Уилям Гибсън
Периферни тела (53)

53.
Щабът на Дядо Коледа

Части от къщата на Лев, каза си Флин, докато изкачваше стълбите след Недъртън и с Лоубиър по петите, всъщност много приличаха на всички други къщи. Кухнята, например, ухаеше на бекон, нищо че само кухненската й печка беше с размерите на половината каравана. Точно обратното важеше обаче за художествената галерия, която беше колкото половин футболно игрище. И гаражът под нея, както и каквото друго можеше да има вкопано още по-дълбоко. Това стълбище обаче си беше нормално, дървено, лакирано, застлано с дълга лента, както й се стори, турски килим, придържан на място чрез никелирани пръти и елегантни куки. Изглеждаше поизтъркан, все едно тук наистина живеят хора.

На квадратна площадка стълбите завиваха наляво, после завършваха в коридор. Старомодни мебели, картини и огледала в големи рамки, сияйни крушки, матирано стъкло. Но после Недъртън мина през отворена двукрила врата и навлезе в поръбените със златно горскозелени покои на витрината на „Хефти Март“, изобразяваща щаба на Дядо Коледа.

Винаги подреждаха все същата сценка, веднага след Хелоуин. Холограмите се сменяха всяка година, но онова, в което се влюби тя, беше самото помещение. Това тук беше по-хубаво и по-истинско, и тя се питаше за какво ли служи, но ето че Лоубиър я въведе вътре с ръка на рамото, придърпа й стол иззад голямата тъмна маса. Тъмнозелени завеси скриваха високи прозорци. И другите влизаха зад тях, Аш и Осиан, и Лев, а зад тях Конър. Лев се обърна да затвори крилата на вратата, а Конър го наблюдаваше.

— Седнете, мистър Мърфи — предложи Лоубиър, която носеше почти мъжки костюм с панталон. — Сега не сте в ролята на иконом!

Осиан седна срещу Флин, Аш — до него. Полицайката се намести в едното от двете високи зелени кресла с подлакътници в единия край на масата, Лев — в другото. Конър се облегна на тъмнозелената стена до нещо, което Флин помисли за барче със сребърен поднос на него, а отгоре — от онези бутилки от опушено стъкло, с комплект от същите чаши. Недъртън, все още прав, жадно гледаше натам, но после се озърна, примигна и седна до Флин.

— Радвам се да ви видя — каза Лев на Лоубиър.

— Събитието не е официално — заяви тя. — И протича в най-сърдечна атмосфера.

— ИИ-тата не бяха напълно убедени, че са изцяло ненужни, но се съгласиха да намалят присъствието си и да не се набиват на очи.

— По-приятно е във всеки случай — съгласи се старицата. Огледа всеки от присъстващите в стаята по ред. — Желая да ви предложа курс на действие.

— Заповядайте — съгласи се Лев.

— Благодаря. Във вторник вечер, след четири дни, Дийдра Уест е домакин на прием, мястото тепърва се уточнява. Вероятно една от залите на гилдиите. Списъкът й с гости засега е интересен… — Тя погледна към Лев. — Може би ще присъства самият Възпоменател. По-дребни фигури от Ситито. Не сме в състояние да установим и едничка разумна цел. Бих предложила, мистър Недъртън… — Флин видя как Уилф леко присви очи — че ще успеете, по вашия начин, да изобретите някаква достатъчно живописна причина да се сдобиете с покана.

— За кого? — попита Недъртън от мястото си до женското периферно тяло. Седеше плътно до масата, присвит напред, като че държи карти.

— За вас самия — отвърна Лоубиър, — и придружител.

— Не знам дали тя дори ще отвърне на обаждането ми… — промърмори Недъртън. — Не се е опитвала да се свърже с мен.

— Напълно съм наясно — потвърди Лоубиър. — Но бихте могли, ако правилно разбирам метода ви, да изтъкнете история, която води съвсем естествено до това Дийдра да ви покани. Ще ви кажа кой според мен е най-добрият метод да се свържете с нея. Ролята на отскоро отхвърлен любовник може би е неловка, що се отнася до позицията ви, но не е лишена от лостове за въздействие. Ако наистина не желаете обаче, не виждам начин да постигнем… — Косата й беше бяла като короната, която Мейкън беше отпечатал във „Фабит“. — Ще заведете Флин, за да й позволите да огледа гостите на Дийдра… — Старицата се извърна към гостенката от миналото. — Ще търсиш мъжа, когото си видяла на терасата на Аелита Уест.

— Става дума за богати хора, нали? — попита Флин.

— Така е — съгласи се Лоубиър.

— Тогава защо няма запис на задника или другите гости на партито? — поинтересува се Флин. — Защо няма запис на видяното от мен? Ами онези папараци? За какво изобщо служех аз? — Тя забеляза колко малко пространство съумява да заема Конър до стената, въпреки че периферникът му беше едър. Изглеждаше, сякаш просто се е слял с нея и дори не се е замислил. Смигна й.

— Вашата цивилизация е относително развита в сферата на наблюдението — каза Лоубиър. — Нашата е много по-напреднала. Къщата на мистър Зубов, поне отвътре, е едно рядко изключение. Не е толкова въпрос на големи разходи, колкото на голямо влияние.

— Какво ще рече това?

— Въпрос на това кой е замесен — обясни Лоубиър — и какво смята, че струва човекът отсреща.

— Сделката, която ви осигурява уединение, е шашмава?

— Самият ни свят е шашмав — усмихна се старицата. — Соарето на Аелита Уест е проведено при приблизително квази-дипломатически временни условия. По общо споразумение нищо да не бъде записвано. Нито от системите на Аелита, нито от „Едънмиър Меншънс“, нито от твоя дрон. Новинарските агенции и свободните агенти са държани настрана. Това всъщност е било естеството на работата ти.

— И убиецът може да посети следващото парти?

— Вероятно — потвърди Лоубиър. — Няма как да знаем, ако не успееш да присъстваш.

— Вкарай ни вътре — нареди Флин на Недъртън.

Той я погледна, после погледна старицата. Затвори очи. Отвори ги.

— Ани Куреж — заяви, — неопримитивистка кураторка. Англичанка, при все името. Дийдра я срещна веднъж, с мен, на работен обяд в Конот. Впоследствие я убедих, че Ани има хвалебствена теория за артистичния прогрес на кариерата й. Ани няма да може да присъства на партито й физически, за голямо нейно съжаление. Но с радост ще ме съпроводи посредством… — той кимна към Флин — периферник.

— Благодаря ви, мистър Недъртън — обади се Лоубиър. — Нямах нито грам съмнение във вас!

— От друга страна — продължи Недъртън, — според Рейни, тя може би мисли, че съм убил сестра й. Или има приятели, които разпространяват този слух… — Той се изправи. — Според мен това си е повод за питие! — Заобиколи масата и Флин забеляза, че Конър го следи с погледа на периферника си. — Кой друг желае нещо за пийване? — попита Недъртън през рамо.

— Нямам против — каза Лев.

— Аз също — обади се Осиан.

— За мен е прекалено рано, благодаря — отказа Лоубиър.

Аш не проговори.

Недъртън донесе сребърния поднос с бутилката и чашите на масата.

— Мистър Пенски също ще ви придружи — каза Лоубиър на публициста, — като охрана. Ако се появиш без телохранител, ще изпъкваш сред тълпата.

— От Флин зависи — каза Конър.

— Идваш — нареди му тя.

Той кимна.

Недъртън наля уиски — или поне предположи, че напитката е такова — в три чаши.

— Трябва да купим губернатора — заяви Флин. — В момента гадориите продължават. Има хора в имота ни…

— Работя по това — намеси се Осиан, а Уилф му подаде чаша, след това отнесе другите две при Лев, който си взе една.

— Наздраве! — вдигна тост публицистът. И тримата отпиха. Той остави празната си чаша на масата. Лев нареди до нея своята, почти недокосната. Осиан залюля уискито, подуши го, отпи отново.

— Има ли още нещо? — поинтересува се Флин. — Трябва да се върна, за да се видя с Бъртън. И с Конър.

— И на мен ми е време да тръгвам — призна Лоубиър и се изправи. — Ще поддържаме връзка! — Тя се усмихна, кимна доволно на всички и излезе от стаята, следвана от Лев. Флин не си представяше, че високите хора са способни да ситнят, но й се стори, че Лев угоднически ситни след полицайката, все едно тя беше ключ към нещо, за което той силно копнееше. Слязоха по стълбите.

— Къде да ги паркираме? — попита Флин, имайки предвид периферниците. — Ще отсъстваме доста време.

— В мерцедеса — отвърна Аш. — Време е за хранително вливане, което ще направим, докато отсъствате.

Тя се изправи, а ирландецът остави чашата си и също се надигна.

Флин понечи да избута стола си, но Конър вече го издърпваше кавалерски. Тя дори не го видя да заобикаля масата. Периферникът му ухаеше като на афтършейв. Цитрусово-металически. Тя се изправи.

Недъртън взе чашата на Лев.

— Главната кабина има по-голямо легло — обърна се той към Конър. — Може да използваш него! — И отпи от уискито на шефа си.

Аш ги поведе извън, както Флин вече разбираше, стаята, която всъщност не беше щаб на Дядо Коледа, колкото и да приличаше. Публицистът гаврътна остатъка от уискито на Лев и всички слязоха на долния етаж, а оттам се качиха в асансьора за гаража.

— Влизането в телата ви може да се окаже объркващо — предупреди Аш, застанала до Флин в асансьора.

— Преди не беше.

— Има кумулативен ефект, не забравяй и смяната на времето.

— На времето ли?

— Ендокринния й еквивалент. У дома си на пет часа назад от лондонския часови пояс, плюс че има и начална разлика от шест часа между времето тук и в континуума ти.

— Защо?

— По чиста случайност. Установихме го, когато се наложи да пратим първото си съобщение от Колумбия. Разликата си остава фиксирана. Тежко ли приемаш самолетните полети?

— Никога не съм летяла — отвърна Флин, — самолетите са скъпи. Бъртън се е качвал, когато беше в Морската пехота.

— Освен това колкото повече време прекарваш тук, толкова по-вероятно е да забележиш дисонанс при завръщането. Сензорният апарат на периферника ти не е така сложен като твоя собствен. Може би ще забележиш, че твоят е по-богат, но не в приятния смисъл. По-месен, както казват хората. Свикнала си с леко променен обхват на възприятията, макар че в момента вероятно не ти прави впечатление.

— Това проблем ли е?

— Не сериозен. Но е най-добре да знаеш, че се случва.

Бронзовата врата се отвори.

Осиан ги откара до караваната на Недъртън с количка за голф, която не вдигаше повече шум от асансьора. Публицистът седна до Флин. Лъхаше й на уискито. Конър се настани зад тях. Арките грейваха една след друга при преминаването на количката под тях. Минаваха покрай фаровете и решетките на всички тези стари коли. Флин се извърна и погледна към Конър.

— Кого ще завариш у вас, като се прибереш?

— Сигурно Мейкън.

— Аш каза, че преходът може да ми се стори странен. Сигурно и за теб ще е такъв. Като джет лаг и прочие.

Конър се ухили с лицето на периферника, но с гримаса, която беше разпознаваемо негова.

— Мога да го правя и изправен на глава. Кога се връщаме? — И се облещи срещу нея.

— Не знам, но няма да отнеме много време. Трябва да хапнеш, да поспиш, ако можеш.

— А ти какво ще правиш там?

— Ще се опитам да установя какво става — увери го Флин, когато видя безглавия роботски уред за упражнения, изправен там, където го бяха оставили.