, да взема малко течен парафин и от ония кафявите хапчета.“

Още чуваше гласа й — ясен и звънлив. Дори лекарствата, които непрекъснато гълташе, не можеха да я разболеят!

Всички бяха еднакви — и мисис Пиърсток от Тотнъм, и мисис Фористър от Парк Лейн Корт. Изслушваш ги и драскаш с писалката или по лъскава скъпа хартия или върху обикновените болнични бланки — според случая…

За бога, беше уморен от всичко това…

Синьо море, лек аромат на мимоза, горещ и прашен въздух…

Преди петнадесет години. За щастие, всичко беше свършило. Беше имал куража да сложи край.

Куража? — обади се някакъв глас в него. — Това ли наричаш кураж?

Беше постъпил разумно. Не беше лесно. По дяволите, болеше ужасно! Но той изтърпя всичко, откъсна се, върна се и се ожени за Герда. Имаше обикновена секретарка и обикновена жена. Нали това искаше? Беше се наситил на красота. Видя какво правеше Вероника с красотата си — беше наблюдавал ефекта й върху всички мъже, които бяха наоколо. След Вероника той искаше сигурност. Сигурността, предаността и спокойствието на обикновения живот. Всъщност беше пожелал Герда! Жена, която да приеме неговото разбиране за живота, неговите решения и да не му натрапва свои идеи…

А кой беше казал, че истинската трагедия в живота е, когато постигнеш всичко, за което си мечтал?

Той ядосано натисна звънеца на бюрото си.

Ще се занимае с мисис Фористър.

Мисис Фористър му отне около четвърт час. Още едни лесно спечелени пари. Още един път слуша, задава въпроси, успокоява, съчувствува, раздава от своята оздравителна енергия. И още един път написа рецепта за скъпо лекарство.

Болнавата невротичка, която влачеше нозе на влизане, напусна стаята с по-уверена стъпка и с усещането, че животът все пак може би си струва.

Джон Кристоу се облегна назад. Вече беше свободен да се качи горе при Герда и децата, свободен от болести и страдания за цели два дни.

Все още обаче беше в плен на това особено нежелание да се раздвижи и на странната апатия, която сковаваше волята му.

Беше толкова уморен… уморен… уморен…