Уилям Гибсън
Периферни тела (77)

77.
Колесарче

— Имаш бръмбар в стомаха? — попита накрая Джанис от мрака в подножието на леглото. — И в ухото?

Флин седеше облегната на възглавниците, по гащички и университетската тениска, а лунната светлина се лееше през прозореца й.

— Тази в стомаха ми е тракер — обясни тя — от Белгийска сателитна охранителна служба. Освен мен такива имат и Мейкън, Бъртън и Конър, поне за тях знам.

— А гадината в ухото ти?

— Бъртън си я прибра.

— Как е успял да я извади?

— Мейкън излетя с нея. В шишенце за хапчета. Мислех, че е някаква суперяка щуротия от бъдещето, която са му показали как да фабне, но той вика, че си е оттук, последна мода при военните.

— Тази, която си глътнала, им е показала къде си?

— Иначе нямаше да съм тук сега. Рийс ми прибра телефона в торбичка.

— Мейкън ти направи нов. Ето тук е. Колко ли ще е трудно да се извади онова чудо от стомаха ти?

— Шест месеца и само ще си излезе, каза Мейкън.

— И?

— Изсираш го, Джанис.

— В тоалетната?

— На главата на приятелката си.

— Всеки ден ми се случва — отвърна Джанис от тъмното, — какъвто ми е късметът с приятелите. Но ти просто си се доверила на белгийците, които казват, че ей тъй ще изходиш техния проследяващ бръмбар, така ли?

— Мейкън се е доверил. Къде е Мадисън?

— Строи крепост. В новия ти световен щаб до „Фаб“-а.

— Защо?

— Бъртън му каза да го направи. Връчи му хефти карта за разплащания. Нареди му да импровизира.

— От какво?

— От около двеста палета с онези покривни плочи от изкуствен асфалт. Същите, дето ги правят от натрошени бутилки, стари гуми и боклуци. Оставя ги в опаковките, кара момчетата на Бъртън да ги градят вместо тухли — два метра висока стена, два чувала дълбока. Туй чудо може да спре много сериозни муниции.

— Защо?

— Питай Бъртън. Мадисън казва, че ако Вътрешните ни дишат във врата, изобщо няма да ни е от полза. А Вътрешните направо са плъзнали по онова, което остана от имота на Пикет. Замъкнали са Томи да им помага.

— Сигурно му е писнало да кара дотам и обратно.

— Нали не са те изнасилили или нещо такова?

— Не. Пикет само спомена, че може да ми извади челюстта. Но не вложи сърцето си в заплахата. Според мен просто искаше да измъкне възможно най-много пари за мен.

— Това е обобщената версия — съгласи се Джанис.

— Кое?

— Защо се надявам шибанякът да е мъртъв.

— Ако беше видяла как доставиха онази бомба, щеше да знаеш, че не е била в състояние да се промъкне в нечий тил, дори със сепиен костюм.

— Въпреки това се надявам — увери я Джанис.

— Как са се сдобили със сепийниците?

— От Гриф.

— Кой?

— Гриф. Хората на „Айрънсайд“ ни го пратиха незабавно.

— „Колдайрън“.

— Пристигна тук буквално веднага щом Бъртън откри, че те няма в района. Долетя с хеликоптер, кацна на ей-онази ливада… — Джанис посочи и ръката й се очерта на лунна светлина. — Така и не успях да го огледам добре. Мадисън успя. Сторил му се англичанин, така каза. Може би оттам са гепнали и онзи микродрон.

— Къде е той?

— Нямам представа. Мадисън казва, че дошъл от Вашингтон с хеликоптер. Вика, че бил на Вътрешните.

— На Вътрешните ли?

— Техен.

Пикет имаше хора във Вътрешните, сети се Флин, беше го казал на Рийс.

— Май пак изоставам с информацията…

Ако не се намираше в бъдещето, помисли си тя, то я отвличаха и спасяваха.

— След като гръмнаха из основи имота на Пикет, за нула време ще стане ясно и кой ще се натъжи, понеже основният му източник на пари е гушнал букетчето… Ето телефона, който Мейкън ти направи. — Джанис го подаде на Флин от тъмното.

— Предпочитам да си върна моя. — Ядосваше се заради всичките часове, които бе работила във „Фаб“-а, за да си го плати.

— Твоят отлетя за Насау. Бил в адвокатска кантора там някъде. Извадили са го от фарадеевата торбичка малко след като Бъртън и хората му те измъкнаха от Пикет. Мейкън го изпържи.

Флин си спомни, че Пикет е планирал да я накара да се обади на Недъртън, за да се опита да изкопчи повече пари за нея, отколкото предлагаха другите.

— Мейкън спомена, че Пикет имал джиджани адвокати в Насау — продължи Джанис, — но не били пъргави колкото нашите, а и били по-малко.

— Само за трима съм чувала.

— А, вече са много повече, и то само тези тук в града. Настаняването и изхранването им си е цяла индустрия. И отнема време.

— Качил ли ми е приложенията и всичко? — Флин вдигна новия си телефон и го подуши. Пресен.

— Аха, плюс сериозно шифроване, което работи на заден фон. Казва, че трябва да си смениш паролите на всичко. И не използвай просто рождения си ден или името си наопаки. Освен това в онзи чувал до бюрото те чака едно „Хефти Колесарче“.

— Какво?

— Колесарче.

— Туй пък що за щуротия е?

— Мейкън го купи от ибей. Нова стара стока. Бонбонче.

— А?

— Бяха популярни в училище. Като таблет на пръчка е. Долната част прилича малко на сегуей. Помниш ли ги? Мотори, две колела, жироскоп да ги държи изправени…

— Глупаво изглеждаха — сети се сега вече Флин.

Телефонът на Джанис звънна. Тя го погледна, екранът озари лицето й.

— Ела има нужда от мен.

— Ако е нещо сериозно, извикай ме. В противен случай ще се опитам да поспя.

— Радвам се, че те върнаха жива и здрава, да знаеш!

— Обичам те, Джанис — каза й Флин.

Когато Джанис слезе на долния етаж, тя стана, светна нощната лампа и примъкна чувала до леглото. Вътре имаше кутия с рисунка на хефти колесарчето на капака. Малко като червена пластмасова мухобойка, набучена в топка за софтбол със същия цвят, с лепнати от двете й страни черни гуми от трактор-играчка. Частта с мухобойката представляваше минитаблет с камера, на пръчка. Продаваха ги като играчки, бебефони за поддържане на връзка на дълги разстояния, за скучни любовни платформи и дори като евтина виртуална ваканция. Можеше да си купиш или наемеш едно такова във Вегас или Париж, да речем, и да го караш наоколо из казино или музей, да виждаш каквото вижда и то. И междувременно — което я беше отблъснало поначало — на таблета се виждаше лицето ти. Слагаш си лента за глава с камера на малко стебълце, която снима реакцията ти, докато гледаш разни неща през колесарчето, а хората, които гледа то, те виждат да ги зяпаш и можеш да си говориш с тях. Тя си спомни, че Леон ползваше едно такова, за да я стресне, като й разправяше как хората се разгорещявали с тяхна помощ — тя се надяваше да си го е измислил.

Отново на леглото, Флин отвори кутията и си помисли, че навярно това е едно от пособията, от които са се родили периферниците. Колесарчето беше точно такъв, макар и по-простичък и евтин.

Вътре имаш жълт лист от „Форевър Фаб“ тефтерче. На него с дебел розов маркер беше надраскано: „По рецепта на доктора, напълно зареден и яката кодиран — М.“

Флин вдигна апарата и се опита да го изправи, но той се прекатури назад, а на лунната светлина таблетът приличаше на черно дамско огледалце. На долния край имаше червена топка с бяло копче. Тя го натисна. Жироскопът се завъртя с тихо скърцане, червеният пластмасов прът с таблета в края си внезапно подскочи изправен на леглото, черните колела се завъртяха независимо върху чаршафите, завиха наляво, после надясно.

Флин ръчна черния екран с пръст и го бутна назад, но жироскопът го изправи.

След това той светна, а на него се появи лицето на Недъртън, твърде близо до камерата, с ококорени очи и твърде уголемен нос.

— Флин? — попита той през малък евтин високоговорител.

— Направо ми дръпна лайното! — отвърна тя почти със смях, след което се наложи да изтегли чаршафа върху краката си, понеже беше само по гащички и с тениската.