Уилям Гибсън
Периферни тела (42)

42.
Езикът на тялото

Флин напълно бе променила езика на тялото на периферничката, осъзна Недъртън, щом Аш я насочи към него. Обитавано, лицето на куклата ставаше не като нейно, но все пак нейното.

Той се хвана, че отстъпва по коридора, широк едва колкото да минеш, без да се извръщаш, и назад от онази най-малка от кабините на гобивагона. Не искаше да я изпуска от поглед заради чувство, което поне отчасти му напомняше ужас, просто не можеше да й обърне гръб.

По-рано Аш му беше обяснила, че когато са под контрола на ИИ, периферниците изглеждат човеци заради лицата си, програмирани постоянно да сменят микроизражения, да не остават никога напълно неподвижни. В отсъствието на този ефект, каза тя, те се превръщат в изумително обезпокоителни вещи. Флин сега осигуряваше на периферничката собствените си микроизражения, със съвсем различен ефект.

— Всичко е наред — чу се Недъртън да казва, макар че не беше сигурен дали говори на себе си. Случващото се беше много по-странно от очакванията му, като някакво немислимо рождение или възвисяване.

Той отстъпи в уханието на цветята на Аш. Тя беше накарала Осиан да махне мониторите на дядото на Лев, понеже ги прецени за ненужни, неспособни да се „слеят“ с пространството, така че цветята се намираха в онзи край на бюрото, най-близък до двете компактни кресла, които беше вдигнала от скрити отвори в пода. На Недъртън му напомняха за седалките в колата на Лоубиър, но по-елегантни, неизползвани.

— За теб са — посочи цветята Аш. — Не можем да ти предложим нищо за ядене или пиене.

— Направо умирам от глад — отвърна Флин с нейния собствен акцент, но с глас, различен от спомена на Недъртън. Погледна към Аш. — Не съм? Аз…

— Автономно припокриване — обясни Аш. — Това е гладът на собственото ти тяло. Периферното ти не го изпитва. То не се храни, нито има храносмилателна система. Можеш ли да ги подушиш — цветята, имам предвид?

Флин кимна.

— Цветовете по-нормални ли са?

Тя се поколеба. Пое си два пъти дълбоко и бавно дъх.

— Преди бяха болезнено ярки. Сега не. Потя се.

— Задействала си адреналиновата система. Следващите пъти преходът няма да ти се струва така обезпокоителен. Нямаше как да смекчим нещата за теб като потребител за първи път, освен да те настаним удобно, със затворени очи и празен стомах.

Флин се завъртя полека, за да разгледа стаята.

— Тук те видях — каза на Недъртън. — Изглеждаше все така джиджано, но си мислех, че е по-голямо. Къде е атриумът?

— На друго място. Седни, моля.

Тя пренебрегна молбата му и вместо това отиде до прозореца. Двамата с Аш бяха спорили дали да спуснат щорите или не. Накрая техничарката нареди на Осиан да отиде в нейната работилница в ъгъла на гаража и да остави щорите вдигнати. При липсата на движение в гаража, арките бяха избледнели до едва доловимо сияние. Флин се наведе леко и надзърна навън, поради което най-близката арка долови движението й и запулсира леко в зелено.

— Паркинг? — Тя сигурно беше видяла колите на Лев. — Ние в каравана ли сме?

— В какво? — не я разбра Недъртън.

— Кемпер. Подвижна къща на колела… — Тя завъртя глава в опит да види още нещо. — Офисът ти се намира в каравана?

— Да. — Не беше сигурен как ще понесе тя вестта.

— Дойдох тук от каравана — обясни Флин.

Резюме на кратко промоционално клипче, спомни си той.

— Моля?

— Кемпер — повтори Аш. — Моля ви седнете, и двамата. Ще се постараем да отговорим на въпросите ти, Флин… — Тя седна и така остави на момичето стола най-близо до цветята.

Недъртън също се разположи зад орнаментираното със злато бюро, изпълнен със съжаления за гангстерската му помпозност.

Флин погледна за последно през прозореца, като се почесваше отзад по врата — нещо, което той не можеше да си представи периферното тяло да прави под управление на ИИ, след това се отправи към свободния стол. Сви се на него, стъпи на ръба, прибра колене към гърдите си и ги разпери леко. Наведе се напред, вдигна ръце и огледа внимателно ноктите, след това поклати глава. Погледна към домакина си и отпусна ръце.

— Навремето играех в една игра — обясни, — за човек, въшлив с пари. Правех го, понеже парите ми трябваха. Онзи, срещу когото играех, се оказа пълен боклук, но просто по случайност, нали се сещаш. И на двамата не им трябваха пари. Не както на нас. Беше им хоби. Богати мръсници. Обзалагаха се кой ще спечели… — Тя се взираше в Уилф.

Повратливият му ум и верните механизми на убедителната реч, незнайно защо, работеха безшумно и не намираха никаква опора.

— Казахте, че не сте печатари на дрога — тя погледна към Аш. — Че сте охрана за игра. Но ако това е игра, защо някой ще праща онези типове да ни убиват? Не просто Бъртън, а всички ни. И майка ми… — Тя пак погледна към Уилф. — Откъде знаехте печелившите номера на лотарията, мистър Недъртън?

— Уилф — поправи я публицистът, като си помисли, че звучи не толкова като име, колкото като неловко окашляне.

— Не ги знаехме — обясни Аш. — Именно заради това братовчед ти трябваше да купи билет. Брат ти ни даде номера на билета. След това се намесихме в механизма на избора и направихме печеливш неговия номер. Не е предсказателна магия. Просто превъзхождаща процесорна мощност, нищо повече.

— Пратихте онзи адвокат от Клантън с торби, пълни с пари. И той ли е спечелил лотарията?

— Не — отвърна Аш и веднага след това раздразнено погледна Недъртън, сякаш да му намекне, че от него се очаква да се справя с тези въпроси. Което и правеше…

— Това — заяви той — не е твоят свят.

— Какво е тогава? — попита Флин. — Игра?

— Бъдещето — отвърна публицистът, който се чувстваше страшно глупаво. Внезапен порив го накара да добави годината.

— Няма начин.

— Само че не е твоето бъдеще — додаде той. — Когато осъществихме контакт, преместихме твоя свят, твоята вселена, твоето… каквото е там…

— Континуум — вметна Аш.

— … на различен курс — завърши Уилф. През живота си не бе изричал по-абсурдно звучащо нещо, макар че, в крайна сметка, то се явяваше самата истина.

— Как?

— Не знаем — отвърна той.

Флин подбели очи.

— Имаме достъп до един сървър — обясни Аш. — Не знаем абсолютно нищо за него. Осъзнавам, че звучи глупаво или уклончиво, но това, което правим, е занимание, свойствено за определен кръг хора тук. Може би… — тя погледна към Недъртън — не е много по-различно от клуб по интереси за богаташи.

— Защо наехте брат ми?

— Идеята беше на Недъртън — поясни Аш. — Май е по-добре той да обясни. Твърде интригуващо мълчи.

— Сметнах, че може да е забавно за моята приятелка… — поде той.

— Забавно ли? — намръщи се Флин.

— Нямах представа, че ще се случи всичко това — извини се Недъртън.

— Вярно е, честно — подкрепи го Аш. — Беше попаднал в много по-омазана ситуация, отколкото си е представял. Опитваше се да впечатли жената, с която беше във връзка, с предложението за услугите на брат ти.

— Но тя не беше заинтригувана — продължи Недъртън. — И затова го подари — или по-скоро подари услугите му — на сестра си… — Вече се чувстваше изцяло извън свои води и фантастичната му убедителност напълно го бе напуснала.

— Може да си станала свидетел на убийството на сестрата — поясни за Флин Аш.

Периферното тяло се ококори.

— Онова е било реално?

— „Може“? — изуми се Недъртън.

— Станала е свидетел на нещо — каза му Аш. — Но нямаме доказателства на какво по-точно.

— Те я изядоха — отрони Флин. Капка пот протече по челото й и се спусна във веждата. Тя я обърса с опакото на дланта си — още нещо, което Недъртън не си представяше, че периферничката ще направи.

— Ако вземеш предвид факта, че в момента си тук — каза й Аш, — виртуално, но физически, може би ще започнеш да проумяваш и неспособността ни да узнаем какво точно си видяла.

— Объркваш я — намеси се Недъртън.

— Опитвам се да я аклиматизирам — нещо, в което за момента напълно се проваляш.

— Къде се намираме? — поинтересува се Флин.

— В Лондон — отвърна Недъртън.

— Играта?

— Никога не е било игра — обясни той. — Просто за нас беше по-лесно да кажем така на брат ти.

— Това нещо — посочи периферничката кабината — къде се намира конкретно?

— В квартал, наречен Нотинг Хил — обясни Аш, — в гаража под частна къща. Под няколко съседни къщи, по-точно.

— Лондон с кулите?

— Остриета — обясни Недъртън. — Наричаме ги „остриета“.

Флин се изправи, периферното тяло се разгъна плавно, но и с изненадващо мощна грация от странната си поза в стола. Посочи с ръка:

— Какво има зад тази врата?

— Гараж — обясни Аш. — Приютява колекция антикварни возила.

— Вратата заключена ли е?

— Не.

— Там отвън има ли нещо, което да ме убеди, че сме в бъдещето?

— Нека ти покажа… — Аш се изправи и коравият плат на дрехата й изшумоля. Тя разкопча циповете и на двата си ръкава — от опакото на китката до лакътя — и бързо ги нави. Щрихованите рисунки побягнаха. — Паникьосаха се — промърмори. — Не те познават… — После постави палец в алуминиевия пръстен на централния цип пред вдлъбнатинката на гърлото й и го спусна, като разкри сложно напластен черен дантелен сутиен, под който се гушеха ужасени плетеници от измрели животни, а черното им мастило потрепваше върху сияйната белота на кожата й. Сякаш забелязали Флин, животните хукнаха отново. Отиваха към гърба й, предположи Недъртън. Аш закопча роклята си, а после и ръкавите. — Помогнах ли да те убедим?

Флин я зяпаше. Кимна леко.

— Сега може ли да изляза навън?

— Разбира се — съгласи се техничарката. — Между другото не нося контактни лещи.

Недъртън, осъзнал, че не е помръднал и вероятно дори не е дишал, откакто Флин се изправи, се надигна иззад бюрото и положи длани на прошарения му със златно плот.

— Как мога да съм сигурна, че това не е игра? — попита периферничката. — Поне половината игри, които съм играла някога, са все в различни варианти на бъдещето.

— Плащали ли са ти големи суми да ги играеш? — поинтересува се Недъртън.

— Не съм го правила безплатно. — Флин пристъпи към вратата и я отвори.

Публицистът успя да изпревари Аш с цената на насинено в ъгъла на бюрото бедро. Флин стоеше на края на трапа и се взираше в най-близката до тях арка, докато клетките й, доловили присъствието й, светваха.

— Какво е това? — попита тя.

— Изработено е от морски животни. Задейства се от движение.

— Брат ми използваше сепиен камуфлаж по време на войната. С клетки от сепия. А това какво е? — Тя посочи надолу и наляво по трапа, към белия антропоморфен торс на тренировъчния екзоскелет.

— Това е твое.

— Мое ли?

— На периферника ти. Устройство за упражнения. Носиш го.

Флин се обърна към него, постави разперената си длан на гърдите му и бутна леко, все едно проверяваше дали е истински.

— Не знам дали да пищя от кеф или да умирам от страх — призна. И се усмихна.

Дишай, напомни си Недъртън.