Уилям Гибсън
Периферни тела (72)

72.
Що-годе луксозно

Недъртън гледаше как Осиан преобразува разкритата бебешка количка, лъскава като влажно ментово бонбонче в червено и кремаво, в изненадваща, макар и само смътно антропоморфна конструкция.

Двата задни чифта колела, сега полегнали на пода на гаража, бяха образували стъпала с формата на осмици, от които стърчаха раирани като захарни пръчки крака. Бляскавата броня, обгръщаща самата седалка на количката, се беше приплеснала странично и разширила отгоре, за да внуши мускулест динамизъм. Гумите в края на всеки манипулатор намекваха за стиснати юмруци. Недъртън с лекота си представяше как тази конструкция би се сторила привлекателна на дете. Не изглеждаше даже толкова въоръжена, а по-скоро нафукана и дръзка.

Осиан завъртя контролера й в кремаво и червено и я насочи към отворената врата на специалния седан „Бентли“, в който тя се качи, прихващайки с четирите си гумо-лапи сребристата му броня. Седна на обърната назад седалка и застина след последното чукване на контролера от страна на Осиан.

Аш беше настояла Недъртън да остане с ирландеца, докато те с Лев се занимават с наболялото отвличане на Флин. Поддържаха връзка с Осиан, но Недъртън чуваше само неговите реплики на тази страна на разговора, и то — на променливия птичи език на техниците.

Публицистът проследи как Осиан слага чифт гротескни ръкавици — или по-скоро ръце — на белия екзоскелет. На тях имаше прекалено много пръсти, черни и притеснително меки, приличаха на твърде големи, анатомично неверни гумени паяци. Втората създаде на Осиан някакви непредвидени неприятности, така че той я остави за известно време и предпочете да разкрие и преобрази количката.

— Кога ще стигнат до Флин? — попита Недъртън.

— Както знаеш — отвърна Осиан, — нямам представа.

Той пусна контролера в широкия джоб отпред на престилката си, наведе се да намести жълтите наколенници, които носеше на черните си панталони и после коленичи пред белия екзоскелет.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Може да пробваш да се разкараш — предложи ирландецът, без да вдига глава.

— Бъртън ли е отишъл да я прибере?

— Изглежда най-вероятно.

— Предполагам, достатъчно компетентен е — призна Недъртън.

— Като изключим тенденцията да го избива на свирепо насилие… — Осиан пъхна черен, подобен на химикалка инструмент в поклащащите се като желе черни пръсти на непокорната ръкавица и предизвика мимолетно пулсиране на червена светлинка.

— Беше дезориентиран — оправда го Недъртън. — Разбираемо. Когато ти нахлу с трясък, той реагира.

— Ако знаеш как щях да те дезориентирам — отвърна Осиан, — ако Зубов не се нуждаеше от теб да лъжеш приятелката си в очите. Вярно ли е, че тя периодично се подлага на одиране, свалят й целия епидермис, за да го окачат в някоя шантава институция, склонна да излага на показ подобно нещо?

— Очевидно и по този начин може да се представи…

— Падаме си извратеняци, а?

— Тя е художник — възрази Недъртън, — не очаквам да разбереш.

— Задникът ми е космат — заяви Осиан, все едно назоваваше най-същественото правило на отдавна пазена в тайна философия, след това многократно натисна химикалкоподобния инструмент в черния паяк и успя за момент да произведе равномерно зелено сияние.

— Защо ги слагаш?

— Заради техника на Мейкън. Полеви манипулатори, военни. Стават за всичко, от зидария до нанохирургия. Веднъж заключен вътре, не бива да се окаже, че му липсва подходящият размер инструмент.

— Къде да го заключим?

— Там — Осиан посочи лишеното от прозорци сребърно превозно средство. — Вкарваме ги вътре, запечатваме го, изтегляме налягането и създаваме частичен вакуум. Ако нещо се изплъзне, ще си остане херметизирано. Всъщност обаче го правим, за да зарадваме Зубов. Тези асемблери са самоунищожаващи се. Ако не бяха, нищо в тази кола не би могло да ги спре.

Недъртън погледна екзоскелета. По време на посещението на Бъртън Осиан беше закачил засводен, прозрачен цилиндър върху раменете на апарата. В него, неподвижен и с разперени крайници, стоеше хомункулусът, който ги беше возил до къщата на любовта заедно с Лев. Макар че както публицистът добре знаеше, тогава шофираше Аш.

Осиан се изправи и пусна черния инструмент в джоба си при контролера.

— Лоубиър — сподели той, — има човек в кочана. Случайно да си чувал нещичко за това?

— Не — излъга Недъртън. — Кой е?

— Ако знаех, щях ли да питам? Който и да е, явно не му се плаща. Не и от наша страна. Аш описва всички похарчени там пари. А Лоубиър има човек на каишка на повикване, очевидно способен да се вмъкне навсякъде, да научи всичко…

— Защо си мислех, че точно такова нещо ви трябва?

— Не и ако означава, че в екипа ни има жокер с неизвестни качества. Тогава играта отива в ръцете на Лоубиър.

— Тя и сама по себе си е жокер с неизвестни качества. И съвсем очевидно играта е в ръцете й още от деня на онзи разговор на четири очи с Лев.

— Той не го вижда така — отвърна Осиан, — тя му е тайният коз. Изпаднал е в заслепление. Може и да те послуша обаче. Ти си поне донякъде висша класа… — И примигна. Отклони поглед и се заслуша. Каза нещо на поредното чуруликащо есперанто. Пак се вслуша. — По-близо са до нея.

— Тя в безопасност ли е?

— Жива е. Тракерът в стомаха й им изпраща основните й жизнени показатели.

— Тракер ли?

— Иначе нямаше да знаем къде да я търсим.

Новите ръце на екзоскелета внезапно подскочиха с тихо шумолене до положение на напрегнато внимание и хиперманипулативна готовност.

— Задръж малко — помоли Осиан, но не се обръщаше към Недъртън и, очевидно, не говореше на Аш. — Ще трябва първо да те вкарам вътре, а после да изтегля въздуха.

Уилф видя хомункулуса под прозрачния купол да отпуска собствените си ръце и едновременно с това — тези на екзоскелета, чиито черни пръсти провиснаха отново.