Уилям Гибсън
Периферни тела (63)

63.
Повърнах

— Малко над пет часа — каза Джанис, като сложи чаша кафе на нощното шкафче. — Бих те оставила да поспиш, но Едуард току-що се обади. В караваната е, с брат ти. Трябваш им там.

Флин плъзна ръка под възглавницата за телефона си, но се сети, че го няма. Слънцето позлатяваше ръбовете на завесите. Калъфката й се струваше нормална.

— Какво става?

— Каза, че Бъртън повърнал и че трябва да идеш там.

— Повърнал ли?

— Така каза.

Флин се надигна. Отпи от кафето. Спомни си как поглежда бялата корона с кабели, усукващи се по опънатото одеяло към дисплея на Бъртън и нейния телефон.

— Мамка му — каза и остави чашата. — Той бърника устройството! — След това скочи и си навлече дънките, чиито крачоли бяха влажни и оплескани с кал.

— С кое? — недоумяваше Джанис.

— С всичко! — Флин се изправи и порови за сухи чорапи сред дрехите на стола. Намери два, които не се падаха чифт, но пък бяха черни. Седна на леглото и ги обу. Влажните й връзки бяха безнадеждно оплетени.

— Изпий си кафето — нареди Джанис. — Още не си толкова богата, че да хабиш кафето на Ела.

Флин вдигна поглед.

— Тя как я кара?

— Сърдита ви е и на двамата с Бъртън, задето сте се забъркали с Пикет, но така поне има с какво да си занимава ума. Сериозно, изпий това кафе. Няма значение дали ще стигнеш долу две минути по-късно.

Флин взе чашата и отиде до прозореца. Бутна настрани завесите. Денят навън беше слънчев и сияен, а целият свят блестеше, просмукан от снощния дъжд. Познатият й вече червен руски мотор стоеше до портата, до него — тарантулата, а скорпионската й опашка беше увенчана с чисто нова щипка за горивна дюза, каквато по идея е трябвало да има през цялото време.

— Конър тук ли е?

— Дойде преди десетина минути. Карлос и едно от момчетата го свалиха при караваната с нещо като люлка, окачена между парчета пластмасова тръба.

Флин отпи от кафето си.

— Томи отиде ли си?

— Не съм го виждала. Приготвила съм кана прясно кафе да занесеш на момчетата.

След няколко минути, с измито лице, Флин потегли надолу по хълма, а големият оранжев термос я блъскаше по коляното на всяка крачка. Пътеката изглеждаше все едно цял полк е марширувал насам-натам по нея, под подметките й жвакаше кал, но всъщност най-вероятно я бяха обхождали само хората на Бъртън, макар и много пъти, плюс Томи и другите с достъп до долу. Малък дрон се зададе изотзад, спусна се, спря и увисна за секунда, после продължи полета си.

Бъртън седеше на прага на отворената врата на караваната, облечен в стар сив пуловер и светлосини боксерки, а кубинките му бяха развързани. Краката му рядко виждаха слънце, но сега лицето му беше по-бяло от тях. Флин спря пред него и термосът я чукна за последно по коляното.

— Е?

— Не ми каза, че драйфаш от това — обвини я той.

— Не си ме питал. Нищичко.

Той я погледна.

— Ти спеше. Видях онова нещо на леглото, все още вързано, и точно тогава пристига Едуард. Знаеш, че видях Конър да ползва неговото. Щеше да сториш същото.

— Здрасти, Флин! — обади се Конър отвътре. — Кво ста’а?

— Кафето дойде.

— Вкарай го насам. Ранен боец го чака!

— Какво си направил? — попита Флин брат си.

— Намъкнах се в мацката ти горе. Станах, повърнах, повалих първия, който доприпка на бегом…

— Мамка му. Кого?

— С пешове. Изтупан като за погребение.

— Осиан. Кажи ми, че не си прецакал всичко!

— Аш го излекува. С нещо като кръстоска между бичи топки и медуза. Това в очите й контактни лещи ли са?

— По-скоро са нещо като пиърсинг. Колко скорост, концентрация и яростно насилие точно си развихрил там горе?

— Бесен ми е на мен, не на теб.

— Колко време изкара там?

— Около три часа.

— Какво прави?

— Уреждах се. Изваждах си задника от мацката и го вкарвах в нещо, от което няма да се червя. Обсъждах корпоративни работи с четириочка. Коя би трябвало да е мацката ти?

— Явно никой не знае.

— Всеки път на минаване покрай огледало подскачах. Доста прилича на теб.

— Само по прическата.

— На този ранен боец му се изчака чакалото! — изрева Конър.

— Ставай — нареди Флин. — Пусни ме да мина.

Бъртън се изправи. Тя се качи и се промуши покрай него. Конър беше облегнат на леглото с възглавницата на брат й и един от сините сакове на Мейкън зад гърба и беше облечен с един от телесните си калъфи от полартек. Толкова много плът му липсваше! Флин си го спомни как тича в другия периферник.

— Какво? — вдигна той очи към нея.

— Просто се сетих — отвърна тя, — че не донесох чаши.

— Бъртън има — обади се Едуард от мястото си в китайското кресло.

След това уточнение се приведе и измъкна жълта пластмасова чаша от прозрачна кутия с инструменти „Хефти“.

Флин остави термоса на масата до белите кабели, които водеха към телефона й.

— Мислех, че това чудо е правено специално по мярка за главата ми.

— Имаш повече коса — отвърна Едуард. — Подплатих го отзад със салфетки, понеже му падаше на челото. Това и гелът свършиха работа.

— Напечатай му негова собствена. Не искам никой да ползва моята. Или периферника ми.

— Съжалявам — отвърна нещастно техничарят.

— Знам, че те е накарал.

— Няма начин да се навре в милото ми момченце — обади се Конър недоволно от леглото.

— Намерили са му нещо — обясни Едуард. — Върна се тук за няколко минути, после отиде пак.

— Периферник ли? — попита Флин.

— Някаква мъпетска щуротия — обади се зад гърба й Бъртън.

Тя се извърна. Цветът му се беше върнал донякъде.

— Мъпетска ли?

— Високо е една педя. Сложиха нещо като пилотска кабина на онзи екзоскелет, там, където трябва да е главата, и тикнаха мъпета в него. Синхронизираха ги. Правих цигански колела! — Той се ухили.

Флин си спомни безглавата бяла машина.

— Бил си в онова нещо за тренировки?

— Аш не ме искаше в момичето ти.

— И аз не те искам. Обуй си панталоните.

Двамата с Едуард изпълниха сложен танц в тясното пространство, Бъртън — за да се добере до пръта с дрехите си, а техничарят — да стигне до Конър на леглото, с жълтата чаша в ръка. Седна на ръба и поднесе чашата така, че войникът да сръбне от кафето. Бъртън смъкна от една закачалка чисто нов чифт камуфлажни панталони.

— Ела с мен за минутка! — каза на Флин и излезе, понесъл панталоните. Тя го последва.

— Затвори вратата.

Бъртън събу едната си развързана кубинка и остана на един крак, докато обуе крачола, след това стъпи обратно в обувката и повтори номера с другия.

— Излизала ли си от къщата, докато беше там горе? — дръпна ципа си той.

— Ходих само до задната градина. И летях с хеликоптер, виртуално.

— Почти няма хора — каза Бъртън. — Забеляза ли? Най-големият град в Европа. Ти видя ли тълпи?

— Не, само на едно място, но то е някаква туристическа атракция, а и Недъртън ми каза, че повечето не били истински, след като се прибрахме. И беше твърде тихо в задния двор. Като за град.

— Мен също ме повозиха с хеликоптера, с Аш, когато тя оправи Чичо Пешове и докато той подготви мъпета за екзото.

— Чийпсайд?

— Нищо евтино^[1] няма там, само е тъжно. Минахме над реката, ниско. Плаващи облаци, някакъв приливен генератор… Да съм видял петдесетина, максимум сто души за целия полет. Ако са били хора. И почти нямаше превозни средства, нито каквито и да е задръствания. Така изглеждаха игрите за бъдещето, преди да ги ъпдейтнат. Преди да могат да показват такива неща като тълпи. Но ако това не е игра, къде са всички?

Флин си спомни първия си поглед към града, докато се издигаше право нагоре и със същото усещане.

— Попитах я — продължи Бъртън.

— Аз също. Какво ти каза?

— Каза, че нямало толкова хора, с колкото сме свикнали. Какво ти каза на теб?

— Смени темата. А каза ли ти защо?

— Щяла да ми обясни, когато имаме повече време.

— Ти какво мислиш?

— Знаеш, че според нея там горе е наистина гадно, нали?

— Аш ли ти го каза?

— Не, но си личи какво мисли. Ти не го ли усещаш?

Флин кимна.