Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (25)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hollow [=Murder after Hours], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 52 гласа)

Информация

Корекция
ira999 (2008)
Сканиране
Дарко

Издание:

Агата Кристи. Имението Холоу

Първо издание

Превод: Маргарита Найденова, 1992

Редактор: Васил Антонов

Книжно тяло и подвързия: ДФ „БАГАР“ — Ямбол

Корица: ДФ „Понтика принт“ — Бургас

Бургас, 1992

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА XII

— Два и половина — каза лейди Ангкател.

Тя седеше в салона заедно с Мидж и Едуард. Иззад затворената врата на кабинета на сър Хенри долитаха приглушени гласове. Там бяха Еркюл Поаро, сър Хенри и инспектор Грейндж.

Лейди Ангкател въздъхна:

— Знаеш ли, Мидж, продължавам да мисля, че някой трябва да се погрижи за обяда. Разбира се, изглежда доста безсърдечно да седнем около масата сякаш нищо не се е случило. Но в края на краищата мосю Поаро беше поканен на обяд и вероятно е гладен. А и надали той би се разстроил от смъртта на Джон Кристоу така, както ние. Не трябва да забравяме, че Хенри и Едуард сигурно са много гладни, след като прекараха цялата сутрин навън да стрелят.

Едуард Ангкател каза:

— Скъпа Луси, не се тревожи за мен.

— Едуард, винаги си бил толкова внимателен. Освен това и Дейвид е тук. Снощи забелязах, че добре си похапна. Струва ми, че интелектуалците винаги имат нужда от силна храна. Между другото, къде е Дейвид?

— Качи се в стаята си, като разбра какво се е случило — отговори Мидж.

— А, да, добре, много тактично от негова страна. Вероятно се е почувствувал неловко. Разбира се, каквото и да говорим, убийството е нещо много нелепо — разстройва прислугата и изважда цялата къща от релси. Ето, имахме патици за обяд, добре поне, че са вкусни и студени. Как мислиш, какво трябва да направим за Герда? Някакво студено плато? Или може би малко силен бульон?

„Луси наистина не е човешко същество!“ — помисли си Мидж и веднага я обзеха угризения. По-скоро Луси беше прекалено истински човек и това шокираше хората! Нима това не беше чистата и неукрасена истина — че хората преодоляваха всички катастрофи в живота си чрез тези съвсем обикновени делнични грижи? Луси чисто и просто изказваше мислите, които хората не искаха да си признаят. Все някой трябва да мисли за прислугата и да се тревожи за яденето. Човек дори усещаше глад. Тя самата беше гладна в момента! Чувствуваше се гладна и същевременно страшно отпаднала. Странно съчетание.

Освен това несъмнено всички се чувствуваха неловко и доста объркани, защото не знаеха как да се държат с една обикновена тиха жена, за която до вчера бяха говорили като за „бедната Герда“ и която, по всяка вероятност, в най-скоро време щеше да бъде изправена пред съда да отговаря за убийството на съпруга си.

„Такива работи се случват само на другите хора — отчаяно мислеше Мидж. — Те не могат да се случат на нас.“

Тя погледна към Едуард, който стоеше в другия край на стаята. „Не бива да се случват на хора като Едуард. Хора, които стоят толкова далеч от всякакво насилие.“ Намираше утеха в Едуард — той беше толкова тих, разумен, така мил и спокоен.

Гаджън влезе в стаята, внасяйки със себе си атмосфера на поверителност и заговори с подходящ за случая приглушен тон:

— Сервирах сандвичи и кафе в салона, милейди.

— О, благодаря ти, Гаджън!

— Гаджън наистина е чудесен — рече лейди Ангкател след като той напусна стаята — Не зная какво бих правила без него. Той винаги знае какво трябва да се направи. Няколко сандвича ще заместят обяда, като освен това в тях няма нищо безсърдечно, нали разбираш какво искам да кажа?

— О, Луси, недей, моля те.

Мидж усети, че по бузите й се стичат горещи сълза Лейди Ангкател я погледна изненадано и успокоително изрече:

— Бедничката. Твърде много ти се събра.

Едуард прекоси стаята седна до Мидж на дивана и я прегърна през раменете.

— Не се тревожи, мъничка Мидж — прошепна й той. Мидж зарови лице на рамото му и се разхлипа. Спомни си колко добър беше Едуард с нея, когато зайчето й беше умряло преди много години в Ейнсуик. Едуард внимателно каза:

— Това е от шока. Да й дам ли малко бренди, Луси?

— Върху шкафа в салона е. Не мисля, че… Тя млъкна щом Хенриета влезе в стаята Мидж се отдръпна от Едуард, но почувствува как той застина в напрежение. Мидж се запита какво ли изпитва Хенриета. Тя почти с нежелание погледна към братовчедката си, но не забеляза нищо. Ако изобщо можеше да се каже нещо за вида на Хенриета, то тя изглеждаше почти войнствено настроена. Беше пристъпила пъргаво в стаята с високо вдигната брадичка.

— А, ето те и теб, Хенриета — възкликна лейди Ангкател. — Тъкмо се чудех. Полицаите са с Хенри и мосю Поаро. Какво даде на Герда? Малко бренди или чай и аспирин?

— Глътка бренди и грейката.

— Съвсем правилно — одобри лейди Ангкател. — Точно така учат в курсовете за първа помощ. Имам предвид грейката за шока, не брендито. Напоследък пишат много против стимулиращите средства. Аз лично смятам, че това е модно увлечение. В Ейнсуик винаги давахме бренди срещу шок. Въпреки че, предполагам, при Герда не става дума точно за шок. Нямам представа как се чувствува жена, която е убила съпруга си. Човек не може лесно да си го представи, но сигурно не е шок. Имам предвид, че липсва изненадата.

Леденостуденият глас на Хенриета разсече настъпилата тишина.

— Защо всички вие сте толкова сигурни, че Герда е убила Джон?

Настъпи моментно мълчание и Мидж почти осезателно почувствува как атмосферата се раздвижва. Преминаваха вълни на объркване, напрежение и накрая — на изострена бдителност.

Лейди Ангкател безизразно каза:

— Изглеждаше очевидно. Или имаш друго предположение?

— Не ти ли струва възможно Герда да е отишла до басейна, да е видяла Джон и тъкмо да е вдигнала револвера, когато ние се появихме?

Отново настъпи тишина. След това лейди Ангкател попита:

— Така ли каза Герда?

— Да.

Това не беше просто потвърждение. В него имаше толкова сила, че прозвуча като изстрел.

Лейди Ангкател повдигна вежди и без всякаква връзка рече:

— В салона има сандвичи и кафе.

Тя почти ахна, когато през отворената врата се появи Герда и забързано започна да се извинява:

— Аз, аз наистина повече не можех да лежа. Толкова съм… толкова съм обезпокоена, направо ужасно.

Лейди Ангкател възкликна:

— Трябва да седнеш, трябва веднага да седнеш.

Тя вдигна Мидж от дивана и настани Герда на нейното място, като й подпъхна една възглавничка зад гърба.

Бедничката — рече лейди Ангкател.

Макар че произнесе думата с определен апломб, тя прозвуча напълно лишена от смисъл.

Едуард застана до прозореца и се загледа навън.

Герда прибра назад разбърканата си коса и заговори още по-притеснено и объркано.

— Аз… Аз наистина едва сега започвам да проумявам какво е станало. Досега не можех да приема, все още не съм в състояние да приема, че това е истина… че Джон е мъртъв.

Тя се разтрепери.

— Кой може да го е убил? Кой би могъл да убие Джон? Лейди Ангкател пое дълбоко дъх, но в този момент вратата на кабинета се отвори и тя рязко обърна глава. Появиха се сър Хенри и инспектор Грейндж — едър, набит мъж, чиито увиснали надолу мустаци му придаваха леко песимистичен вид.

— Това е съпругата ми, инспектор Грейндж.

Грейндж се поклони леко и каза:

— Лейди Ангкател, възможно ли е да разменя няколко думи с мисис Кристоу?

Лейди Ангкател посочи фигурата на дивана:

— Мисис Кристоу?

Герда нетърпеливо отговори:

— Да, аз съм мисис Кристоу.

— Мисис Кристоу, не бих желал да ви разстройвам, но а налага да ви задам няколко въпроса. Разбира се, ако предпочитате, можете първо да се обадите на адвоката си.

Сър Хенри се обади:

— Може би така е по-разумно, Герда.

Тя го прекъсна:

— Какъв адвокат? Защо? Откъде накъде адвокатът може да знае нещо за смъртта на Джон?

Инспектор Грейндж се покашля. Сър Хенри понечи д продължи, но Хенриета го изпревари:

— Инспекторът иска само да разбере какво се е случило тази сутрин.

Герда се обърна към него. Когато заговори, гласът й прозвуча смаяно.

— Това прилича на лош сън, не мога да повярвам. Аз… не мога дори да заплача. Просто нищо не чувствувам.

Грейндж рече успокоително:

— Това е от шока, мисис Кристоу.

— Да да, разбира се. Но всичко стана толкова внезапно. Излязох от къщата и тръгнах надолу по пътеката към плувния басейн…

— В колко часа, мисис Кристоу?

— Беше преди един, може би един без две минути. Знам, защото погледнах този часовник. И като стигнах там… там беше Джон, лежеше и имаше кръв на цимента…

— Чухте ли изстрел, мисис Кристоу?

— Да… не… всъщност не помня. Знаех, че сър Хенри и мистър Ангкател са навън и стрелят. Аз, аз само видях Джон…

— Да, мисис Кристоу?

— Джон и кръвта, и револвера… Вдигнах револвера…

— Защо?

— Моля?

— Защо вдигнахте револвера, мисис Кристоу?

— Аз… не знам.

— Не трябваше да го докосвате.

— Не трябваше ли? — Погледът на Герда блуждаеше празно. — Но аз го докоснах. Държах го в ръцете си.

Тя погледна ръцете си, сякаш револверът беше още в тях. Герда се обърна към инспектора. Гласът й прозвуча изтерзано:

— Кой може да е убил Джон? Няма човек на този свят, който би желал смъртта му. Джон беше… той беше най-добрият човек. Толкова мил, винаги се раздаваше на другите. Всички го обичаха инспекторе. Той беше прекрасен лекар. Беше най-добрият и най-милият съпруг. Трябва да е било нещастен случай. Трябва!

Тя посочи с ръка към стаята.

— Попитайте който и да е, инспекторе. Никой от тях не би пожелал смъртта на Джон.

В гласа й прозвуча отчаян зов. Инспектор Грейндж затвори бележника си.

— Благодаря ви, мисис Кристоу — изрече той с равен глас. — Засега това е всичко.

 

Еркюл Поаро и инспектор Грейндж тръгнаха заедно през кестеновата горичка към басейна. Трупът на Джон Кристоу беше вече фотографиран, измерен, описан и прегледан от полицейския лекар, а после отнесен в моргата. Еркюл Поаро си помисли, че сега басейнът изглеждаше странно невинен. Всичко, с изключение на Джон Кристоу, беше придобило неясни очертания. Дори в смъртта си той беше осезаемо истински. Сега плувният басейн не беше просто плувен басейн, а мястото, където беше лежал Джон Кристоу и животът му беше изтичал в изкуствено синята вода. Изкуствен. Поаро се хвана за думата. Точно така, във всичко имаше нещо изкуствено. Като че ли…

Към инспектора се приближи някакъв мъж с бански костюм.

— Ето револвера, сър — каза той.

Инспектор Грейндж внимателно пое револвера, от който се стичаше вода.

— Няма никаква надежда да открием отпечатъци от пръсти — отбеляза той. — Но за щастие това няма значение в нашия случай. Когато сте пристигнали, мисис Кристоу е държала револвера, нали така, мосю Поаро?

— Да.

— Следващото нещо, което трябва да направим, е да идентифицираме револвера — продължи инспекторът. — Предполагам, че сър Хенри няма да се затрудни. Вероятно го е взела от неговия кабинет.

Той хвърли един поглед на басейна.

— Нека да повторим още веднъж, за да бъде съвсем ясно. Долната пътека води до стопанството и лейди Ангкател е дошла оттам. Другите двама — мистър Едуард Ангкател и мис Савърнейк — са дошли откъм горичката, но поотделно. Той е дошъл по пътечката вляво, а тя — по тази вдясно, която води към голяма цветна леха над къщата. Но когато вие сте се приближавали, те са стояли двамата на отсрещния край на басейна.

— Да.

— А тази пътека край павилиона извежда на Подър Лейн. Добре, сега ще минем по нея.

Инспектор Грейндж продължи да говори, докато вървяха по пътеката. Гласът му не звучеше развълнувано, но той внушаваше компетентност и тих песимизъм.

— Никога не съм обичал подобни случаи — обясняваше той. — Миналата година имах един такъв, близо до Ашридж. Военен пенсионер, с добра кариера. Съпругата му — приятна и кротка, малко старомодна жена на шестдесет и пет години, с посивяла коса. Всъщност имаше много красива коса, на сребристи вълни. Отделяла много време за градинарство. Един ден влязла в стаята, взела револвера му, излязла и го застреляла. Просто така! Зад това се крият доста неща, разбира се, и човек трябва добре да се поразрови. Понякога измислят някоя глупава история за скитници. Ние, разбира се, се преструваме, че вярваме и си мълчим, докато разследваме случая, но добре знаем как стоят нещата.

— Искате да кажете — попита Поаро, — че според вас мисис Кристоу е застреляла съпруга си?

Грейндж го погледна изненадано.

— Защо, да не би вие да не мислите така? Поаро бавно изрече:

— Възможно е да е станало така, както казва тя.

Инспектор Грейндж сви рамене.

— Да възможно е. Но не ми звучи убедително. Освен това всички мислят, че тя го е убила! Те знаят нещо, което ние не знаем.

Той погледна спътника си с любопитство.

— Когато я видяхте там, вие също си помислихте, че тя го е направила нали?

Поаро притвори очи. Вървяха по пътеката… Гаджън направи крачка напред… Герда Кристоу стоеше над тялото на съпруга си с револвера и онзи празен поглед. Да същото каза и Грейндж — беше си помислил, че тя го е убила, или поне беше си помислил, че е трябвало да остане с такова впечатление.

Да, но това не беше същото.

Всичко беше нарочно инсценирано, като целта беше да го измамят. Дали Герда Кристоу приличаше на жена, която току-що е застреляла съпруга си? Точно това искаше да разбере инспектор Грейндж.

Еркюл Поаро се сепна от изненада, когато изведнъж осъзна, че макар през своята дълга практика да беше ставал свидетел на много насилия, той никога досега не се беше изправял очи в очи с жена, която току-що е убила съпруга си. Как би изглеждала една жена при подобни обстоятелства? Ликуваща, ужасена, доволна, слисана, невярваща, лишена от чувства?

Можеше да бъде всяко от тези състояния, реши Поаро.

Инспектор Грейндж продължаваше да говори. Поаро улови края на думите му.

— …да се установят всички факти, а за това обикновено помага прислугата.

— Мисис Кристоу ще се връща ли в Лондон?

— Да. Има две деца. Ще трябва дай разрешим да си отиде. Ние, разбира се, ще я наблюдаваме, без тя да знае. Има вид на доста глупава жена.

Поаро се питаше дали Герда разбира какво мислят полицията и Ангкателови за нея. Тя гледаше, като че ли нищо не проумява. Имаше вид на жена, чиито реакции са забавени и която е напълно слисана и сломена от смъртта на съпруга си.

Те излязоха на голямата алея.

Поаро спря до градинската врата.

Грейндж рече:

— Това ли е вашето местенце? Спретнато и уютно. Засега довиждане, мосю Поаро. Благодаря ви за съдействието. Ще се отбия по някое време и ще ви уведомя докъде сме стигнали.

Очите му обходиха алеята.

— Знаете ли кои са съседите ви? Да не би това да е вилата на нашата нова знаменитост?

— Мис Вероника Крей, актрисата. Мисля, че идва тук за почивните дни.

— Разбира се. Доувкотс. Много я харесах в „Дама на гърба на тигър“, но иначе е твърде интелектуална за моя вкус Предпочитам Хеди Ламар.

Той се обърна:

— Е, трябва да се залавям за работа. До скоро, мосю Поаро.

— Познавате ли това, сър Хенри? Инспектор Грейндж постави револвера на бюрото на сър Хенри и го погледна изпитателно.

— Мога ли да го взема? — ръката на сър Хенри се поколеба над револвера, докато задаваше въпроса.

Грейндж кимна.

— Бил е във водата и тя е заличила всички отпечатъци. Много жалко, ако мога да се изразя така, че мис Савърнейк го е изпуснала.

— Да, но всички бяхме страшно напрегнати в този момент. Жените лесно се объркват и… ъ-ъ-ъ… изтърват разни неща.

Инспектор Грейндж отново кимна и каза:

— Мис Савърнейк изглежда доста хладнокръвна и уравновесена млада дама.

Думите на инспектора не прозвучаха като намек, но нещо в тях стресна сър Хенри. Грейндж продължи:

Можете ли до го разпознаете, сър?

Сър Хенри взе револвера и внимателно го разгледа. Погледна номера и грижливо го сравни със списъка в малкия си кожен бележник. После затвори бележника си и с въздишка каза:

— Да, инспекторе, револверът е от моята колекция.

— Кога го видяхте за последен път?

— Вчера следобед. Упражнявахме се в стрелба в градината и това беше едно от оръжията които ползувахме.

— Кой стреляше с този револвер?

— Струва ми се, че всички стреляха поне по веднъж с него.

— Включително и мисис Кристоу?

— Включително и мисис Кристоу.

— А след като приключихте със стрелбата?

— Сложих го на мястото му. Ето тук.

Той издърпа чекмеджето на голямото бюро. То беше почти догоре пълно с оръжия.

— Имате доста солидна колекция, сър Хенри.

— Това ми е хоби от много години.

Инспектор Грейндж спря поглед върху бившия губернатор на Холоуинските острови. Изискан мъж с приятна външност, под чието командване би служил с удоволствие. Поне със сигурност би предпочел сър Хенри пред настоящия началник на полицията. Инспектор Грейндж нямаше добро мнение за началника на полицията в Уилдишр, дребнав деспот и блюдолизец. Мисълта му се върна към работата.

— Револверът не е бил зареден, когато сте го прибрали, нали, сър Хенри?

— Със сигурност не беше.

— А къде държите амунициите си?

— Тук.

Сър Хенри взе ключ от един рафт на библиотеката и отвори едно от долните чекмеджета на бюрото.

„Съвсем просто“ — помисли си Грейндж. — „Тази Кристоу е видяла къде държат ключа. Трябвало е само да влезе и да си свърши работата. Жените често полудяват от ревност.“ Можеше да се обзаложи на десет към едно, че беше ревност. Всичко щеше да се изясни, като приключи с обичайната процедура тук и се заеме с Харли Стрийт. Но нещата трябваше да си вървят по реда.

Той се изправи и каза:

— Благодаря ви, сър Хенри. Ще ви се обадя за предварителното следствие.