Уилям Гибсън
Периферни тела (25)

25.
Кайдекс

Между завесите на спалнята си Флин видя Бъртън да завива зад ъгъла на къщата — крачеше бързо под яркото слънце и люлееше дръжката на томахавката. Държеше я, все едно главата беше т-образен връх на щека за ходене, което означаваше, че остриетата й са натикани в миниканията от кайдекс, изработена от него или някой от останалите. Шиенето на термопластични кании и кобури им беше хоби, нещо като макраме или плетене. Леон ги закачаше на тема медали за постижения.

Пред предната врата чакаше един от онези големи, ретро на вид руски мотоциклети, лъскав и червен, с прилягащ му кош. Шофьорът и пътникът носеха обли черни каски. В коша, както видя Флин, се возеше Леон — не можеше да се сбърка якето му.

Пак беше проспала всичко. Не си спомняше да е сънувала. Ъгълът на слънцето подсказваше, че е ранен следобед. Когато Бъртън приближи червения мотор, Леон си свали шлема, но остана в коша. Извади нещо от джоба на якето, подаде го на ветерана, който го погледна, после го прибра в своя заден джоб.

Флин се отдръпна от пердето, сложи си халата за баня и си приготви дрехи за след душа.

Първо обаче трябваше да каже на Бъртън за Конър. Тръгна към долния етаж по халат и джапанки, с намотани под мишница дрехи вместо кърпа. Чу руския мотор да потегля.

Бъртън стоеше на верандата. Флин забеляза, че калъфът на томахавката е с цвета на плът, като ортопедичните протези. Всичките му приятели предпочитаха този оттенък, черното се смяташе за твърде официално. Пък и, ако някой види този ортопедичен оттенък под ръба на ризата ти, ще си помисли, че си претърпял операция.

— Да си виждал Конър напоследък? — попита тя брат си.

— Не. Но току-що се чухме.

— За какво?

— Да проверя дали иска да помогне.

— Видях го снощи — уточни Флин, — на паркинга на „Джимис“. Хич не се държеше добре. Май беше на път да причини нещо лошо на няколко футболистчета. Право пред очите на всички.

— Трябва ми някой да следи пътищата нощно време. Той ще изпълнява съвестно такава задача. Направо му се гади от скука.

— А какво е онова на багажника на триколката? — попита Флин.

— Сигурно въздушна пушка.

— Не трябва ли някой да се опитва да му помогне, ако е мръднал чак толкова?

— Далеч по-малко хахав е, отколкото му се полага при тези обстоятелства. А и знаеш, че се старая. Администрацията за ветераните няма да си мръдне пръста.

— Изкара ми акъла!

— Никога не би те наранил.

— За него се уплаших. За какво намина Леон?

— За това. — Бъртън извади от задния си джоб билет от щатската лотария, нов и твърд.

От размазаната холограма на лепенката в тях се взираше Леон, отляво на сканирания отпечатък от ретината.

— Още малко и генома му ще сложат! — потресе се Флин. От доста време не беше виждала лотариен билет, понеже майка й беше научила и двама им да не плащат, както го наричаше, данък глупост. — Смяташ ли, че ще спечели десет милиона?

— Не е толкова голяма сума, но ако стане, значи сме набарали нещо интересно.

— Нямаше те снощи, след като говорих с „Милагрос Колдайрън“.

— Карлос имаше нужда от малко помощ за затягане на възела. С кого говори?

— Не бяха двамата, с които си бил на телефона ти. Казва се Недъртън. Твърди, че бил от отдел „Човешки ресурси“.

— И?

— Искаше да чуе какво е станало. Казах му същото, което и на теб.

— И?

— Заяви, че щели да поддържат връзка. Бъртън?

— Аха.

— Ако това е игра, защо някой ще иска да те убие само защото си видял нещо да става наужким?

— Игрите са скъпо вложение, струва доста да ги направиш. Нашето е някаква бета-версия. И държат цялата щуротия в тайна…

— Нищо толкова специално нямаше в нея — възрази Флин. — В много игри има една камара по-грозни убийства… — каза тя, макар да не беше чак толкова сигурна в думите си.

— Не знаем какво, по тяхно мнение, е специално във видяното от теб.

— Добре — съгласи се тя и му върна билета. — Ще си взема душ.

Върна се в къщата, мина през кухнята и отиде в банята.

Тъкмо си сваляше халата, когато телефонът забръмча на китката й.

— Здрасти — поздрави Флин.

— Мейкън е. Как я караш?

— Добре. А ти?

— Шейлин каза, че си ме търсила. Надявам се не е от гледната точка на недоволен клиент.

Не й прозвуча особено притеснен.

— По-скоро е за техническа консултация, но ще трябва да почака да се видим.

— Тъкмо в момента провеждам едно събранийце, както се оказа, в снекбарчето. Разполагаме със страхотните свински хапки на „Хефти“. На практика с всички видове.

— Конфиденциално е.

— Абсолютно.

— Ще дойда с колелото. Не си тръгвай.

— Както кажеш.

Флин се изкъпа, след това навлече дънките, които беше носила предишния ден, в комплект със свободна сива тениска. Остави халата, кърпата и джапанките на полицата отвън. Тръгна покрай къщата към колелото.

Не видя никой от хората на Бъртън, но предположи, че се навъртат наоколо, просто са се устроили по-удобно. Дроновете също би трябвало да летят. Тези работи не й се струваха особено реални. Нито пък лъскавият билет с холограмата на Леон и отпечатъка от ретина на него. Може би Конър не беше единственият мръднал, помисли си тя.

Отключи колелото си, забеляза, че Леон е успял някак си да не изхаби съвсем батерията и завъртя педалите сред уханието на крайпътните борове в топлия следобед.

Беше изминала около една трета от пътя по „Портър“, когато тарантулата я подмина в противоположна посока, с виещ двигател и твърде бързо, за да успее Флин да зърне Конър.

Тя продължи напред през мириса на пържено пиле, докато облакът от газове не се разсея и разпръсна, и четирийсет и пет минути по-късно заключваше колелото си пред „Хефти Март“.

Мейкън разполагаше със собствена маса в снекбара, най-далечната от гишето на касата. Имаше я благодарение на задачата да отстранява проблеми за местната управа, да се справя с неща, с които щабът на веригата в Делхи не успяваше. Когато отчитането на инвентара тръгнеше на зле или алармите за крадци се скапеха, Мейкън можеше да ги поправи на място. Не беше на заплата, но част от сделката се явяваше възможността да използва масата в дъното на снекбара като кабинет, с отворена сметка за храни и напитки.

Той отказваше да прави каквото и да е, за когото и да е, ако имаше връзка с печатането на дроги, което не беше присъщо за човек в неговата област на дейност. Правеше положението му малко проблематично, когато хората, които печатаха дроги, имаха нужда от поправки на едно-друго, но пък го улесняваше от определена гледна точка. Помощник-шериф Томи Константайн, по мнението на Флин най-близкото до привлекателен ерген, с което градчето разполагаше, й беше казал, че шерифската служба се обажда на Мейкън, ако не успяват да си оправят лайната другояче.

Снекбарът ухаеше на хапки, от свинските. Пилешките не миришеха толкова силно, може би защото им липсваше традиционната червена боя. Мейкън беше наченал ново плато точно преди приближаването на Флин към масата му. Седеше с гръб към стената, както винаги, а отляво Едуард се взираше в нещо, което не присъстваше физически.

Едуард имаше визове и в двете очи, по мнението на Флин — за стереоскопично зрение, и върху двете беше нахлузил люлякова сатенена маска за спане, за да блокира светлината. Носеше чифт прилепнали яркооранжеви ръкавици, целите нашарени с нещо като египетски драскулки. Флин почти различаваше очертанията на онова, върху което работеше той, но — разбира се — не можеше, понеже то не се намираше тук. Би могло да е в кабинета на управителя на горния етаж или ако ще и в Делхи, но Едуард го виждаше и управляваше чифт пластмасови ръце, с които го държеше, където и да се намираше то.

— Здрасти — вдигна поглед от хапките си Мейкън.

Флин поздрави на свой ред и си придърпа стол. Те изглеждаха като направени от веществото, с което Бъртън си беше покрил отвътре караваната, само че не толкова гъвкаво.

Едуард се намръщи, внимателно постави невидимия предмет на една педя над плота на масата и посегна да вдигне маската за спане на челото си. Погледна към гостенката през сребърната паяжина на двата виза и се ухили. Усмивката от неговата уста значеше много.

— Хапка? — предложи Мейкън.

— Не, благодаря — отказа Флин.

— Пресни са!

— Да, идват чак от Китай!

— Никой не отглежда свински хапки, сочни като китайските. — Мейкън, чиято кожа беше по-светла от тази на Едуард и малко луничава, имаше наистина прекрасни очи, с нашарени със зелени петънца кафяви ириси. Лявото в момента беше скрито зад виза му.

— Телефонът се запъва, а?

— Не ви ли притесняват тези дреболии? — попита Флин, имайки предвид визовете. — Всичко виждат.

— С нашите сме си поиграли много старателно — увери я той. — Виж, когато ги вадиш от кутията, имаш право да се притесняваш.

— Телефонът не се е запъвал — каза тя, наясно, че Мейкън прекрасно го знае. — Работата е там, че Вътрешните държаха Бъртън на стадиона на „Дейвисвил Хай“ за да не пребие Лука 4:5.

— Съжалявам да го чуя — въздъхна той. — Изобщо ли не е успял да ги набие?

— Само колкото да го приберат „за негово добро“. Така че му задържаха телефона временно. Притеснява ме да не са се заинтересували от моя, докато неговият е бил при тях.

— В този случай — каза Мейкън, — щяха да проверят и моя. С брат ти до голяма степен сме в един бизнес.

— А можеш ли да познаеш, ако го проверят?

— Може би. Някакъв отегчен тип от Вътрешните, седнал в голям бял камион, който търси порно… това сигурно ще забележа. Честно казано, ако го бяха направили, щях да знам. Но някакъв паноптичен копелдашки федерален ИИ? Мамка му, ако го усетя.

— Биха ли забелязали, че телефонът ми е шашмав?

— Биха могли — намеси се Едуард, — но за целта ИИ-то би трябвало да те търси активно, наистина специално да иска да знае повече за моделите на определени хора.

— Всъщност — поправи го Мейкън, — свършили сме ти хубава работа. Производителят в Китай още не е забелязал нашите.

— Поне доколкото знаем — обясни Едуард.

— Така е — съгласи се Мейкън, — но обикновено чуваме, когато забележат.

— С други думи, не знаеш?

— С други думи — не. Но ти давам разрешение да не се притесняваш по въпроса. Безплатно.

— Напоследък да си вършил услуги на Конър Пенски?

Двамата техници се спогледаха. Едуард свали маската над своите визове и пак взе нещото, което се не намираше тук. Обърна го. Побутна го с облечения си в оранжево и черно показалец.

— За каква услуга по-точно си мислиш? — попита Мейкън.

— Бях в „Джимис“ снощи. Търсех те.

— Съжалявам, че сме се разминали.

— Конър се появи и се забърка с някакви гимназиални идиоти. Имаше нещо отзад на триколката.

— Жълта панделка?

— Нещо като роботизиран змийски гръбнак? Вързано към джаджа с вид на монокъл.

— Не сме му го фабвали — увери я Мейкън. — Смъкнал го е от ибей. Законно е. Само го снабдихме със серво интерфейса и хидравликата.

— А какво има на края на устройството?

— Не сме известени за нищо странно — заяви печатарят. — Просто допълнителна ръка.

— Може да си докара наистина сериозни неприятности. Наясно си, нали?

Мейкън кимна.

— Конър… той е убедително копеле, нали знаеш? Трудно му се отказва. Тази триколка и джаджите, друго не му е останало.

— Това, а също и дрогата и пиенето. Ако бяха само триколката и някои играчки, нямаше да е толкова зле.

Мейкън тъжно погледна Флин и обясни:

— Накрая има малък манипулатор. Като този, който използва Едуард, но с по-малка степен на свобода.

— Мейкън, виждала съм те да правиш оръжия.

Той поклати глава:

— Не и за него, Флин. В никой случай.

— Въпреки това може да си намери.

— Е, то и на разходка в този град, където и да се спънеш, ще паднеш върху фабнато оръжие. Не е като да са трудни за придобиване. Ако гледам да стоя настрани от Конър, то джаджите му спират да работят, сетне АВ не могат му ги оправи, та качеството му на живот пада и то — бързо. Ако пък не стоя настрани и му държим боклуците в движение, той ми се хили и ме моли за работи, дето знае, че не бива да има. Честно ти казвам, много е трудно. Разбираш ли ме?

— Бъртън може би ще го наеме.

— Харесвам брат ти, Флин. Също и теб. Сигурна ли си, че не искаш порция хапки? — Мейкън се ухили.

— Ще се въздържа. Благодаря за тех-поддръжката! — Тя се изправи. — До нови срещи, Едуард.

Лавандуловата маска за спане кимна.

— Подобно, Флин.

Тя излезе и отключи колелото си.

Над паркинга се мотаеше рекламен дирижабъл, преструваше се, че просто представя виз за следващия сезон. Но уголеменото, снимано отблизо око зад виза на транспаранта само подсилваше усещането, че следи всички, което, разбира се, си беше самата истина.