Уилям Гибсън
Периферни тела (67)

67.
Черната красавица

Адвокатите им бяха от „Клейн, Круз и Вермети“ в Маями. Единият от групата, с която се срещнаха в снекбара на „Хефти“, се оказа от рода Вермети — Брент, — но не беше упоменатият в названието Вермети, а негов син. Още не беше станал пълноправен съдружник.

Идеята да подпишат документите тук беше на Мейкън. Иначе щяха да го направят във „Фаб“-а, в съседната зала или в полицейската кола на Томи, който докара кохортата адвокати от футболното игрище — там кацна наетият от Клантън хеликоптер. Бяха дошли със собствен самолет от Маями до Клантън и се държаха ужасно мило. Толкова мили бяха, предположи Флин, че „Колдайрън“ сигурно им плащаше тонове пари да не показват колко странно според тях е всичко случващо се, както и че Бъртън и Мейкън се уреждат с корпорация, дето купува търговския център. Но тази любезност улесняваше положението. Брент, който имаше дори по-скъп на вид тен от този на Пикет, беше ошушкал порция свински хапки, докато двамата други пиеха „Хефти Лате“.

Флин видя Томи само докато ги съпровождаше от паркинга, нямаше възможност да поговорят. Предположи, че шофирането и охраната вече са му част от задълженията или поне част от сделката на Джакман с Пикет. Беше й кимнал, когато се върна към колата. Тя пък му се усмихна.

Беше си помислила, че е изхвърляне да карат Томи да докара адвокатите на срещата в „Хефти Март“, но сега предположи, че връзката му с града поначало е била шашмава. За Джакман и Пикет сигурно знаеха сума хора и повече, отколкото на Флин й се щеше да си представи, си вадеха парите с печатане на дрога, макар и не всички — пряко.

Така че ако Томи докараше някакви костюмари в „Хефти“, а след това поседеше на паркинга, докато те си провеждат събрание вътре, местните граждани вероятно биха пренебрегнали случващото се. Или ще наминат да кажат „здрасти“ на Томи, да се почерпят едно от машината на „Кофи Джоунс“ и няма да го попитат какво прави.

В снекбара сега седяха само двамата с Мейкън, Бъртън беше отишъл с Томи да върне адвокатите до хеликоптера им. Флин си взе половин порция пилешки хапки, които понякога харесваше повече, отколкото й се искаше да признае.

— И по две глави да имахме — въздъхна Мейкън, — нямаше да го споменат…

Той си беше сложил виза и Флин подозираше, че буквално държи под око новините и борсата.

— Бяха любезни обаче.

— Не искаш да виждаш лошата им страна.

— Значи ти си главен технически директор?

— Да.

— Шейлин не е ли в борда на директорите? Това идея на Бъртън ли е?

— Не мисля, че той има право на мнение. Според мен онези искат вътре да са хората, които са важни по някакъв начин за тяхното начинание. Ти си важна, Бъртън също, очевидно и аз, както и Конър.

— Конър ли?

— И той не е в борда, но явно е важен.

— Мислиш ли?

— Вече глътна едно от тези… — Мейкън извади от предния джоб на новата си синя риза пластмасова кутийка и я постави на масата помежду им. Беше прозрачна, плоска и правоъгълна. Вътре, върху бяла подложка с едно гнездо, лежеше лъскава черна капсула.

— Ще ти трябва вода да я глътнеш.

— Какво е това? — Флин погледна изпитателно печатаря.

— Проследяващо устройство. Това, което виждаш, не е самото то. Около него е поставена гел капсула, която го прави по-трудно за губене и по-лесно за преглъщане. Самото устройство е съвсем миниатюрно. Аш ги поръча от Белгия. Свързва се с лигавицата на стомаха, държи шест месеца и после се саморазпада и природата си свършва работата. Компанията, която ги произвежда, си има собствена верига нискоорбитални сателити. Налага се постоянно да пускат нови, но те са го превърнали в предимство, а не в бъг, понеже това им позволява да променят непрекъснато вградения шифър.

— За да следят къде се намирам?

— На практика ще те открият навсякъде, освен ако някой не те пъхне във фарадеева клетка или не те натика дълбоко под земята. Малко по-сигурно е от „Баджър“… — Той се усмихна. — А и телефона си можеш да загубиш. Искаш ли вода?

Флин отвори кутийката и изтърси предмета от нея. Не й се стори по-различен от всички други видове капсули. В лъскавите му черни дълбини танцуваха малки отражения от лампите на снекбара.

— Няма нужда — каза тя, сложи капсулата на езика си и я преглътна с половината чаша късо чисто кафе, която Бъртън бе оставил на масата. После добави: — Ще ми се някой в Белгия да можеше да ми каже къде, по дяволите, съм… Така де. Спрямо всичко останало. Сериозно говоря.

— Знаеш ли какво означава „странични жертви“?

— Хора, пострадали, понеже случайно са били близо до някаква катастрофа?

— Това сме ние — обясни Мейкън. — Нищо не се случва заради това кои сме и какви сме. Случайност е или поне с такава се започва, а сега се носим по течението с хора, които, без да им мигне окото, са способни да преодолеят основните закони на физиката или поне на финансите, и правят всичко това по някакви си техни причини. Покрай тях и ние ще забогатеем или ще се загробим, и всички до един сме само странични жертви.

— Звучи горе-долу вярно. И какво, според теб, можем да направим по въпроса?

— Постарай се да не пострадаш. Нека всичко си върви по курса, понеже и бездруго не можем да го спрем. И понеже е интересно. И се радвам, че глътна хапчето. Ако се изгубиш, то ще ни каже къде да те намерим.

— А ако не искам да бъда намерена?

— Онези горе не са същите, които се опитват да те убият, нали? — Мейкън си свали виза и погледна Флин в очите. — Срещала си се с тях. Според теб ще се пробват ли да те ликвидират, ако се случи да ги забъркаш в някаква голяма каша или заради теб изгубят страшно много пари?

— Не. Не бих могла да посоча конкретно защо. Но въпреки това са в състояние напълно да прецакат света, просто като ровичкат в него. Могат, нали?

Мейкън сви пръсти около преплетените сребърни нишки. Флин погледна надолу и видя светлинките на проектора да шават сред тях. Пак го погледна в очите.

Той кимна.