Уилям Гибсън
Периферни тела (65)

65.
Задна врата към настоящето

„Фаб“-ът беше в единия край на търговския център, онзи по-близо до града, а „Суши Барн“ — в другия, като помежду им имаше три празни магазина. Този до „Фаб“-а се беше справял доста добре, когато на мода бяха малките пейнтбол роботчета. Съседният приютяваше маникюрист и екстеншъни за коса. Флин не си спомняше този между него и „Суши Барн“ в друго състояние, освен празен.

Бъртън спря колата под наем пред бившия минипейнтбол, чиито прозорци бяха налепени отвътре с лепкава сива пластмаса, започнала да се лющи по ъглите.

— Сега е наш — каза.

— Кой е наш?

— Магазинът — посочи той право напред.

— Нае ли го?

— Купих го.

— В смисъл?

— „Колдайрън“ го купи.

— Купили са магазина?

— Не, търговския център — обясни Бъртън. — Приключиха сделката тази сутрин.

— Какво ще рече „приключиха“?

— Наш е. Документите пристигат в момента.

Флин не беше сигурна дали е по-трудно да си представи, че притежават парите, нужни да купят центъра, или да си въобрази нуждата да го правят.

— За какво ни е?

— Мейкън се нуждае от място, където да сложи принтерите си, а ние — от помещение, подходящо за работа. Складът на Шейлин не ни побира. Тя вече продаде бизнеса си на „Колдайрън“…

— Какво е направила?

— Първо си поговори с теб, след това, като видя какво фабва Мейкън… Веднага влезе в играта. Ние пък не можем да въртим делата си от каравана край потока. Така че се окопаваме тук. Така ще отклоним напрежението и от мама.

— Предполагам, че й идва много — съгласи се Флин.

— Докарахме дронове и пристигат още. Карлос се занимава с тях. Така ще подобрим и положението покрай патърдията с адвокатите, които пристигат от Клантън с торби с кеш. Тяхното са все едно печатарски пари. Не можеш да ги туриш в банка, нито да платиш данък за тях, а и ни бръснат всеки път, когато перем някаква част. Ако работим за „Колдайрън САЩ“, инкорпорирана точно тук, ще получаваме заплата. Заплата и акции. Корпоративна щабквартира.

— И с какво се занимава „Колдайрън САЩ“?

— С недвижими имоти — отсече Бъртън, — поне към днешна дата. Адвокатите са ти приготвили документи за подпис.

— Какви адвокати?

— Нашите.

— Какви документи?

— Корпоративни щуротии. За покупката на търговския център. Договорът ти като ГДК на „Милагрос Колдайрън САЩ“.

— Да ги нямаме такива. Какво е ГДК?

— Главен директор по комуникациите. Такава си. Просто не си подписала още.

— Кой го е решил? Не и аз.

— Лондон. Аш ми съобщи, когато бях горе при тях.

— А ти какъв си, ако аз съм ДК?

— ИД — заяви Бъртън.

— Знаеш ли колко глупаво звучи?

— Говори с Аш. Ти си ГДК, комуникирай с нея.

— Че ние не се справяме много добре и с комуникацията помежду си, Бъртън! — възкликна Флин. — Все се съгласяваш с разни неща, без дори да ме попиташ.

— Всичко става толкова бързо… — призна той.

Тарантулата на Конър нахлу с ръмжене в празния паркинг, наби спирачки до тях и продължи да кашля смрад на пържено пиле, докато той не угаси двигателя. Флин погледна надолу и го видя да се хили към нея.

— В какво са го сложили? — попита Бъртън.

— Кръстоска между балетист и касапски сатър — обясни тя, а Конър присви очи срещу нея. — Чучело за бойни изкуства.

— Обзалагам се, че си пада по него — ухили се брат й.

— Прекалено даже. — Флин отвори вратата от своята страна. Бъртън се измъкна на свой ред и заобиколи колата.

Конър извъртя глава, за да види момичето.

— Да се връщаме там, където имам всички пръсти — настоя той.

Тя го чукна с кокалчета по темето на бръснатата глава.

— Недей забравя кой те качи там горе. Брат ми се е разшвъкал самостоятелно. Мисли си, че е организирал стартъп, че и директор се писал. Не бъди като него!

— Пръстета, краци и прочие, само това искам! Донесох си катетъра. В запечатано пликче отзад в триколката.

— Много възбуждащо, няма що!

Бъртън се захвана да разкопчае Конър.

— Дами и господа — обади се Мейкън, щом отвори голата сива стъклена врата отвътре, — добре дошли в нашето северноамериканско седалище и щаб!

Той беше издокаран със синя делова риза, с раирана вратовръзка, предимно черна. Копчетата бяха закопчани догоре, но изгладеният ръб не беше загащен в надупчените му стари дънки.

— Явно не е Петък на небрежното облекло — възкликна Флин, като видя зад Бъртън и Шейлин, с тъмносин костюм с пола, с все тъй тупирана коса, но изненадващо готова за ден в офиса.

— Здрасти, Шейлин! — поздрави Бъртън. Наведе се и вдигна Конър все едно е десетгодишно хлапе, което не може да ходи. Приятелят му преметна лявата си ръка — единствената що-годе цяла — през врата му, явно привикнал с упражнението.

— Конър! — поздрави Шейлин. — Как си, а?

Изглеждаше различно, но Флин не беше сигурна в какво точно.

— Държа се — отвърна Конър и използва изкривената си ръка да се придърпа до положение, от което да може да лепне влажна целувка на бузата на Бъртън.

— Ей сега ще изтърся един задник на асфалта — обеща носачът му, все едно си говореше под нос.

— Нека се скрием от погледа на обществеността — предложи Конър. Мейкън отстъпи от вратата. Бъртън внесе „ранения боец“ вътре, Флин вървеше зад тях. Следваше ги Шейлин, която затвори вратата. Озоваха се в цяло голямо помещение, озарено от новички работни лампи на чисти жълти кабели. Миришеше на застояло. Стените бяха облицовани с гипсокартон и напляскани наслуки с боя, по която личеше къде са били преди стелажите и преградите. Някой беше прорязал врата — на практика груба дупка с подходящи размери — от склада на „Фаб“-а насам. Откъм „Фаб“-а помещението беше покрито със син линолеум. Няколко нови електрически триона лежаха на пода до отвора.

Малко по-назад бяха наредени три нови болнични легла, частично извадени от фабричната им опаковка с балончета, с още голи бели матраци и три стойки за венозно вливане, плюс много кутии от бял стиропор, наредени на кули с височина до главата на Флин.

— Какво е всичкото това? — попита тя.

— Аш ми казва какво ще ни трябва, аз го поръчвам — обясни Мейкън.

— Изглежда все едно правим болнично отделение. Но като за болница, насмърдява.

— Извикали сме водопроводчик да се погрижи — обади се Шейлин. — Електрическата инсталация е готова за работа, а момчетата от минипейнтбола са наслагали камара контакти. Ще се постараем да почистим тук, покрай всички останали начинания, с които сме се захванали.

— Тези легла са за нас — обърна се Флин към брат си. — Връщаме се заедно, нали?

— Конър първи — отвърна Бъртън, занесе войника до най-близкото легло и го сложи на него.

— Тъкмо свърших да му печатам нов телефон — обясни Мейкън. — Същия като твоя, Флин. Аш иска той да се аклиматизира повече, да тренира много. Могат да му пускат тренировъчни упражнения чрез облачното ИИ на периферника.

Флин погледна техничаря.

— Струваш ми се доста надобрял на положението горе.

— Най-важната част от работата — отвърна Мейкън, — както и повечето подробности, си имат специфичен смисъл, но после се натъкваш на нещо невъзможно на вид или просто напълно погрешно, и Аш или го обяснява, или ти казва да не му обръщаш внимание…

Флин погледна пак Бъртън и Шейлин, които си говореха. Не чуваше репликите им, но й се струваше, че чувствата на приятелката й към брат й са изчезнали.

— Продала им е „Фаб“-а? — попита тя Мейкън.

— Да — отвърна той. — Не знам какво е получила в замяна, но са й привлекли цялото внимание. Което е хубаво, понеже съм прекалено зает да се боря със закъсняващи поръчки, а тя все едно за това е родена.

— И се разбират с Бъртън?

— Чудесно при това.

— Хич не се сработваха — увери го Флин. — Само допреди ден-два.

— Знам — отвърна Мейкън. — Но преди тя успяваше да храни себе си и куп народ из града с бизнес, който не е на „Хефти“, без да печата дроги и поне отчасти с нешашмави поръчки. В това отношение, бих казал, не се е променила много. Просто е по-фокусирана.

— Не бих очаквала да преодолее чувствата си към Бъртън.

— Онова, което се променя — отвърна Мейкън, — е икономическото положение… — Изражението на лицето му й напомни как ходеха заедно на „Граждански науки“, когато още учеше в последните класове в гимназията. Той беше единственият, който наистина схващаше положението. Тя си го спомни как седи с изправен гръб и обяснява уроците на всички. Със същото изражение.

— Как по-точно?

— Икономиката. Бива макро и микро. Тук наоколо нивото е микро. Пикет вече не е най-голямата пачка в окръга… — Той вдигна вежди. — В макромащаб обаче нещата са мегастранни. Пазарите навсякъде са много кьопави, всички са на нож, „Баджър“ трещи денонощно, слуховете са лудешки. И то откакто Бъртън се върна от Дейвисвил. Това сме ние, ние го предизвикваме. Ние и те.

— Те? — Тя си припомни колко добър математик беше той, по-добър от всички останали, но след това завършиха и Мейкън имаше семейство, за което да се грижи, така че за него колежът не беше вариант. При все това беше един от най-умните познати на Флин и страшно го биваше да те кара да го забравяш.

— Аш ми спомена, че горе при тях има още някой, който може да влиза тук долу. Знаеш ли за това?

Флин кимна.

— Наема разни хора, за да ни убие.

— Аха. Аш казва, че в момента на пазара има две изражения на субсекундни екстремни явления. Ние и те. Нали знаеш какво са субсекундните финансови простотии?

— Не.

— На пазара е пълно с хищни търговски алгоритми. Еволюирали са да ловуват в глутници. Аш има хора с инструменти, способни да се възползват от тези глутници, за да добият предимство за „Колдайрън“; няма по-яки. Но онзи, дето е там горе със собствена задна вратичка към настоящето, има същите инструменти или поне приблизително същите.

— Което какво ще рече?

— Според мен е като невидима световна война с двама участници, но икономическа. Поне засега.

— Мейкън, скъпи — повика го от болничното си легло Конър, увенчан с корона от накъсани опаковки с мехурчета, — донеси на ранения боец неговия катетър! Отзад в триколката ми е. Не бих искал някой идиот да го открадне!

— А може и аз да съм се побъркал — заключи Мейкън и се обърна да излезе.

Флин отиде чак до дъното на помещението, зад леглата и стойките за венозни системи, и спря там, зазяпана към преградените, немити прозорци с мръсни паяжини по ъглите, от които висяха мъртви мухи и паешки яйца. Представи си как зад гърба й дечица играят пейнтбол с малките си роботчета и танкове в големия пясъчник, който запълваше цялото свободно пространство. Струваше й се като да е било преди милион години. Сега и няколко дни бяха цяла вечност. Тя си представи как паешките яйца се излюпват, а от тях излиза нещо по-различно от паяци, нямаше представа какво.

— Хищни алгоритми — каза на глас.

— Какво е това? — попита Конър.

— Идея си нямам — отвърна тя.