Уилям Гибсън
Периферни тела (24)

24.
Анатема

Тилацинът предшестваше Лео в мерцедеса, ноктите му чукаха сухо по светлото дърво. Огледа безизразно Недъртън и се прозя, а долната му челюст се разтвори доста надолу по несвойствен за куче начин, досущ като на малък крокодил, само че движението беше в другата посока.

— Хиена! — посрещна го без ентусиазъм Недъртън. Беше прекарал нощта в капитанската каюта, в сравнение с която прошареното със златни жилки бюро изглеждаше скромно.

Лев се намръщи. Следваше го Аш.

Тя беше издокарана, както Недъртън бе започнал да го възприема, в „целомъдрените“ си дрехи — плътна рокля от тъмносив филц с дълги ръкави и древен алуминиев цип, който минаваше от слабините до гърлото. Дрехата беше покрита с многобройни пришити джобове, имаше и прихванати със скоби. В нея, беше забелязал той, склонността й към живописни жестове намаляваше, освен това скриваше и животните й. Предполагаше, че подтекстът е желание да бъде приемана по-сериозно.

— Утрото е по-мъдро от вечерта, а? — каза Лев и разсеяно почеса Тиена по хълбока.

— Донесе ли кафе?

— Барчето ще ти направи каквото пожелаеш.

— Заключено е.

— А какво кафе искаш?

— „Американо“, чисто.

Лев отиде до бара, залепи палец за овала. Вратичката се отвори незабавно.

— Американо, чисто — нареди младият Зубов. Барът му направи кафе, почти безшумно. Той го донесе още вдигащо пара. Подаде чашата и чинийката с поредния въпрос: — Е, какво мислиш за разказа на момичето?

— Ако предположим, че казва истината — отвърна Недъртън, загледан как Тиена затваря уста и преглъща, — и ако е видяла именно Аелита… — Той погледна Лев в очите. — Значи не е отвличане… — И отпи от кафето си, което беше ужасно горещо, но доста добро.

— Надявахме се да научим какво казва за случилото се сградата й — въздъхна Зубов.

— Аз не се надявах — поправи го Аш, — понеже според слуховете тя не споделя.

— Какво не споделя? — не я разбра Недъртън.

— Не иска да каже. Или не знае.

— Как така сградата й не би знаела?

— В същия смисъл, в който и тази къща не знае — обясни Лев. — Може да бъде уредено и на временна основа, но изисква… — Той потри пръсти в бърз, иронично руски жест като разгрявка на пианист: клепт, но от онзи вид, за който невинаги се говори.

— Ясно — кимна Недъртън, макар че нищо не му се беше изяснило.

— Ще ни трябва капитал в кочана — продължи Аш. — Осиан е достигнал границата на възможностите си за импровизация. Ако искате да запазите присъствие…

— Не просто присъствие — отвърна Лев. — Кочанът е мой.

— Не и ексклузивно — възрази Аш. — Посетителите ни не са се колебали да си уредят убийство още с влизането си. Ако надскочат нашия капитал, ще сме безпомощни. Семейните ти стражи обаче… — Недъртън прецени, че тя е облякла филцовия костюм именно с цел да убеди работодателя си да позволи на семейните финансови модули да проникнат в кочана.

Погледна изпод вежди Зубов. Както прецени, хич нямаше да е лесно.

— Осиан — заяви Лев — може да оптимизира манипулациите на виртуални средства в техните онлайн игри. Работи върху това.

— Ако посетителите ни се канят да купят политик — възрази Аш, — или шефа на американска федерална агенция, ще се окаже, че се мъчим да ги догоним. И вероятно не успяваме.

— Не ме интересува създаването на каша, по-объркана от онази, която исторически им предстои — възрази Лев. — Това ги чака, ако намесата бъде твърде голяма. И бездруго съм допуснал Уилф да ме уговори трета страна да използва полтове като шантава форма на занаятчийско ИИ.

— Най-добре свиквай с мисълта, Лев! — Аш почти никога не използваше името му. — Трета страна има достъп. Логично е да се предположи, че разполага с по-добри връзки от нас, тъй като ние нямаме абсолютно никаква представа как да проникнем в чужд кочан.

— А не може ли — намеси се Недъртън — да прескочите напред и да видите какво става? Да ги нагледате след година, после да коригирате случилото се?

— Не — отвърна Аш. — Говориш за пътуване във времето. А онова там е реалността. Когато пратихме първия си имейл до тяхната Панама, влязохме във фиксиран по темпо обмен на данни с техния континуум: едно към едно. Даден интервал в кочана е равен на същия тук, от първия момент на контакта насам. Не можем да узнаем тяхното бъдеще, така както не познаваме и своето, с изключение на предположението, че ще се развива по познатия от нашата история сценарий.

— Идеята да включим семейните ресурси — намеси се Лев — е анатема.

— Това ми е второто име — не успя да се въздържи да посочи Аш.

— Знам — отвърна той.

— Предполагам — обърна се към него Недъртън, като постави празната си чаша в чинийката, — че това е едно от много малкото начинания в живота ти, където няма такива. Семейни ресурси, имам предвид.

— Именно.

— В този случай — каза Аш — следва план Б.

— Който е?

— Вкарваме комбинация от исторически, социални и пазарни данни в наети мощности, плюс информация, с която се сдобием в кочана, и те играят за дял от икономиката там. Няма да се справят така прецизно, мощно или бързо както семейните ти финансови процесори, но вероятно ще ни е достатъчно. И ще трябва да им платиш. Тук, с истински пари.

— Действай — съгласи се Лев.

— Официално те предупреждавам в такъв случай — каза Аш, — че първата ми препоръка беше да използваш семейните мощности. Тези дечица в Лондонския икономически университет са умни, но не са толкова добри.

— Дечица ли? — попита Недъртън.

— Ако се окажем с капиталови липси — допълни Аш към Лев, — няма да можеш да обвиниш мен.

Публицистът реши, че тя поначало е искала Зубов да направи онова, с което току-що се беше съгласил, което го изненада. Не си я беше представял като ефективен манипулатор. Вероятно идеята е била на Осиан.

— Добре тогава — кимна той, — изумителна история. Надявам се да не забравяте да ме държите в течение. Радвам се, че успях да помогна.

И двамата го зяпнаха.

— Извинете — каза им, — но имам среща за обяд.

— Къде? — попита Аш.

— В Бърмондси.

Тя вдигна вежда. Татуиран хамелеон показа глава от яката й от корав сив филц и бързо се оттегли, все едно забеляза чуждите хора наоколо.

— Уилф — обади се Лев, — имаме нужда от теб.

— Знаете как да се свържете с мен.

— Нуждаем се от теб — повтори Зубов, — понеже се обадихме на полицията.

— Столичната — допълни Аш.

— На основа на разказа на сестрата на полта — обясни Лев — и предвид онова, което знаем за ситуацията, нямаме избор, освен да уведомим закона… — С други думи, семейните му адвокати, които Недъртън предположи, че сами по себе си са индустриална сила. — Те уредиха среща. Разбира се, и ти трябва да присъстваш.

— Детектив инспектор Лоубиър ще те очаква — потвърди Аш. — Много важна клечка. Не желаеш да я разочароваш.

— Ако Анатема ти е второто име — поинтересува се Недъртън, — тогава Аш ли ти е първото?

— Всъщност е Мария — обясни тя. — Аш ми е фамилията. Имало е и „и“ накрая за благозвучност, но мама го ампутирала.