Уилям Гибсън
Периферни тела (17)

17.
Котънуд

Връщането в „Джимис“ беше лоша идея. Тя го разбра веднага щом влезе в мрака покрай дансинга, с мириса на бира, застояла трева и домашно отгледан тютюн. Бикът се беше надвесил извън огледалото и точеше лиги по момиче на около четиринайсет. Крушките пулсираха в ритъма на песен, която Флин не беше чувала досега и не би желала да чуе отново, а и се оказа най-възрастното живо същество в сградата. Все още носеше импровизирания си охранителски костюм. И дори не беше открила Мейкън отстрани на паркинга, където се навъртаха повечето чернокожи хлапета, а той пък въртеше бизнеса с шашмавите си продукти. Флин влезе вътре, понеже все пак трябваше да го пита какво може да си помислят Вътрешните за телефона, който й беше направил, но май просто се надяваше да срещне някой, с когото да си поговори. Не се чувстваше готова да изяде сандвича, който си беше направила за след смяната и имаше чувството, че повече никога няма да огладнее.

Тази гадост в играта. Мразеше такива гадории. Мразеше игрите. Защо всички до една бяха толкова шибано гадни?

Все си бира, а телефонът й иззвънтя, когато „Джимис“ си прибраха тяхното. Отнесе бутилката до малка обла ъглова масичка, неизбърсана, но благословено празна, и седна, като се стараеше да се държи като невъзможно зла старица. Момичето, което й подаде бирата, носеше виз, също като Мейкън и Едуард — плетеница като сребърна паяжина, която изпълваше едната й очна орбита, но окото отзад все още се виждаше, вгледано в онова, което малките излъчватели в мрежата му показваха. В „Хефти Март“ искаха да ти сканират очната орбита, преди да ти изфабят уреда, за да пасва точно, и нямаше шашмави, поне засега. По-добре стоеше на черно лице обаче, каза си Флин, макар че почти всички хлапета имаха визове и заради това се чувстваше стара, а колкото повече си мислеше за това, толкова по-глупаво й изглеждаше. Всяка година на мода идваше по нещо.

— Май ти е свършил зарядът непукизъм — отбеляза Джанис, която се появи от тълпата с бира в ръка.

— Има нещо такова — съгласи се Флин, вече не най-възрастното същество в „Джимис“. Открай време харесваше Джанис. Автоматично се огледа, понеже те с Мадисън обикновено не се раздалечаваха много. Видя го на една от масите, с две хлапета, всяко с по едно оплетено в сребро око. Мадисън приличаше на Теди Рузвелт и повечето, което Флин знаеше за този президент, се изчерпваше с приликата помежду им. Мадисън имаше мустаци, които подстригваше, но никога не бръснеше, очила с кръгли титаниеви рамки и надупчена от молци вълнена куртка, масленозелена, с множество нагръдни джобове, от които стърчаха химикалки и малки фенерчета.

— Искаш ли и малко компания?

— Стига да ми я осигуриш — отвърна Флин.

Джанис седна. С годините някои женени двойки започваха да си приличат, същото се беше случило и при двама им с Мадисън. Тя имаше същите кръгли очилца, но без мустак. Спокойно можеха да си сменят дрехите и никой да не забележи. В момента тя носеше камуфлажни панталони, които навярно бяха негови.

— Наистина не изглеждаш много щастлива.

— Не съм. Притеснявам се за Бъртън. Вътрешните го прибраха, задето отиде до Дейвисвил и нападна Лука 4:5. Няма обвинения, просто задържане за опазване на реда.

— Знам — потвърди Джанис. — Леон звънна на Мадисън.

— Той заработва на черно — обясни Флин, доволна за музиката, като се озърташе, наясно, че Джанис ще разбере за плащането за инвалидност. — Замествах го.

Приятелката й вдигна вежда.

— Нямаш вид много да ти е харесало.

— Бета-тестове на някаква много шантава игра. Серийни убийци или нещо подобно.

— Изобщо играла ли си от онзи път у нас? — изгледа я Джанис.

— Само тази. Два пъти… — Флин се почувства неудобно по различен начин. — Виждала ли си Мейкън?

— Беше тук. Мадисън говори с него.

— Често ли идвате двамата с Мадисън?

— Ти как мислиш?

— Толкова много шантави младоци…

— Имаше си ги, когато бяхме тук и преди, помниш ли? Просто ти беше част от тълпата… Малката сестричка на Бъртън! — Джанис се усмихна и се озърна.

Песента свърши, а от паркинга отекна мощен басов откат на отходни газове.

— Конър — отбеляза Джанис. — Не е добре. Закача се с онези хлапета…

Флин, с чувството, че са се върнали отново в гимназията, проследи погледа й. Пет едри младоци с изрусена коса до маса, отрупана с бирени бутилки. Сигурно бяха от футболния отбор. Твърде масивни изглеждаха за баскет. Не носеха визове. Двама бяха станали, всеки с по една празна зелена бирена бутилка в ръка, стиснаха ги за гърлото и тръгнаха към вратата.

— Беше тук преди около час — обясни Джанис. — Пиеше на паркинга. Хич не е на добре, когато освен всичко друго си пийне. Един от тях му се озъби. Мадисън ги разкара. Конър си тръгна…

Флин чу звука от удар, трошене на стъкло. Започна следващата песен. Тя стана и излезе на верандата, като си каза, че вероятно новата песен й харесва дори по-малко от предишната.

Двамата футболисти бяха там и тя забеляза колко са пияни. Тарантулата на Конър, в средата на чакъла, окъпана в суровата светлина от високите стълбове, се тресеше от форсиране и ароматизираше паркинга на рециклирано олио. Бръснатата глава на ветерана стърчеше отпред, под особено болезнен ъгъл, едното от очите му — зад нещо като монокъл.

— Да ти го нашибам, Пенски! — изрева единият от футболистите, достатъчно пиян да го изрече с весела жлъч и запрати втората си бутилка, силно. Тя се удари в предницата на триколката и се разби, но под ъгъл, далеч от лицето на Конър.

Ветеранът се усмихна. Леко завъртя глава и Флин забеляза нещо да шава в синхрон, над „Тарантулата“ и отляво на тялото му, по-високо и от трите големи гуми.

Тя избра този момент да мине пред хлапетата, слезе по стълбите и прекоси чакъла, а футболистчетата на верандата замлъкнаха зад гърба й. Беше по-възрастна от тях, никой не я познаваше и се носеше цялата в черно. Конър забеляза приближаването й. Отново мръдна глава. Флин чуваше скърцането на подметките си по чакъла, чуваше и буболечките да се хвърлят срещу лампите високо на стълбовете — как бе възможно, при условие че Конър форсираше здравата двигателя и той ревеше басово?

Тя спря, преди да приближи толкова, че да му се налага да криви шия, за да види лицето й.

— Флин съм, Конър. Сестрата на Бъртън.

Той погледна нагоре към нея през монокъла. Усмихна се.

— Сладка сестричке!

Флин вдигна очи и забеляза над него кокалестата, извита като гръбначен стълб скорпионска опашка, управлявана от монокъла. Изглежда ветеранът я беше намацал с черна боя, за да се вижда по-трудно. Флин не различаваше добре какво има на върха. Нещо ситно.

— Конър, тук нещата вървят наистина на кофти. Трябва да се прибереш у вас.

Той мръдна леко брадичка върху контролната плоскост. Монокълът се вдигна нагоре като малка вратичка на пружина.

— Ще се махнеш ли от пътя ми, сладка сестро на Бъртън?

— Не.

Конър се завъртя и разтри очи с остатъците от едната си ръка.

— Аз съм досаден задник, а?

— Живеем в пълен с досадни задници град. Ти поне имаш извинение. Върви си вкъщи. Бъртън се прибира от Дейвисвил. Ще мине да те види… — Стори й се, че се гледа отстрани, застанала на сивия чакъл пред „Джимис“, между високите стари тополи от двете страни на паркинга, дървета по-стари и от майка й, по-стари от всички наоколо, и си говореше с хлапе, наполовина машина, като кентавър, но с тяло на мотоциклет, и може би той току-що се беше канил да убие друго хлапе или дори няколко, и като нищо все още да успее да го стори. Сестрата на Бъртън погледна през рамо и забеляза Мадисън на верандата да удържа футболистчето, което беше хвърляло бутилки, с титаниеви рамки, залепени за очната ябълка на хлапето, което отстъпваше, ръчкано в гърдите от редиците химикалки и фенерчета в тедирузвелтовския елек на възрастния.

Флин се обърна отново към Конър:

— Не си струва усилията. Прибирай се.

— Нашибването винаги си струва — увери я той и се ухили, а след това натисна нещо с брадичка. Тарантулата се съживи, завъртя се и потегли, но той внимаваше да не засипе Флин с чакъл.

Пиянски рев се надигна от верандата на „Джимис“.

Сестрата на Бъртън хвърли бирата си на чакъла и тръгна към мястото, където беше заключила велосипеда си. Не се обърна.