Уилям Гибсън
Периферни тела (8)

8.
Двойна измама

Освен ако не носеше някакъв карнавален шлем, изработен от кератотична кожа, Главният кръпкар нямаше шия, приличаше досущ на жабок и се радваше на два пениса.

— Да ти призлее — изкоментира Недъртън, но не очакваше отговор от Рейни.

Вероятно над два метра висок и с непропорционално дълги ръце, Главния пристигна върху прозрачен едноколесен велосипед, големите кухи спици на който бяха изработени като копия на костите на албатрос. Носеше опърпана балетна поличка от изпържени от ултравиолетовите лъчи пластмасови отпадъци, през чиито ронещи се букли се виждаше тъй наречената му, по думите на Рейни, „двойна патка“. По-горният и по-малкият от двата, ако изобщо беше пенис, стоеше еректирал, вероятно постоянно, и беше похлупен с нещо, което приличаше на шапка с козирка от груб сив рог. Другият, привидно по-обикновен, макар и прекалено голям, висеше отпуснат отдолу.

— Добре — заяви Рейни. — Всички сме на линия.

Между лещите на двата фийда Лоренцо изучаваше Дийдра в профил, обърната към петте сгъваеми стъпала на върха на перилата на мобито. Привела глава и с насочен надолу поглед, тя стоеше като в молитва или медитация.

— Какво прави тя? — попита Рейни.

— Визуализация.

— На какво?

— На себе си, предполагам.

— Струваше ми облог — намекна тя, — понеже се събра с нея. Сметнаха, че така ще стане. Аз казах, че няма да го направиш.

— Не продължи дълго.

— То е като лека бременност.

— По-скоро кратка.

В същия миг Дийдра вдигна брадичка и докосна почти разсеяно обезцветената емблема с американския флаг на десния си бицепс.

— Страхотен кадър! — зарадва се Рейни.

Дийдра се втурна по стъпалата и гладко се преметна през перилата.

Трети фийд ирисира на мястото между двата други, този снимаше отдолу.

— Микро. Пратихме няколко вчера — обясни Рейни, докато паракрилото на Дийдра се разгръщаше, червено и бяло, над острова. — Кръпкарите ни дадоха знак, че знаят за тях, но засега нищо не ги е изяло.

Недъртън плъзна отдясно наляво език по небцето си и заглуши телефона. Видя неоправеното легло.

— Тя как ти изглежда? — попита Рейни.

— Добре — отвърна той и се изправи.

Отиде до вертикално ориентирания ъглов прозорец. Деполяризира го. Погледна надолу към кръстовището, с напълно предсказуемата му липса на движение. Свободно от кристализирала сол, драма, атонална песен. От другата страна на „Блумсбъри Стрийт“ дълга метър богомолка в лъскаво, горско зелено и с жълти нашивки, се бе хванала за фасада от епохата на кралица Ана и извършваше дребни поправки. Някой хобист я управляваше телеприсъствено, предположи Уилф. Нещо, което можеше да се свърши по-лесно от невидим кошер асемблери.

— Тя наистина смяташе да го направи гола — възмути се Рейни — и покрита с татуировки.

— Не точно покрита. Виждал си миниатюри на предишните й кожи. На това му се вика „покрита“.

— Постарала съм се да не ми попадат пред очите, благодаря.

Недъртън докосна два пъти с език небцето си, с което върна фийдовете — ляв и десен — от съответните им ъгли в квадрата, и видя как шефът на кръпкарите и свитата му от единайсет души гледат нагоре, без да помръдват от местата си.

— Само ги виж — посочи.

— Наистина ги мразиш, нали?

— Че защо да не ги мразя? Само ги виж!

— Не се очаква да харесваме вида им. Канибализмът е проблем, ако слуховете са истина, но е факт, че те почистиха водното течение и при това срещу практически нулеви вложения на капитал от чиято и да е страна. А сега са притежатели на вероятно най-голямото парче рециклирана пластмаса в света. Което на мен ми звучи като образуване на „страна“, ако и да не е станало още държава.

Кръпкарите, с все скутерите и тротинетките си, се събраха в неравен кръг около техния шеф, който беше оставил едноколесния велосипед катурнат настрана в края на площада. Другите бяха толкова дребни, колкото повелителят им — едър; компактно отвратителни скици от груба сива плът. Носеха пластове парцали, посивели от слънце и сол. Целите бяха обхванати от модификации, разбира се. По-очевидно женските сред тях бяха шестгърди, с оголена плът, белязана не от татуировки, а от сложни, но безсмислени шарки, изразени чрез псевдоихтиотично олюспяване. Всичките имаха еднакви, голи, безпръсти, подобни на патъци стъпала. Парцалите им се е вееха на вятъра, на площада не помръдваше нищо друго.

На централния фийд Дийдра се рееше надолу, завъртя се по широка дъга, издигна се отново. Паракрилото изменяше ширината и профила си.

— Ето я, каца — изкоментира Рейни.

Дийдра се спусна ниско по протежение на най-широкия пресечен булевард, паракрилото морфираше вече ритмично, биеше спирачки като ускорено видео на медуза. Художничката почти не се препъна, когато стъпи на полимера и вдигна облачета сол.

Паракрилото я освободи, незабавно се сви и кацна на четири неочаквани крачета, но само за секунда. След това се прибра, отново опаковано, с логото отгоре. Никога не би паднало с логото надолу, както знаеше Недъртън. Още един кадър за милион долара. Фийдът от микрото спря.

На други две от камерите над площада, от противоположните му ъгли, се видя как Дийдра използва инерцията си да се затича и остана гордо изправена, когато нахлу в кръга от дребни фигури.

Главният кръпкар застърга с пети и се обърна. Очите му, разположени отстрани на голямата му, напълно човешка глава, се ококориха като драсканици, нарисувани от дете, после се изтриха.

— Това е то — каза Рейни.

Дийдра вдигна дясната си ръка в знак, който би могъл да мине или за приветствие, или свидетелство, че е дошла невъоръжена.

А с лявата, както забеляза Недъртън, започна да сваля ципа на гащеризона си. Той запецна на пет пръста под гърдите й.

— Кучка! — възмути се Рейни почти весело, а по лицето на Дийдра пролази едва забележима вълна концентриран гняв.

Главния посегна с лявата си ръка, която приличаше на част от спортно оборудване, изработено от петносана от сол сива кожа, и се вкопчи в дясната й китка. Вдигна художничката, артистично състарените й кубинки се разделиха с прозрачния под. Тя го ритна силно в отпуснатия корем, точно над парцаливата найлонова поличка, а от мястото на сблъсъка се вдигна сол.

Кръпкарят я придърпа към себе си, така че тя да увисне над увенчания му с рог псевдофалос. Дийдра прокара лявата си ръка по хълбока му, точно под ребрата. Сви пръсти, но хлабаво, опряла палец в сивата плът.

Главният потрепери за миг. Олюля се.

Художничката вдигна и двата си крака, опря подметки в корема му и бутна. Когато отдели юмрук, все едно вадеше ивица ален шивашки метър. Нокът. Дълъг колкото ръката й, когато най-сетне се показа целия. Кръвта на кръпкаря беше много ярка в този свят от сивота.

Той я пусна. Тя тупна по гръб, веднага се претърколи, нокътят — скъсен наполовина. Главният отвори огромната си паст, в която Недъртън видя само мрак, и рухна по лице.

Дийдра вече беше на крака, въртеше се бавно, а двата й палеца бяха удължени и леко извити, като левият лъщеше от кръвта на кръпкаря.

— Свръхзвукови — намеси се непознат глас във фийда на Рейни, безполов и напълно спокоен. — Входящ удар. Забавяне. Шокова вълна.

Досега Недъртън не беше чувал гръмотевици тук.

Шест безупречни, бели, изправени цилиндъра се появиха на абсолютно равни разстояния над и леко извън кръга от кръпкари, които бяха захвърлили колелата и скутерите си, и тъкмо правеха първите си крачки към Дийдра. Вертикална линия от тънки оранжеви игли затанцува нагоре-надолу по всеки от тях, и ги отблъсна и накъса на парчета, преди Недъртън дори да осъзнае какво става. Фийдовете на Лоренцо застинаха — на единия се виждаше съвършен, невъзможен, напълно черен силует на отрязана ръка, която почти изпълваше кадъра.

— Леле колко сме прецакани… — възкликна Рейни с пълно и детинско изумление.

Недъртън, който забеляза как мичикоидът на палубата на мобито се покрива с множество паешки очи и муцуни като разрези в мига, преди да се метне през перилата, можеше само да се съгласи.