Уилям Гибсън
Периферни тела (107)

107.
Малкото приятелче

Флин отвори очи.

— Малкото ти приятелче е тук — осведоми я Клоувис.

— Уилф?

— И други ли има?

— Къде е той?

— Гледа новините… — Сестрата вдигна короната от главата на Флин и я постави на нощното шкафче до леглото.

Флин се обърна настрани, седна полека, спусна крака през ръба. Преди малко стоеше с Лоубиър в кухнята на Лев и гледаше към градината. Имаше чувството, че още я вижда, стига да затвори очи. Стисна клепачи. Не я видя. Пак погледна.

— Добре ли си? — попита я Клоувис, присвила със съмнение очи.

— Объркана от смяната, вероятно — призна Флин. Стана. Сестрата очевидно бе готова да я подхване, ако падне. — Добре съм. Бъртън как е?

— Добре. Върна се да пишка, после — да хапне и да се хидратира. В „Уолтър Рийд“ са много доволни от него.

Флин отиде до креслото, където беше оставила колесарчето. Клоувис беше смъкнала телескопичната пръчка, на която се крепеше таблетът и бе облегнала своя на креслото, върху сгъната риза. Колесарчето гледаше Cilencia Loca — серията за спонтанното самозапалване при хората.

— Здрасти — поздрави го Флин. — Как е?

— Ох! — стресна се Недъртън. Сферичното тяло на колесарчето се завъртя на колелата си, наклони таблета и камерата си към нея. — Ей, уплаши ме! Все си представям, че тялото ми се запалва в наблюдателния купол на гобивагона! Това започна след новините и не можах да го сменя.

— Искаш ли да го догледаш? Втората половина е за гмуркането с акваланг от някогашния край на долен Манхатън.

— Не! Дойдох да гледам теб.

— Трябва да хапна. Ще те заведа в „Суши Барн“.

— Какво е това?

— Ресторантът на Хонг. В другия край на търговския център. Мадисън е пробил дупки дотам и е построи хамстерски лабиринт от единични чували… — Флин провери отражението си в огледалото с пластмасова рамка, което някой — вероятно Клоувис — бе залепил на синия брезент с аквамариново тиксо. — Тази корона ми прецаква прическата… — Седна на стола, остави колесарчето на пода и си обу маратонките. Машинката опъна таблета си, изстърга и се понесе по пода с люлееща се стойка.

— Стой тук — нареди Флин и се изправи. Отиде до него, вдигна го и се пъхна през един процеп.

— Това е странно — заключи Недъртън от другата страна. — Прилича на някаква примитивна игра.

— Отегчителна игра.

— Всичките са такива. За какво е?

— Ако ни нападнат, можем да минем оттук до „Суши Барн“ и да си поръчаме скариден специалитет.

— Какъв е смисълът на подобна постъпка?

— Мъжка работа е. Според мен идеята е на Лоубиър, но интерпретирана през мисленето на Бъртън и приятеля ми Мадисън.

— Кой е Мадисън?

Флин излезе през дупката в централната стена.

— Съпругът на приятелката ми, много е мил. Играе „Сухой Фланкърс“.

— А това какво е?

— Самолетен симулатор. Стари руски самолети. Лоубиър е Гриф.

Недъртън не продума нищо. Флин спря между стените с дебелина един чувал и вдигна колесарчето. То повтори:

— Тя е Гриф ли?

— Гриф. Той ще се превърне в нея. Е, не съвсем. Понеже това вече не е нейното минало и няма да бъде част от нейния живот, защото нищо такова не се е случвало, когато е била него… — Флин пак тръгна напред.

— Май ти просто приемаш всички тези странности.

— Ти си човекът, който живее в бъдещето, с наноботи, дето ядат хора, резервни тела, правителство, управлявано от крале и гангстери, и прочие. Ти приемаш всичко онова, нали?

— Не — отвърна Недъртън точно преди тя да се мушне в кухнята на Хонг. — Не го приемам. Мразя го.